Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (24)

24. Мръсни номера

Вместо да се върне в мотела след стрелбата по лимузината на Фредо, Джейк сви още една кола: стара хонда акорд. Той и Греъм подкараха на север, но поотделно. Джейк взе хондата, а докторът — джипа. Те оставиха джипа в Джърси Сити и поеха с хондата към долната част на Манхатън. Прекараха ранните часове на деня в обикаляне из рибния пазар Фултън. Поне докато Джейк не забеляза камион на фирмата „Първа класа“.

Ей това му беше трудното на проблема да се преструваш на легален бизнесмен — все трябваше да се върши и някакъв легален бизнес.

Те изчакаха камионът да бъде натоварен, и го последваха до тунела Холанд. Щом камионът стигна почти до изхода му, Джейк извади автомата и направи на решето корпуса и гумите му. Камионът поднесе и накрая спря в мантинелата. Но Джейк продължи да стреля. Той видя как шофьорът и помощникът му залегнаха от другата страна на кабината и накрая скочиха през мантинелата.

— Спри до вратата — каза Джейк на Греъм.

Щом хондата доближи до вратата на камиона, Джейк взе една запалителна бомбичка и я хвърли в кабината през разбития на парчета прозорец.

— Тръгвай! — каза той и Греъм натисна газта.

Когато достигнаха изхода на тунела, Джейк погледна назад и видя излизащите от прозорците на кабината пламъци.

— Вземете си друг камион. Не се тревожете, Фредо си има много.

* * *

Слънцето бе изгряло преди час, когато Джейк остави джипа на паркинга пред мотела им. Той успя да поспи малко сутринта, но всеки път, когато се пробуждаше за малко, виждаше, че Греъм не спи. Този човек като че ли бе в постоянно движение — дори когато лежеше на леглото си в стаята, той се въртеше и шаваше непрестанно. А при едно от пробужданията си Джейк отвори очи и го видя да ходи нагоре-надолу между леглата. Това не беше на добре, но Джейк знаеше, че не би било добре и да се опитва да го гълчи или да го успокоява. Нямаше начин човек да се научи само за няколко дни да спи дълбоко дори когато стомахът му се свиваше на топка.

След залез-слънце Джейк сви друга кола — този път беше олдс сиера от 1988. И в сърцето на нощта, около 2 часа, той започна да се разкарва из околовръстния път на Атлантик Сити. Не откри нищо и затова пое към северния паркинг. Само след няколко минути откри нова мишена. Малко пред него, в дясното платно, се движеше внимателно, с около сто километра в час, друг от снабдителните камиони на Фредо. Отиваше на север — или към Хънтс Пойнт, или към рибния пазар Фултън. Нямаше значение. Нямаше да стигне до целта си.

Джейк се залепи зад камиона.

— Ще ни хванат — каза Греъм от задната седалка. — Не можем да продължаваме с това, без да ни хванат.

— И кой ще ни хване? — попита Джейк. — Може би щатските ченгета? Не мисля, че Фредо би искал те да душат около бизнеса му. Сигурно не кара в тези камиони само риба и зеленчуци.

— Е, те поне патрулират по магистралата. Видях ги.

— Разбира се. Дебнат за превишена скорост. Отпусни се. Просто си пренапрегнат от недостиг на сън.

— Повече от пренапрегнат съм. Като убит съм.

— Е, вече будуваш от двайсет и четири часа, нали? — Джейк погледна през рамо към Греъм, като се опита да не покаже, че всъщност и той се тревожеше. Този човек бе като пренавит часовник. Преди известно време той бе мрачен като дявол. Само някой да му кажеше дума и бе готов да му скочи. Само да го потупат по рамото и щеше да се развика и да се блъсне в близката стена. Докторът определено не бе свикнал с такъв начин на живот. Но и не се предаваше, а това бе възхитително в очите на Джейк. Той се надяваше, че докторът няма да полудее, преди да са открили Ейнджъл.

— Слушай — каза Джейк, — ще оправим този камион и ще обявим края на тази фаза от операцията. Ще се върнем в мотела и ще се наспим добре през нощта.

— А после?

— Утре започваме трета фаза.

— И какво ще представлява тя?

— Все още не съм доизяснил всичките й детайли. — Всъщност Джейк знаеше съвсем точно какво щеше да представлява тази фаза, но не искаше Греъм да се тормози от мислене по въпроса.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Не се виждаше никой зад тях. Зави леко наляво: имаше две свободни ленти. Липсата на други коли беше нещо очаквано в този час на нощта.

— Добре. Това е. Ти се целиш в гумите, а аз ще пусна малко куршуми в товарната част. И после се омитаме оттук. Става ли?

— Става. — Гласът на Греъм потрепери малко. — Добре.

— Само не пропускай гумите. Гледай да улучиш поне една от тях.

— Казах вече: добре! Хайде да приключваме с тоя!

О, да — помисли си Джейк. — Пружината на доктора е навита докрай.

Искаше му се докторът да бе подкарал колата вместо него, но нямаше доверие в уменията му при високи скорости. Сега идеята му бе да направи няколко дупки в камиона, да пукне една-две гуми и да отпраши напред, за да завие в следващата отбивка и да остави след това джипа на паркинг пред някакво кино. Сега преценката за времето бе по-важна от всичко. Ако Греъм пропуснеше следващата отбивка и не го предупредеше за нея, на Джейк щеше да му се наложи да кара километри по магистралата, преди да може да излезе от нея, и щеше да бъде на тръни да не срещне щатски ченгета, чули докладите за кола сиера, от която са стреляли по камион и която се движи на север.

Греъм все още не бе придобил добри умения за стрелба, но Джейк смяташе да се приближи достатъчно близо до гумите, така че дори докторът да не може да ги пропусне… с пистолет глок. Джейк не смяташе да дава на Греъм автомата Мак-10.

— Добре — каза Джейк. — Да започваме. Дръпни предпазителя, както съм ти показвал, и се приготви.

Той чу как Греъм зареди. И направи същото със своя токарев, след което го хвана с лявата си ръка. Последна проверка за коли отпред и в огледалото за обратно виждане — всичко беше чисто. Приготвиха се за стрелба.

Джейк се изравни с камиона, доближи се до него и изкрещя:

— Сега!

Той чу как Греъм започна да стреля с пистолета през задния прозорец. Извади ръката си през своя прозорец и започна да стреля над покрива. Не беше левичар, но не търсеше отлична точност, а просто да пробие няколко дупки в камиона.

— Успях! — извика Греъм. — Улучих една от гумите!

— Ами давай към следващата тогава.

Но беше твърде късно. Шофьорът натисна спирачките и се опита да спре в тревата, но камионът поднесе и се обърна на една страна.

— Добра работа! — каза Джейк. — Край на фаза две.

— Успях! Спуках му гумата. Не мога да повярвам… — Обаче гласът на доктора изведнъж помръкна: — Откъде пък се взе този?

Джейк се стресна и погледна в огледалото. Преследваше ги кола със загасени фарове. Дяволски добър въпрос. Откъде ли се бе взела? И кой ли беше вътре? Той се успокои за миг и успя да забележи, че колата беше файърбърд. Добре. Не беше от любимите коли на „момчетата“. Те повече харесваха…

Изведнъж видя кратко проблясване откъм задния прозорец на преследвачите.

— Залегни!

Той се плъзна надолу, колкото можеше, но без да губи пътя от поглед. Чу злокобното тракане на картечен пистолет, но колата не беше улучена. Натисна газта до дупка.

— Те стрелят по нас! — извика Греъм. — Сигурно е Фредо!

Не, едва ли бе Фредо. Той сигурно се бе върнал в Атлантик Сити. Може би бе изпратил няколко човека да следват камиона, да не би някой да се опита да стреля по него от засада. През цялото време бяха изчаквали отзад със загасени светлини и бяха чакали нещо да се случи.

А сега ги преследваха, за да ги убият.