Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (20)

20. Работа в екип

Умът на Джейк заработи трескаво, изненадан от ужасяващите думи, които Греъм току-що бе произнесъл. Ейнджъл — отвлечена?

Може би момчетата на Фредо са решили да проверят отново клиниката, а аз не съм бил там. Тогава са отишли до къщата ми, но и там ме е нямало.

Но защо? Фредо трябваше да е доволен, след като ме изгори. Защо да проверява отново?

Джейк изхвърли въпроса от ума си, защото беше обзет от по-тревожна мисъл: Отвлекли са я, за да ме накарат да изляза. Ако са били толкова подозрителни, сигурно са подслушвали телефона на Греъм.

— Изглежда забравяш — каза Джейк, — че съм парализиран. Как така тогава ще бъде моя вината, че Ейнджъл е изчезнала?

Настана кратка пауза, която подсказа на Джейк, че Греъм се опитва да смели скритото послание — поне беше започнал да мисли, слава богу. Но дали и някой друг не мислеше по същото време? Някой, който ги подслушваше…

— Сигурно приятелите от стария ти живот са го направили. — Греъм произнесе „приятелите“ с горчива нотка. — Преди да се появиш, Анджела не познаваше никого от типа на Фредо. Ти ни го навлече — ти и каквото там сте вършили заедно с него, преди да се парализираш. Ако омразата му е толкова силна, че да изгори един беззащитен човек, тогава сигурно е достатъчна, за да отвлече някого, на когото държиш.

Джейк сякаш слушаше с ушите на подслушвача. Реши, че докторът е дал сполучлив отговор. Нямаше значение, че Греъм не бе схванал веднага логиката — и Фредо не би очаквал това. Сега за тях бе важно да убедят Фредо, че Джейк продължава да бъде парализиран.

И не трябваше по никакъв начин да показват колко много значеше за него Ейнджъл.

За щастие, самият Греъм вероятно не бе загрял за чувствата му.

Джейк се опита да подреди разбърканите си мисли.

— Кога се е случило?

— Не знам точно. По-рано днес. Просто открих, че е изчезнала. Стаята й беше… разхвърляна. — Гласът му се задави на последната дума.

— Обади ли се на полицията?

— Не още. Оставиха ми бележка да не го правя. Казаха ми, че ако го направя, ще я убият.

— Направи точно както са ти казали — каза твърдо Джейк. — Те искат мен. Мисля, че мога веднага да им реша проблема.

— Значи признаваш, че вината е твоя.

Да — помисли си Джейк. Обаче каза:

— Вината е на тези, които са я отвлекли. Признавам, че най-вероятно Фредо го е направил. Въпреки всичко той може би още се съмнява, че наистина съм парализиран. Ако е така, може би е проверил къщата ми, след като е разбрал, че съм ви напуснал. Проблемът е, че не отидох там, защото не исках той да дойде и да започне да гори и други неща, освен крака ми.

— Къде се намираш?

Джейк премигна. Греъм не трябваше да му задава този въпрос. Още не мислеше разумно. Джейк си помисли: Май трябва да прекъсна. Трябва да отида до Греъм, колкото се може по-бързо, и да го убедя да не се обажда на полицията и да не върши други глупости.

— Не се тревожи къде съм — каза Джейк. — Смятам да се обадя на Фредо и да кажа това на него. Това иска той. Ако той е отвлякъл племенницата ви, ще ви я върне, щом се убеди, че все още съм парализиран. Ще си взема достатъчно хора да ме пазят, ще се обадя на Фредо и ще го поканя да дойде и да ме провери отново. Ще измисля нещо. Важното е, каквото и да правиш, да не се обаждаш на полицията. Просто чакай там, стой до телефона и аз ще ти се обадя, щом разбера нещо.

Тишина.

— Доктор Греъм?

— Чувам те. Не мога да чакам много дълго. Трябва да направя нещо, чуваш ли ме? Може да я наранят или…

— Стой до телефона. — Джейк натърти на последната дума и затвори.

Господи. Див ужас обзе Джейк. Той усети, че ръцете му трепереха от чутото и ги притисна към лицето си, за да спре треперенето. Добре че не беше изхвърлил една от пушките си AR-10 и пистолета — калибър 45. Пазеше ги за всеки случай.

И слава богу, че не бе стрелял по Фредо. Ако го бе направил, сега Ейнджъл щеше да бъде мъртва.

* * *

Джейк дишаше бавно и равномерно. Бореше се със задушаващия пристъп на клаустрофобия. Тук беше толкова тъмно, а човек едва можеше да си поеме въздух. Тежка смрад от развалени сардини долиташе отнякъде и го разтърсваше, докато той се промъкваше с протегнати напред ръце. Настроението му помръкна. Той се опита да не мисли какво би станало, ако някой изскочеше пред него и стреляше. Дори нямаше да има нужда да се прицелва — щеше да бъде сигурен изстрел. А Джейк нямаше да има накъде да се хвърли.

Но ако успееше да се промъкне през това тясно пространство между сградите, без да бъде забелязан, щеше да успее да се скрие зад магазините и блоковете, чиито фасади иначе гледаха към главната улица. Един от тези блокове всъщност беше на центъра за рехабилитация на Греъм. Джейк трябваше да се покаже съвсем за малко — само колкото да измине още двайсет метра през алеята. И щеше да се добере до задния му вход.

Ако Фредо не бе поставил под наблюдение само главния вход, а и този, двайсетте метра щяха да се сторят на Джейк като безкрайни километри.

Джейк се опита да изхвърли лошите мисли от главата си. Заслуша се. Опита да долови всеки звук откъм алеята. В два часа през нощта норвежкият квартал на Бруклин бе потънал в абсолютна тишина. Добричките потомци на викингите си бяха в леглата. С малко късмет можеше да се окаже, че дори предполагаемият наблюдател на задния вход е задрямал.

Но Джейк не вярваше в късмета.

Ето защо насочи напред пистолета си — калибър 45.

Ако някой от хората на Фредо го усетеше да се промъква в клиниката, спасяването на Ейнджъл можеше да се провали, преди да е започнало. Може би трябваше да осъществи идеята, която бе споделил с Греъм — да намери сигурно място, да си наеме охрана и да покани Фредо, за да го убеди отново, че е парализиран.

Ами ако се провалеше при новата проверка?

Ами ако Фредо вече знае? — помисли си Джейк. — Е, тогава ще ми пусне един куршум в главата. Джейк Нахт с подвижни ръце и крака може да стане опасен, ако бъде оставен жив.

Ужасяващото подозрение, че Фредо може би вече знае, разтърси Джейк. Бе направил голяма грешка. Бе се оставил да бъде подведен от омразата си и от престорената глупост на Фредо. Фредо уж изглеждаше като карикатура, уж беше тъпак, уж беше невежа… Мамка му, май не беше само на ужким. Май си беше такъв. Но май — не съвсем. Ако беше толкова тъп, защо тогава Джейк беше застрелян в гърба и остана неподвижен месеци наред? Защо бе изпаднал в положението да лъже това садистично копеле и да го остави да си гаси цигарата в крака му? Защо бе отишъл да стреля по шишарки, докато същото това копеле бе отвлякло жената, която обича?

Зъбите на Джейк скърцаха от гняв. Той затвори очи в тъмнината и се помъчи да се успокои. Именно гневът му го бе докарал дотук. Сега беше дошло времето на хладните преценки. Време беше да се види кой е по-умният — Джейк или Фредо. Ако се окажеше Фредо — Ейнджъл щеше да умре. Джейк Нахт също щеше да умре, защото дори и да не бъдеше убит заедно с нея, нямаше да понесе загубата й.

Джейк се спря и се ослуша отново. Наведе се напред и показа съвсем малко главата си зад ръба на стената, за да огледа наоколо. Защо беше толкова тъмно тук? Нямаше улично осветление, но поне един-два магазина трябваше да имат осветени помещения и отзад. Единствената светлина идваше откъм другия край на алеята. Стигаше само колкото да се различават движения в тъмнината. Условията бяха идеални за неподвижно наблюдение. Ако отсреща имаше наблюдател, Джейк нямаше да може да го види, освен ако не се раздвижеше.

Наблюдателят не трябва да се движи — каза си Джейк. — Обаче аз трябва. Само трябва да получа шанс и да го използвам. Чакай, Джейк. Чуй това.

След петнайсетминутно чакане Джейк бе чул нещо — съвсем леки, кратки скръцвания през равни интервали. Този звук беше познат отнякъде на Джейк, но той не можеше да си спомни откъде точно. Няколко секунди по-късно долови аромата на кафе.

Точно така — термос.

Джейк си спомни как бе подушвал всякакви аромати, докато бе лежал парализиран в болничната стая. Невъзможността да се движи бе изострила слуха и обонянието му. Той бе разчитал само на тях. Бе долавял аромата от парфюма на Ейнджъл или шумоленето на престилката й, за да отгатва кога тя е в стаята му. Бе долавял мириса на лекарските престилки, за да предположи, че някой се промъква към него, и да се престори на заспал. Как би могъл да предположи тогава, че точно тези негови умения щяха след време да се окажат решаващи за спасението на живота му?

Но той трябваше да направи нещо повече от това да спаси живота си. Сега обаче трябваше на първо време да се добере до клиниката на Греъм. Предният и задният вход бяха под наблюдение. Ами сега? Трябваше да се намери начин.

И тогава видя какъв би могъл да бъде този начин. Трябваше само да бъде достатъчно търпелив, силен и тих.

Легна по корем и пропълзя няколко сантиметра по алеята. Лицето му опираше в студения паваж, а той продължаваше да се оттласква леко с пръстите на краката си и движение на раменете. Прибра плътно до тялото си пръстите на ръцете. С тяхна помощ успяваше да добави по сантиметър-два при всяко оттласване. Трябваха му десет минути, за да излезе с цялото си тяло върху алеята. Гърбът му трепереше от ужас, сякаш го подканяше да побърза, за да не получи нов изстрел в него. Още един изстрел в гърба — и той щеше да умре. Но дали щяха след това да пуснат Ейнджъл?

Не и Фредо.

След още десет минути той се намираше само на един свой ръст разстояние, преди да успее да се промъкне от другата страна. Ушите му бяха настръхнали в очакване и на най-слабия звук. И ето че доловиха такъв — беше изшумоляване на дрехи. Той замръзна. За малко да потрепне от ужас…

Не, спри се!

Той остана абсолютно неподвижен, с лице към паважа. Ослуша се. Нищо. Обаче само след секунди успя да долови звука от нечие пикаене върху тухлена стена.

Джейк вече не лежеше. Беше клекнал и ходеше патешката с пистолета в ръка. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да усети пулса си в показалеца, опрян на спусъка. Всеки миг човекът на Фредо можеше да се появи. И тогава ставаше лошо… Минаха няколко секунди… Минута… И Джейк успя.

Е, поне наполовина.

Сега идваше по-трудната част. Време беше за Джейк да провери какво бе постигнал при терапията. И на каква болка може да издържи наистина…

Сложи предпазителя и прибра пистолета в джоба си. Легна и продължи да пълзи. След малко се спря. Усети, че е положил точно половината усилия, преди да успее да влезе в клиниката. Намираше се до стената й. Спря за миг, за да събере сили. Искаше му се на стената на клиниката да има някой приземен прозорец. Някое мазе може би. В Ню Йорк не бяха кой знае колко редки сградите с такива прозорци. Обаче от месеците, прекарани тук, Джейк бе научил, че откъм тази страна на сградата няма такива.

Имаше само малък вентилационен отвор, но на тавана — три етажа нагоре.

Джейк оттласна крак от земята и се плъзна на половин метър нагоре по стената. Вдигна другия си крак, за да се оттласне отново. Усети болка в изгореното от цигарата място, но маратонките Найк я притъпиха леко.

Тези движения му бяха познати. При много от ударите си той бе влизал и излизал от леговищата си по този начин. Но колко силни бяха краката му сега? Той беше далеч от най-добрата си форма. Ами ако се изкачеше два етажа нагоре по стената, а те го изоставеха точно тогава? Щеше да падне.

Джейк си проправяше път нагоре по стената с по половин метър при всяко оттласване. Натискът в тухлите му причиняваше ужасни болки в гърба. Изведнъж той усети панически страх, че може някак си отново да нарани гръбначния си мозък.

Трябва да продължа да се движа.

Когато стигна горе, краката му щяха да експлодират от болка. Сякаш някой бе пуснал ток по нервите му. Ставаше му все по-трудно да устоява на напрежението. Радваше се, че е тъмно, но усещаше трите етажа под себе си и пространството, през което щеше да прелети, ако паднеше. Представи си сблъсъка със земята.

Дръжте се — заповяда той мислено на краката си. — Още малко остана.

И тогава мускулите на краката му се разтърсиха спазматично, като се свиваха и отпускаха в хаотично темпо, което само те можеха да разкодират. Краката му се разтрепериха, сякаш се опитваше да имитира подигравателно Елвис. Това може би щеше да му се стори весело, ако не се намираше на три шибани етажа над земята.

Но положението се влоши. Джейк усети как силата напуска краката му.

Пот изби по челото му. Той стисна зъби от напрежение и се огледа, за да намери лелеяния вентилационен отвор.

Ето го — беше само на метър и половина вляво.

Джейк едва потисна стона си. Запристъпва настрани по възможно най-бързия, но предпазлив начин. Треперещите му крака се добраха до малкия квадратен отвор. Бяха дяволски изтощени и той трябваше да напрегне ръцете си, за да не падне.

Повдигна левия си крак от стената и го насочи към дървения капак на отвора. Надяваше се да е наистина толкова изгнил, колкото му се бе сторил преди време отвътре. Лек удар — и капакът поддаде. Рухна навътре с приглушен тътен. Джейк сметна, че няма никакъв начин звукът да стигне три етажа надолу, да заобиколи ъгъла и да се добере чак до алеята. А дори да можеше, на Джейк сега не му пукаше за това. Имаше си по-голям проблем тук, горе.

На всичкото отгоре разбра, че се е покатерил по грешен начин.

Трябваше да опре не гърба си в стената, а корема, така че ръцете му да могат да стигнат отвора.

Нямаше време да се тревожи за това. Вече не си чувстваше краката. В момента, когато те щяха да се хлъзнат надолу по стената, Джейк се оттласна с всички сили от тухлите и се хвърли към отвора.

За един кратък, но кошмарен за него миг си помисли, че няма да успее. Но в следващия миг дясната му ръка успя да се залови за ръба на отвора. Увисна на него, като се държеше само с четири пръста, но и те започнаха да се изплъзват. Само след миг, който сякаш трая цяла вечност, той успя да протегне лявата си ръка и да се задържи.

Успях!

Ами сега? Краката му бяха изтощени. Бяха дори по-зле. Не само че не можеше да ги използва, но сега те висяха от тялото му като тежести. Ръцете му… Те бяха всичко, на което можеше да разчита в момента. Но ако и те започнеха да го подвеждат като краката…

Той започна да се набира — сантиметър по сантиметър. Доближаваше се все по-близо до целта. Пръстите на ръцете му сякаш щяха да изкрещят в агония, но той продължи да се набира, докато успя да опре лакът през отвора.

След това продължи да напредва, провря главата и раменете си вътре и накрая плъзна навътре и останалата част от тялото си, както змията се плъзваше в леговището си.

Секунди по-късно лежеше на пода и разтриваше краката си. Опитваше се да диша, без да се задъхва. Боже, той не можеше да си усети краката. Сякаш бяха мъртва плът. Какво им ставаше?

Почувства прилив на паника. Дали ефектът от операцията не беше само временен? Дали отново нямаше да вегетира като някое растение? Не и сега. Господи, не и точно сега, когато се нуждаеше от тях, за да спаси Ейнджъл.

Джейк се опитваше да се успокои. Пое си дълбоко дъх и усети как познатата му таванска миризма на стара дървесина изпълни дробовете му. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си.

А докато се прокашляше, кракът му помръдна.

Беше се опитал да го помръдне с волята си. Дясното му коляно се подгъна мъничко, а след него — и лявото. И усети изтръпналите си крака.

Значи усещанията му се бяха върнали.

Той чу странен звук в таванската стая и осъзна, че това е собствената му въздишка на облекчение.

Добре. Стегни се. Продължавай напред.

Голям стар прозорец пропускаше на тавана достатъчно светлина от уличните лампи, така че Джейк можеше да се движи. Нямаше сили да ходи, но поне можеше да пълзи по корем. Джейк се довлече до вратата с помощта на ръцете си. По пътя се бе спрял за миг, за да потупа плюшеното кученце на норвежката баба на Греъм, което бе открил преди време тук.

Пожелай ми късмет — помисли си той, докато го потупваше.

Плъзна се надолу по таванските стълби по възможно най-тихия начин. Стигна до последния етаж на клиниката, спря за миг и си пое дъх. Дочу стъпки, които идваха отдолу, откъм първия етаж. Сигурно беше Греъм.

Джейк почака малко по-дълго, за да си починат краката му. Силите му се възвръщаха бързо, но краката му все още трепереха. Не можеше да им се довери да го държат прав, затова се добра до стълбите и се хвана за парапета. Погледна надолу.

Греъм бе седнал до телефона във фоайето. Проблемът за Джейк сега беше как да привлече вниманието му, без нито да произнесе дори звук, нито да го разтревожи и той да извика. Възможно бе „момчетата“ да са поставили микрофони на едно-две стратегически места в сградата. А телефонът, до който бе седнал Греъм, със сигурност бе едно от тях. В най-добрия случай Джейк можеше да се промъкне зад Греъм и да сложи ръка на устата му…

Но нямаше начин да се промъкне с тези омаломощени крака.

Джейк сложи показалеца пред устните си в знак за мълчание и се прокашля леко.

Греъм се обърна и пребледня. Чак раменете му потрепериха.

Джейк му даде знак да се качи. Когато Греъм се доближи достатъчно, Джейк сви длани във фуния около устата си и прошепна на ухото му:

— Краката ми не ме държат. Ще ме придържаш ли?

Греъм отстъпи назад и го погледна разтревожено.

Отвори уста, за да каже нещо, но Джейк сложи ръката си върху нея. Отново прошепна:

— Микрофони.

Греъм първо ококори очи, а след това ги присви. Помогна на Джейк да се изправи и го подкрепи, за да се качат заедно на тавана.

Щом стигнаха последното стъпало, Джейк се извъртя и седна. Краката му определено бяха възвърнали част от силата си, но сега съзнанието му бе заето с по-важни неща.

— Те обадиха ли ти се?

— Не. — Главата на Греъм потрепваше нервно в тъмното, сякаш се бе уплашил, че зад силуетите на кученцето и старовремските гимнастически уреди можеше да бъде скрит някой от хората на Фредо. Той каза: — Ако телефонът ми се подслушва, а ти явно си убеден в това, то тогава те са подслушали всичките ни предишни разговори и сигурно очакват да им се обадиш. Направи ли го?

— Не.

— Защо? И какво правиш тук?

— Дошъл съм, за да ми обещаеш, че в никакъв случай няма да се обаждаш на полицията.

— Забрави. Няма да си стоя тук и да не правя нищо. Няма просто да се надявам, че ти ще оправиш тая каша…

— Да, точно това ще направиш.

— И ако не искам? Ще ме убиеш ли?

Джейк затвори очи. Защо понякога хората ставаха такива инати?

— Доктор Греъм, вие ме върнахте към живота. Но сега трябва да спася Ейнджъл и ако направите нещо, с което да ме провалите, наистина ще ви убия.

Греъм го изгледа разтревожено:

— Както се опитахте да убиете и сенатора ли?

— Не сме тук, за да обсъждаме миналото ми — каза Джейк. — Нямам намерение да го правя. Аз съм си просто нощен пазач и това е всичко. Точка по въпроса.

— Добре. Значи някакъв обикновен нощен пазач тръгва сам да спасява племенницата ми от мафиотите. Боже мой! Господин Нахт, за първи път, откакто ви срещнах, се надявам, че сте ни лъгали за миналото си. Ако трябва да разчитам на вас да я спасите, ще трябва да се надявам, че вие сте… сте поне толкова опасен и страховит, колкото са и те. Така ли е?

— Би станало така, ако можех да разчитам на краката си.

Джейк разказа какво му се бе случило.

— Смятам, че е вид невронна умора — каза Греъм. — Претоварили сте долните си крайници. Невроните ви са имали нужда от почивка и са се самоизключили временно. Само това мога да ви кажа, без да ви направя изследвания. Как са краката ви сега?

Джейк грабна някаква пръчка и се подпря на нея като на бастун. Краката му трепереха, но го държаха прав.

— Мога да ходя, но не много. Дали ще се оправят достатъчно до момента, в който се изправя срещу Фредо?

— Откъде да знам? Вие сте първият човек, опериран по този начин от мен — въздъхна Греъм в тъмнината. — Трябваше да не ви връщам подвижността. А след като вече го бях направил, трябваше да извикам прокурора.

— Но вие бяхте уплашен да не се провали изследването ви.

— Не е вярно. Аз…

— Вие знаехте какво вършите, докторе. От началото до края. Бяхте готов да експериментирате върху мен, защото смятахте, че животът ми няма стойност. От опита си при изследванията на плъховете вие предполагахте, че операцията би могла да ми причини дълбока психоза, но се съгласихте да я направите, защото за вас аз бях плъх. Чудя се какво ли смятате по въпроса?

Джейк знаеше, че е прекалено рязък с него, но нямаше друг избор.

Греъм замълча за миг. После каза:

— Защо така решително отказвате да потърсите полицията? Да не сте уплашен, че биха могли да ви арестуват заедно с Фредо?

Да — помисли си Джейк. Но това сега бе най-малкият му проблем. А и нямаше нужда Греъм да научава подробностите от миналото му точно сега.

— Ако се обадиш на полицията, подкупените от Фредо ченгета ще му позвънят, още преди да си затворил. А той ще направи точно както ти е казал: ще убие Ейнджъл. Ако щеш вярвай, но не съм като него — каза Джейк. За миг си помисли: Вече не съм като него — и продължи: — Обаче познавам добре тези хора. Познавам начина им на мислене. Ако се обадиш на полицията, Ейнджъл ще умре.

Сподавена въздишка си проправи път през гърлото на Греъм.

— Е, добре. Но ще дойда с теб.

Джейк го изгледа.

— Майната ти.

— Имаш нужда от мен.

— Докторе, някога стрелял ли си поне с пистолет?

— Служил съм във Виетнам.

Хубаво — помисли си Джейк. — Значи възражението ми отпада.

— Обаче има по-важно нещо от умението ми да стрелям — каза Греъм. — И то е, че изправих на крака един парализиран човек и той вече може да ходи. Господин Нахт, как мислите, че успях? Може би съм преливал някакви тайнствени химикали от една епруветка в друга, а?

Джейк мълчеше.

— Успях, защото мислих. А мисля, че това е нещото, с което бих могъл да ви помогна.

Джейк се опита да повтори в съзнанието си думите на Греъм. Без съмнение този човек беше гений. А само невежите биха могли да си помислят, че гениите могат да се използват само в лабораториите или пред чертожните дъски. Греъм не знаеше къде Фредо бе затворил Ейнджъл. И не знаеше как да открие това. Дали беше възможно да открие някакъв начин?

Обаче ще трябва да се прикривам доста добре — помисли си Джейк. — А този човек няма никакъв опит в прикриването и тихото промъкване. Няма уменията дори да приклекне правилно, камо ли да залегне. Повече ще ми навреди, отколкото ще ми помогне.

— Не — каза Джейк. — И дума не може да става за това.

— Кажете ми, господин Нахт, как смятате да се измъкнете оттук?

— Какво искате да кажете?

— Има човек, който наблюдава предния вход и още един пред задния. Впечатлен съм, че сте се промъкнал вътре.

— Ще се измъкна така, както се вмъкнах — каза Джейк. — През вентилационния отвор на тавана.

Краката му затрепериха, сякаш за да изразят протеста си. Със свито сърце той разбра, че те нямаше да издържат слизане по стената.

— И двамата не вярваме в това — каза Греъм. — Така че сигурно ще предпочетете да легнете на задната седалка на колата ми. Ще ви откарам далеч оттук.

Джейк се опита да осмисли думите му.

— Огледал съм всяко кътче на това място, но така и не открих никаква врата на гараж.

Греъм се усмихна.

— Разбира се, че не сте, защото след превръщането на блока в клиника, гаражът вече не е тук. Обаче долу, между тази стена и следващата има гараж, който е част от тази сграда. А в него има един Крайслер от 1975, който е само на петнайсет хиляди километра. Беше последната кола на леля ми Хана, която притежаваше и тази сграда. Към края на живота си тя стана такъв ужасен шофьор, че й взех ключовете. Зазидах вратата на гаража, за да съм сигурен, че няма да й хрумне нещо изведнъж. Обаче вероятно бихте могли да пробиете дупка в тази тънка стена с един десен прав. Не съм се качвал на крайслера оттогава. Последния път, когато го проверих, газовата уредба показваше, че колата няма да стигне далеч. Но не ни и трябва. Има газостанция на няколко преки оттук, а газта ще стигне дотам.

Джейк се замисли над това. Не можеше да вземе колата сам, дори Греъм да му дадеше ключа. Рискът, че мафиотът можеше да го види на волана, беше твърде голям. Налагаше се да легне на задната седалка — точно както Греъм му бе предложил.

Може пък да излезе нещо — помисли си Джейк. — На Фредо не му пука за Греъм. Пука му само дали съм способен да дойда тук на крака. Биха проследили Греъм, само ако можеха да бъдат сигурни, че той ще ги доведе до мен. А в нашия последен телефонен разговор той ме попита къде съм, но не му казах. Ще си помислят, че се връща в болницата или че ще прави някакъв отчаян опит да търси Ейнджъл…

Ейнджъл… Съзнанието му се изпълни с видения за нея. Виждаше я заключена в стая, може би дори вързана за някой стол, в една от тайните къщи на Фредо. Имаше шанс тя да бе затворена в Атлантик Сити — Фредо може би искаше да му е под ръка, докато си гледа бизнеса. Страхотно, Джейк — а колко ли къщи имаше в Атлантик Сити? Той не можеше да потисне образа й — вързана и измъчвана, може би прикована на легло. Чувстваше как ужасът й се сливаше с неговия. Тя не беше от типа хора, които биха се примирили с положението. Щеше да се опита да избяга и ако го направеше прекалено дръзко, Фредо щеше да я накаже. Фредо беше садист. Сега всеки миг бе ценен за Джейк, а неговите крака не бяха във форма, за да издържат слизане по стената.

— Взимай ключовете, докторе — каза Джейк. — Не ми харесва това, но изглежда нямам друг избор.