Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (21)

21. Садистът

Ейнджъл бе решена да не се предава пред ужаса. Тя стоеше изпъната и неподвижна. Гърбът й бе опрян върху студената, влажна каменна стена. Около гърлото й беше заключена желязна яка, която се забиваше в челюстта й. Стойката й не намаляваше болката от яката, но поне я предпазваше от задушаване. Яката бе закрепена за желязна халка, завинтена в стената над главата й. Като се повдигаше на пръсти, тя можеше да освободи краищата на челюстта си от болезнената хватка на яката, обаче тогава болката се преместваше в краката й и тя отново заставаше на стъпалата си, а веригата опъваше врата й. Беше замаяна от наркотиците. Бе успяла да подремне веднъж-дваж, но сънят й прекъсваше, когато тялото й натежаваше на яката и тя започнеше да се задушава.

Бяха оставили лампата светната, но това не бе кой знае какъв жест на милост. Тя бе затворена в мазе без прозорци. Стените и подът му бяха циментови. В средата на стаята имаше решетка на канал, която бе покрита с ръжда — или може би със засъхнала кръв? Това я смрази. Тя видя на рафтовете до отсрещната стена навит камшик, полицейска палка, ножици и няколко кабела. На пода имаше акумулатор от кола и един мангал. Над мангала висеше ръжен. Тя не видя въглени, но усети мириса им. Потъмнелият от дима на множество огньове таван й подсказваше, че ръженът е бил използван много пъти — явно тя не бе първият човек, който е бил приковаван към тази стена.

Всичко наоколо й подсказваше, че за нея истинският ужас всъщност още не бе започнал.

Ейнджъл изстена тихо, с надеждата да освободи част от страха си. Защо й причиняваха това?

Джейк. Убил е някого от тях — може би Фредо. И аз съм тяхното отмъщение.

Тя се върна назад в последните няколко часа — чувстваше, че бяха около осем, но не бе сигурна. Двамата мъже бяха сложили скиорски маски. Тя дори не бе имала време да извика. Шокът бе объркал съзнанието й и бе смразил тялото й като труп. Тя си спомни тъмнината и натрапчивата миризма на килим в носа си — дали не бяха я изкарали от клиниката, увита в килим? Тя бе потъвала в безсъзнание и бе изплувала обратно, което наред със сегашното й замайване, показваше използването на някакъв вид успокоителни. Първото нещо, което тя помнеше със сигурност, беше донасянето й тук от двама мъже. Те се бяха суетили около нея, докато тя не бе приведена в състояние да може да стои изправена. Тогава й бяха заключили яката на врата. Никой от тях не бе казал и дума, но споменът за ръцете, опипващи гърдите й, бе по-лош за нея от всяка възможна дума.

Поне я бяха оставили облечена.

Какво облекчение!

Задавен смях пулсираше в гърлото й и постепенно се превърна във въздишка: О, Джейк.

Тя си представи как той идва, за да я спаси. Но не. Той я бе напуснал, без да й даде надежда, че някога би могъл да се върне. Тя все още не можеше да го разбере. Той я обичаше — тя бе сигурна в това. Тя бе виждала това в очите му всеки път, когато я бе поглеждал. И въпреки това той се отдръпна от нея и се върна към онова, което беше в миналото си. Убиец? Това не бе имало значение, докато бяха заедно, защото тя бе усещала промяната в него и бе решила, че няма да й пука. Бе мислила, че миналото му бе останало зад тях. Но ако той е застрелял Фредо…

По стълбите към мазето се чуха стъпки. Тя почувства едновременно страх и облекчение. Сега поне някой щеше да говори с нея, щеше да й обясни всичко.

Лицето, което се изпречи пред погледа й, беше на Фредо.

Джейк! Ти не си го убил.

Ейнджъл почувства внезапен изблик на надежда.

Тогава защо съм тук?

— Как си? — попита я Фредо.

— Била съм и по-добре. — Тя се опитваше да осмисли положението. Защо му беше на Фредо да я оставя да види лицето му, при положение че двамата мафиоти, които бе изпратил за нея, бяха прикрили своите?

Защото по пътя насам е имало някаква опасност за тях да не би да избягам. А сега нямам никакъв шанс. Няма да си отида оттук жива!

Разтърси я смразяваща паника.

Фредо се усмихна и Ейнджъл почувства мощен порив на гняв.

Иска от мен да се страхувам — помисли си тя. — Единственият начин, по който мога да се боря с него, е да не се страхувам. Но как? Ужасена съм и не мога да направя нищо срещу това… А може би поне бих могла да се преструвам.

— И така, кажи ми, Ейнджъл — каза Фредо, — Джейк наистина ли е парализиран?

Най-после тя осъзна всичко. Отвличането не беше въпрос на отмъщение. Причината беше параноята на Фредо, страхът му от Джейк. Джейк не е убил никого — Ейнджъл почувства странен миг на радост. Все още имаше надежда за тях — Само да оцелея.

— Разбира се, че е парализиран — каза тя. — Никой не може да се възстанови, след като веднъж е бил наранен гръбначният му мозък.

— Винаги има първи път — меко каза Фредо.

— Не, невинаги. Не и в такива случаи.

— Не би ме излъгала. Нали, Ейнджъл?

— Разбира се, че бих. Но не и за нещо толкова очевидно. Единственият начин да излъжа по този въпрос би бил да кажа, че парализираните с наранен гръбначен мозък могат да се възстановят. Ето това вече би било лъжа. Би било глупава и наивна лъжа, защото никой, който разбира от медицина, не би й повярвал. Все едно прасе да се научи да лети.

Фредо я изгледа, а тя се насили да не отмества погледа си от неговия, докато той не го направи. Умът й работеше трескаво, опитваше се да си представи предстоящите часове. Без значение какво й предстоеше, тя нямаше да предаде Джейк. Нямаше да каже на Фредо, че Джейк отново може да се движи.

Тя щеше да защити Джейк и може би щеше да заблуди Фредо. Ако успееше да го убеди, че Джейк не е заплаха за него, може би той щеше да я остави жива за известно време — нали щеше да бъде вестоносецът с добрите новини. Е, стори й се прекалено да се надява, че Фредо ще я пусне — той никога не би й повярвал, че няма след това да докара ченгетата при него. Но и самото оцеляване в този момент беше основната й цел. До сега чичо Джо сигурно бе разбрал, че я няма, и бе заподозрял Фредо. Навярно се бе обадил и на полицията. Може би ченгетата сега я търсеха. И Ейнджъл трябваше просто да остане жива достатъчно дълго, за да могат да я открият.

— Защо Джейк напусна клиниката?

Ейнджъл си спомни какво я бе напътствал Джейк, и каза:

— Уплаши се да не би да се върнеш и да го нараниш отново.

— Да го нараня ли? Значи той усеща болка?

Студени тръпки полазиха Ейнджъл.

— Имам предвид самата рана, а не физическото усещане за нея. Това, че той не може да усеща болка, не означава, че за него е много здравословно да получава изгаряния по кожата.

Фредо я гледаше много внимателно. Той каза:

— За всеки случай изпратих един от моите хора да провери отново дали той наистина лежи неподвижен. Но той въобще не беше там, в леглото. Чудя се дали той наистина не ме излъга, дали наистина не е бил достатъчно издръжлив, за да понесе теста с цигарата.

Ейнджъл каза:

— Ако имаш предвид, че той би могъл да се престори на парализиран, докато си забивал запалена цигара в крака му, значи се лъжеш. Никой не може да бъде толкова издръжлив. — Спря за миг и се замисли: Е, почти никой — и продължи: — Той нае линейка да го откара в къщата му в Ню Джърси. Смяташе да си наеме хора да се грижат за него там.

— Да бе, само дето ние помислихме и за това и проверихме, но го нямаше и там. Така че, защо просто не ми кажеш къде е отишъл?

— Всичко, което зная, е онова, което самият той ми каза. Той сподели, че смята да живее там и да си наеме охрана и медицински сестри. Знаеш, че спечели доста пари от съдебния процес. Щом не си е отишъл вкъщи, нямам представа къде другаде може да е. Пак ти казвам, той смяташе да живее там. — Тя хвърли поглед към лицето на Фредо и разбра, че бе напипала вярната посока. Продължи: — Може би господин Нахт просто е решил, че най-добрият начин за него да се отърве от теб, би бил да отиде да живее някъде, където няма да го намериш.

Спри се, докато си в добра позиция. Не насилвай нещата.

— Добре. Но ти се опитваш да ме убедиш, че Джейк не би дал новия свой адрес на медицинската си сестра: едно страхотно парче, което се е грижило за него месеци наред. Така ли?

Ейнджъл си спомни последния път, когато бе видяла Джейк, чудното усещане за ръцете му по лицето си, тялото му — под нейното. Тя каза:

— Не зная какво си е мислил за мен Джейк. Не съм сигурна дали изобщо си е мислил нещо. И каква полза за него от това?

Фредо се наведе няколко сантиметра и я погледна с недоверие:

— Искаш да кажеш, че щом не може да го вдигне, значи не може дори да мисли за оная работа, така ли?

— Ти би ли могъл?

Фредо прехапа устни:

— На бас, че бих могъл. Ако ми беше медицинска сестра, щях да мисля за теб през цялото време. Може би желанието ми щеше да бъде да не го правя, но щях.

— Това… ме ласкае много. Но ти не можеш наистина да се поставиш на мястото на Джейк. Тялото му не чувства нищо. Той е постоянно депресиран. Основната му мисъл е как да умре.

Фредо си пое дълбоко дъх и го издиша.

Тя виждаше напрежението в мускулчетата по лицето му. Дори раменете му потръпваха напрегнато.

— Бих искал да мога да ти повярвам, Ейнджъл.

На бас, че ще успееш — помисли си Ейнджъл.

Фредо продължи:

— Но още повече бих искал да можех просто да отида при Джейк, в новото му жилище. Може би ако помислиш малко, ще се сетиш за някой адрес, а?

— Казвам ти, че не знам къде може да е.

— Как е яката, а? Не те ли стяга малко?

Ейнджъл преглътна тежко.

— Не може ли да я свалиш? И без това няма начин да избягам оттук. Какво ще правиш с мен?

— Мисля, че можем да поотложим този въпрос за малко по-късно.

— Коленете ми се подкосяват. Ако се задуша до смърт, няма да ти бъда полезна с нищо.

Фредо вдигна глава:

— Полезна с какво? Да не би да успееш да си припомниш къде е отишъл Джейк? Или май ми правиш друг тип предложение а, сладурче?

— Казах ти вече: не знам къде е Джейк — каза Ейнджъл колебливо. Тя вече бе започнала да усеща, че бе поела по доста хлъзгав път. Въпреки дивашките си маниери, Фредо не беше глупав. Едва ли щеше да повярва, че тя доброволно би правила любов с него. Тя продължи: — Нямам какво да направя за теб, но ако умра, пак няма да имаш кой знае каква полза от мен, нали?

Очите на Фредо се навлажниха похотливо, а тя едва се удържа да не се разтрепери.

— Добре, убеди ме — каза той.

Фредо се доближи до нея и разхлаби малко веригата. Най-после тя можеше леко да се отпусне. Чу как веригата над нея проскърца. Чувството как краката й се отпуснаха, беше прекрасно, но когато задникът й достигна пода, веригата престана да скърца и тя отново усети дръпване. Сега вместо да стои изпъната, трябваше да седи изпъната.

— Не може ли да отпуснеш веригата още малко, за да мога да легна на пода?

Фредо поклати глава.

— Малко напрежение няма да ти навреди. Ще ти помогне да се позамислиш. Смятам, че още не сме си свършили работата, сладурче. А аз никога не смесвам работата с удоволствието. Бъди добро момиче и ми кажи това, което искам да знам, а после ще си легнеш.

Ейнджъл усети как очите й щяха да прелеят от сълзи, но се удържа, преди той да успее да я види. Нова искричка похот в очите му накара гърлото й да се стегне от отвращение.

Той коленичи пред нея.

— Може би няма да те заболи, ако ми направиш малка демонстрация — каза той с дрезгав глас.

Той я хвана за косата и дръпна главата й към своята. Облиза устните й и започна да целува врата й точно над веригата. Тя инстинктивно се удържа неподвижна, разтревожена да не би да събуди хищника в него. Изглежда пасивността й даде резултат. С грубо движение той отхвърли главата й назад и тя се удари в стената.

— Да не смяташ, че аз съм лошият? — попита той. — Ще ти кажа кой наистина е лошият. Твоят Джейк. Не беше само заради сенатор Уайнгартън, за когото и ти знаеш. Всъщност Уайнгартън беше единствената мишена, която той пропусна. Твоят пациент си изкарваше прехраната като поръчков убиец. Пари в замяна на трупове. Поне аз знам за седемнайсет трупа. Кой знае колко ли са те наистина? Ето кой е лошият.

Целият ужас, който тя бе успяла да сдържи досега, се отприщи в съзнанието й.

Значи е било вярно. Джейк е убиец. Седемнайсет човека. Мили боже. О, не…

Тя усети, че Фредо я гледаше любопитно, за да разбере дали на нея й пукаше за Джейк. Искаше да разбере дали тя го обича. Тя осъзна, че ако Фредо разбереше това, щеше да прати по дяволите всичко, което тя му бе казала досега. С огромно усилие удържа лицето си безчувствено.

Но когато Фредо излезе, Ейнджъл заплака. И плака, докато не останаха сълзи в очите й.