Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (23)

23. Стреляй и бягай

Джейк се прозя и погледна към светещия си в тъмното часовник.

Двайсет и осем дълги часа, откакто Ейнджъл бе отвлечена. Обърна се към Греъм и видя, че той се бе загледал към пистолета в ръцете му.

— Мисля, че ти спомена, че имаш „мъничък“ запас от оръжия — каза Греъм. — Обаче, както виждам, явно си имаш малък оръжеен арсенал.

— Е, какво да ти кажа, докторе? Такъв съм си: скромничък.

Греъм поклати глава.

— Все още не мога да повярвам, че обикновен мирен гражданин би могъл да притежава такава огнева мощ. Имам предвид, че нали уж има закони…

Джейк трябваше да се засмее. Все още искаше да създава впечатление за добър гражданин.

— Законите пречат на теб да си купиш оръжия. Но не и на мен. Никога досега не съм купувал от лицензиран магазин нещо повече от няколко патрона. Последното нещо, което бих направил, е да оставя следи, които да водят към някакъв си магазин за оръжия.

— Чудесно — каза Греъм с умърлушен тон.

— Ако искаш, наречи го контрол върху оръжията. Обаче аз бих го нарекъл разоръжаване на потенциалните жертви, защото ако положението продължи да се развива все така, накрая май ти ще се окажеш единственият примерен гражданин, който не си е купил оръжие.

— Включваме ли в бройката пощенските служители, които са толкова тъпи, че все не си вземат поука?

Джейк го погледна учудено. Той всъщност се бе пошегувал.

— Получаваш осем и половина от десет за тая шега, докторе.

Отново се прозя — беше прекарал тежък ден. В ранните часове те бяха наели стая в малък мотел на Магистрала 9, на юг от Ейбскън. Беше поспал, но не много. След това бе завел Греъм в гората до скривалището, в което пазеше оръжието си. То бе скрито в една землянка, която бе толкова навътре в боровата гора, че и с GPS-система трудно можеше да се намери.

Бе дал на Греъм пистолет глок, показал му бе как да го използва, и бе го накарал да направи няколко тренировъчни изстрела. Е, този човек си беше неврохирург — защото беше сред най-лошите стрелци, които Джейк бе виждал. Ако бе останал в гората, въпреки целия арсенал на Джейк, би могъл да си умре от глад.

Но нямаше да стреля по дивеч — всъщност самият той бе приел риска да се превърне в дивеч за Фредо.

След няколко изстрела с деветмилиметровите патрони Греъм бе преодолял страха си от шума и отката на пистолета.

Следващата стъпка бе да си намерят подходящ транспорт. Едно от нещата, които определено не липсваха в Атлантик Сити, бяха колите. Собствениците на казината бяха построили многоетажни паркинги за колите на комарджиите, пристигащи от Ню Йорк, Филаделфия, Уилмингтън, Балтимор и Вашингтон. Да се наеме кола беше лесно. А и покрай ударите Джейк се бе изучил в изящното изкуство на автомобилната кражба. Никога не се знаеше кога спешно би могла да му потрябва кола.

За него беше въпрос само на шейсет секунди да преодолее ключалката на вратата, да си поиграе със стартера, за да запали двигателя, и… бинго — вече си имаше транспорт.

Е, колата не беше много нова. Джейк бе избрал Ривиера от 1985, защото бе предположил, че на нея едва ли би имало аларма.

И така, те бяха седнали в колата и сега се намираха на две преки от офиса на „Първа класа — снабдяване на ресторанти“, и чакаха. Офисът се намираше на булевард Медитерейниън, в най-мизерния район от северозападната част на Атлантик Сити — между железопътната гара и Уайт Хорс Пайк. Районът представляваше смесица от стари складове, олющени магазини, порутени къщи и смърдящи барове — приличаше на Бронкс, само че бе с два-три етажа по-нисък.

— Откъде можем да сме сигурни, че ще дойде? — попита Греъм.

— Фредо ли? О, той ще се появи. „Първа класа“ е неговата главна бърлога, а той трябва да продължи да ръководи бизнеса си. Ако започне да се дъни в работата, Мистър К ще изрита задника му от бизнеса — независимо дали става дума за негов племенник, или не.

Точно тогава черната лимузина на Фредо се появи и пое към входа на сградата.

— И като говорим за вълка… — каза Джейк.

Лимузината спря точно пред главния вход. Джейк видя как от нея слезе Вито Канджеми. Фредо го последва. Те прекосиха тротоара. Канджеми отвори входната врата и я задържа, а Фредо се затътри навътре.

Лимузината потегли отново.

— Извинявай — каза Джейк, — но трябва да последваме тази кола.

— Защо? Фредо е в офиса.

— Не ни трябва Фредо. Все още не. Но е време да дадем знак за нашето присъствие.

Греъм подкара колата по булеварда.

— Добери се до лимузината и я следвай — каза Джейк и се покатери на задната седалка. — Щом ти кажа, започни да я изпреварваш и се изравни с нея.

Джейк се досети, че шофьорът на лимузината или щеше да се повози малко с нея, или щеше да отиде до някое кафене, докато не му звъннат да се върне. Фредо се опитваше да проявява съобразителност — ако лимузината бе останала пред „Първа класа“, щеше да се получи така, сякаш на нея бе закачен неонов надпис: Тук съм!… Тук съм!…

Лимузината зави надясно по улица Южна Каролина. Изглежда се бе насочила към Уайт Хорс Пайк. Това беше лошо. Там имаше твърде много коли. Но шофьорът изведнъж зави и пое по улица Северна Каролина. Движеше се обратно към булевард Медитерейниън. Значи си правеше голямо кръгче… Може би Фредо не бе планирал да се застоява дълго. Ако това се окажеше вярно, на Джейк скоро щеше да му се наложи да направи своя ход. Той махна покривалото от автомата Инграм Мак-10, постави му пълнителя с трийсетте патрона и щракна затвора, за да зареди. Автоматът представляваше малко на вид, но страховито оръжие. Нямаше нужда от специални умения, за да се стреля с него. Беше лесен за употреба — все едно да се насочва дюзата на пожарникарски маркуч. Е, и точността му не бе по-различна от тази на маркуча. Обаче колумбийците харесваха точно този тип оръжие и Фредо навярно знаеше това.

— Време е да действаме, докторе — каза Джейк.

Той си сложи скиорска маска, нагласи визьора й и погледна към Греъм, за да се увери, че и той бе сложил своята. И двамата изглеждаха готови. Джейк се огледа. В тази част на улицата имаше главно складове, а двете коли бяха единствените на нея.

— Добре. Сега е моментът. Направи както ти бях казал.

Греъм натисна газта и се изравни с лимузината. Джейк свали прозореца, наведе се през него и откри огън. Автоматът трепереше и трещеше в ръцете му, а задните странични стъкла на лимузината се пръснаха на безброй парченца. Той направи на сол отделението за пътници — куршумите разпердушиниха тапицерията, минибара и телевизора. Само два кратки откоса бяха достатъчни, за да се изпразни пълнителят. Лимузината поднесе и се заби в паркираните отстрани на улицата коли.

— Да се махаме оттук! — изкрещя Джейк.

Греъм ускори колата, а Джейк провеси главата си през задния прозорец и показа на шофьора на лимузината среден пръст — за него не трябваше да има съмнение, че атаката бе извършена не само от един участник, а от поне двама.

— Аз… аз… аз не мога да повярвам, че върша това! — заекваше Греъм, докато Джейк сядаше обратно на седалката и затваряше прозореца.

— Повярвай, че е точно така, докторе.

— Трябва да съм полудял! Може да ме арестуват! Ще си загубя медицинското разрешително!

— Можеше да си загубиш и живота, докторе.

— Така е — каза с треперещ глас Греъм. — Можеше да ме убият. И за какво? Какво ще докажем с това?

— Ще докажем, че Джейк Нахт не е говорил празни приказки, а наистина е наел хора да убият Фредо.

— Добре, но ние току-що стреляхме по празна кола. Това не е ли малко тъпо.

Джейк се наведе към предната седалка.

— Докторе, това няма значение. Може пък наетите от мен убийци да не са били от най-добрите в бранша. Обаче това все пак ще изкара Фредо от кожата му. Той може и да злорадства и да ни се присмее колко глупави са били убийците, но и ще обърне внимание какво са направили трийсетте куршума с колата, в която бе седял само допреди минути. Ще се уплаши. А като го избъзикаме с още няколко атаки, ще се уплаши още повече. Толкова ще се уплаши, че ще отиде да се скрие на сигурно място.

— Там, където е скрил Ейнджъл?

— Схващаш.

— А тогава какво?

— Тогава ще спрем да се бъзикаме.

Те влязоха в джипа и Джейк включи клетъчния телефон. Само след няколко минути той иззвъня.

— Ало? — каза Джейк след третото иззвъняване.

Цял поток с ругатни на два езика бликна от слушалката. Джейк чакаше на Фредо да му свърши бензина, и мълчеше. Това определено извади Фредо от релси.

— Ей, задник! — изкрещя той. — Чуваш ли какво ти говоря?

— Фредо? — каза спокойно Джейк. — Ти ли си бе? Толкова съжалявам, че изобщо ти чувам гласа.

Фредо се засмя, но звучеше насилено. Вероятно не говореше по телефона насаме.

— Да бе. Сигурно съжаляваш. Момчетата ти се издъниха, Джейки. Направиха голям пропуск. Какви смотаняци си наел? Някаква групичка аматьори ли? — отново се дочу смях в слушалката.

— Е, в такъв случай сигурно си ги заловил, а? — попита ехидно Джейк.

Фредо не отговори.

— Хванал си ги. Нали, Фредо? Защото ако не си, много скоро можеш да очакваш отново да те посетят. Може би дори тази вечер.

— Никой не може да си позволи да стреля по мен, Нахт. Само да те хвана и…

— И какво? Ще ми счупиш краката ли? Или ще ми отрежеш пръстите? Нищо няма да усетя. Опитай се да измислиш нещо по-лошо от онова, което ми стори, Фредо.

Фредо не отговори и затова Джейк продължи да го дразни и да се наслаждава на положението.

— Е, Фредо, как се чувстваш? Аз знам къде се намираш, но ти не можеш да ме откриеш. Аз мога да те нараня, но ти не можеш да ме нараниш. Ти имаш бизнес, репутация, живот… Имаш много неща за губене, Фредо. А аз си нямам нищо.

— Можеш да умреш, Нахт!

— И сериозно възнамерявам да направя точно това. Всъщност нямам търпение да го сторя. Мисля, че вече ти го бях казвал в един наш предишен разговор. И май тогава ти казах как смятам да умра, нали така?

— Приятелката ти може да иска да поживееш още някоя година — каза Фредо. — Някога замислял ли си се за това?

Джейк затвори очи и си помисли: Благодаря ти, че опря до нея.

Отвърна с равен глас:

— Предполагам, че говориш за Ейнджъл. — Джейк видя как Греъм потръпна на седалката при споменаването на името й. — Нали не се опитваш да ме убедиш, че тя все още е жива.

— Жива е и се чувства добре.

И по-добре за теб, че е така — помисли си Джейк.

Как да разиграе сценката? Дали да покаже, че поне малко му пука за нея? Или пък изобщо да не показва нищо?

Малко… Щеше да покаже, че му пука поне мъничко…

— Тя беше добра към мен, Фредо. А аз не съм съвсем безсърдечен. Така че, ако тя наистина е жива, смятам, че ще можеш да си купиш от мен нещо, ако я пуснеш.

Последва силен смях — по-силен и по-лукав от предишните.

— Ха! Значи си изпитвал нещо към нея! Знаех си!

— Не си създавай напразни надежди, Фредо. Ако разбера, че се е върнала в Бруклин, може и само да те убия, без да вземам главата ти в скута си. Но не мисли, че с нея ще откупиш живота си. Нищо не може да откупи живота ти, Фредо. Той ми принадлежи. Искам го и ще го взема. Чао.

Джейк прекъсна връзката и изключи телефона. Стига толкова разговори с Фредо за тази вечер. Нека се поизпоти малко.

— Наистина ли мислиш, че тя е жива? — попита Греъм.

Джейк кимна.

— Тази част: за това, ако я пусне… Страхотно я изигра.

Джейк повдигна вежди.

— Това комплимент ли беше?

— Да… — Греъм изглеждаше не по-изненадан от самия Джейк. — Да, смятам, че наистина беше.

— Леле, проклет да съм.

— Съгласен съм по този въпрос. Но мисля, че преди малко по телефона уцели идеалното равновесие. Даде му надежди, че Ейнджъл може да се окаже ценна за него… Хем не толкова ценна, че да може да я изтъргува за теб… хем достатъчно ценна, за да прецени, че има смисъл да я запази жива.

— Така е. Но не бива да допуснем Фредо да отгатне дори и за една десета от това, което чувствам към нея. Ако изведнъж се досети… веднага ще я застреля.

Той забеляза, че Греъм го гледаше.

— Наистина те е грижа за нея, нали?

— Точно така — каза Джейк. Отново се бе почувствал неудобно заради погледа му. — Значи мислиш, че преди малко се получи?

Греъм потърка очи и въздъхна:

— Надявам се. Иначе всичко пропада.

— Не съвсем, докторе. Аз наистина ще направя както му казах. Във всички случаи Фредо ще умре.

— Мисля, че май ми беше казвал, че уж вече си бил друг човек.

— Наистина съм. Но не мога да живея живота, който този друг човек желае, докато Фредо е жив. Така че, нещата са доста прости. Той трябва да си отиде.