Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (12)

12. Ейнджъл

Ейнджъл нямаше търпение да дойде време за антракта. Времето за нея течеше ужасно бавно, а цялата вселена сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса върху нея. Тя усещаше допира на ръката на Уилям върху своята. Бяха в Карнеги Хол. Изящните бели балкони се извиваха от двете им страни. Сцената искреше от светлина, а на нея малкият оркестър продължаваше да свири.

И не спираше…

Най-добрата дума, която идваше в съзнанието й, за да опише Бах, беше „претрупан“ — толкова много тонове звучаха едновременно. Органистът удряше по клавишите със страшна сила, за да извлече от инструмента едва доловим звук. Цигуларите свиреха в унисон, но отдалеч, заради забавянето на звука, се създаваше впечатлението, че няма синхрон в такта — беше нещо като японски филм, в който устните на актьора продължават да се движат и след като дублажът спре да звучи.

Просто чуй Бах — й бе казал Уилям. — След като чуеш Бах, ще видиш защо барокът е по-добър от класиката.

А сега тя бе убедена, че барокът е класика.

Щеше й се шефът на Уилям, сенатор Харисън, да не бе настоявал да седне зад тях в ложата. Беше се пошегувал, че те няма да могат да видят нищо зад него — и в това имаше доста истина. Но мисълта, че сенаторът ще гледа как Уилям й се натиска, я караше да се чувства неудобно тази вечер. Странно наистина.

Ейнджъл си представи какво ли би било, ако можеше да седи по същия начин, но до Джейк. Определено ръката й щеше да усеща по-силен допир от неговата. Ръцете на Уилям бяха твърде изнежени, но какво ли би могло да се очаква от сътрудник на сенатор? Когато го бе посетила във Вашингтон, той я бе запознал с останалите хора в офиса. Тогава всичките й се сториха изнежени, въпреки че саката им имаха стабилни подплънки на раменете. Бяха толкова белички, че и белотата на лабораторните мишки не можеше да се сравнява наполовина с тяхната.

Е, самите те май не бяха лабораторни мишки, а канцеларски плъхове…

Уилям поне беше симпатичен. Нещо повече — той дори й се струваше красив. Изглежда бе придобил тен от денонощното седене пред флуоресциращите екрани на компютрите. И всичко това — за благото на нацията. А що се отнася до мускулите — е, човек не може да ги натрупа от писане на речи. Всъщност под купола на американската Капитолия се усеща тежестта на думите, а не на щангите.

Ами Джейк… Дори след седмиците, прекарани в болницата, той все още имаше тен.

При мисълта за споразумението, което бе сключила с него, тя усети как ужасът накара стомаха й да се разбунтува. Какво ли биха казали преподавателите й по медицина, ако можеха да научат, че се е съгласила да очисти пациент? Разбира се, тя вярваше, че няма да й се наложи да го направи. Джейк вече работеше упорито цели две седмици и правеше всичко, което тя му кажеше. Наистина даваше всичко от себе си. Изглежда той имаше отлично отношение към въпроса. А хората с подобно отлично отношение обикновено не искаха да умират.

Тогава защо ли нещо все още я притесняваше?

Защото ключовата дума бе „изглежда“. Тя забелязваше, че под прикритието на това отлично изглеждащо отношение Джейк Нахт преценяваше точно всяко нещо — и с наистина хладен разум.

Ейнджъл се опита да си възвърне увереността. Дори все още да желаеше смъртта си, Джейк би могъл да промени мнението си до края на четирите месеца. А за да не го промени, трябваше да се откаже от опита да се адаптира към новия живот и да наруши уговорката. Така че тя се чувстваше сигурна в успеха си. Абсолютно сигурна.

Дали бе имала и друг избор? Какво можеше да направи, за да го спаси? За да иска да живее, човек трябва да има надежда или поне мотивация. А когато тя прие споразумението, единствената мотивация на Джейк бе желанието му да умре. Така че тя трябваше да се съобрази с това и да даде всичко от себе си, за да събуди душата му.

Ами ако той се потруди сериозно и даде всичко от себе си, но накрая на четирите месеца каже: Добре, Ейнджъл, сега трябва да ме убиеш…

Ще му кажа, че споразумението се отменя — помисли си тя.

Музикантите спряха да свирят и всички заръкопляскаха. Някои дори подсвиркваха одобрително. Ейнджъл взе пример от Уилям — заръкопляска бурно като него. Лицето му сияеше от удоволствие. Той не се преструваше — наистина харесваше музиката на Бах. Ентусиазмът му я очарова. Не бяха толкова чести моментите, в които той сваляше безизразната маска от лицето си. Искаше й се и той да подсвирне — дори съвсем леко. Щеше да му дойде доста добре. Докато го гледаше, за миг тя си го представи като момченце, което се смее от удоволствие, докато кара колелото си без ръце. Искаше й се да може да харесва Бах, за да сподели радостта му.

Скоро Уилям щеше да й поиска ръката — тя бе убедена в това. Напоследък тема номер едно в телефонните разговори със сестрите й бе дали Уилям вече не е повдигнал въпроса. Естествено всички те смятаха, че би било лудост тя да му откаже. Дори чичо й Джо го харесваше. Допреди няколко седмици тя не би имала съмнение дали да се омъжи за Уилям, ако той я попита. В крайна сметка Уилям Фицпатрик Трети беше интелигентен, красив и грижовен. А това, че беше сътрудник на сенатор Харисън, го правеше да изглежда високопоставен и влиятелен в очите на хората. Всички около него му се възхищаваха.

Единственият проблем беше, че тя и Уилям не споделяха много общи интереси. Той беше винаги сериозен, а тя обичаше да се шегува; той се ужасяваше от болниците, а тя прекарваше половината си съзнателен живот в тях. Той харесваше Бах, а тя — Ерик Клептън. Дори по отношение на сватбената музика вкусовете им се различаваха. Трудно можеше да се намери компромис по средата между интересите им.

Оркестърът засвири отново. Стори й се, че паузата бе твърде кратка. Ейнджъл едва се удържаше да не изкрещи. Боже — мислеше си тя, — на тия хора май им липсват два-три саксофона и малко барабани. За да запази спокойствие, тя си представи как след концерта Уилям ще я отведе у дома. Все още й се струваше смешен собственическият маниер, с който той влизаше преди нея в собствения й апартамент — сякаш той беше негов, а Ейнджъл му бе на гости. Не че тя имаше нещо против той да живее там. Беше напълно естествено при идванията си в Ню Йорк да отсяда при нея. Приятно й беше да го чувства близо до себе си. Разбира се, той никога не оставаше прекалено дълго, така че да й омръзне — идваше само през уикендите и през редките си и кратки отпуски.

Тази вечер те може би отново щяха да влязат в апартамента и той щеше внимателно да свали дрехите си. Щеше да я целуне няколко пъти и да я занесе в леглото. Щеше да я люби набързо, без да произнесе нито звук и със затворени очи, защото си бе намислил, че тя би се обидила, ако я гледа, докато го прави.

Ами Джейк… Джейк можеше само да гледа в тавана.

Тя си представи как той лежи до нея и как плъзва ръката си по корема й, за да стигне до гърдите. Виждаше страстния му поглед, впит в нея. Кожата й се затопли само при мисълта за това. За нея беше странно, че можеше да мисли за Джейк по този начин. Тя бе работила с много парализирани хора, а някои от мъжете бяха дори по-красиви от Джейк, но никога не си бе фантазирала, че прави любов с тях. Тя знаеше, че те не могат да го вдигнат и това я караше да изпитва съжаление към тях, а тя се стараеше да стои надалеч от съжалението. Но някак си, въпреки че лежеше, без да може да се движи, Джейк Нахт не събуждаше у нея чувство на съжаление. Тя усещаше нещо около него — може би аурата на някаква потисната сила. Дори парализиран, той изглеждаше поне малко… опасен и тя призна пред себе си, че това я възбужда.

В миналото си той навярно бе минавал през огън и вода. Тя бе убедена в това. Но каквото и да бе преживял, той го пазеше в тайна. Каква ли бе тази негова тайна? Дали цялото му семейство не бе загинало в автомобилна катастрофа? Или пък може би той бе не нощен пазач, а агент от ФБР или ЦРУ и бе вършил толкова секретни неща, че не можеше да говори за тях с никого. А може би тайната му бе свързана с някоя мистериозна жена. Ейнджъл бе убедена, че мъж като Джейк няма начин да не е бил влюбен някога. Дали не се бе случила някаква трагедия с жена му, дали не е била отвлечена от терористи и убита, преди той да е могъл да я спаси? Ейнджъл искаше да узнае тайната му. Вярваше, че някой ден и това ще стане. Ще открие истината. Трябваше да го направи. Той я привличаше…

Ей, трябва да внимавам!

С големи усилия тя се овладя. Все пак беше медицинската сестра, която се грижи за Джейк, а не негова годеница или любовница. Работата й беше да го накара да стигне с рехабилитацията до възможно най-доброто равнище. Тя беше добра в работата си и щеше да я върши, без да си представя какво можеше да бъде, ако… След края на четирите месеца Джейк навярно щеше да разбере, че си струва да живее. А тя щеше да се омъжи за Уилям и да премине към следващите си пациенти. С многото си пари Джейк несъмнено щеше да се махне от града и да си наеме някого, който да се грижи за него ежедневно. Можеше да си купи някой малък апартамент с изглед към Сентръл Парк. Можеше да си вземе сгъваемо легло с автоматично повдигане на горната част, за да може да гледа как листата падат през есента или пък как се пързалят кънкьорите през зимата. Щеше да може да чете или пък да гледа телевизия…

Ейнджъл усети как буца заседна в гърлото й. Не беше чувство на съжаление — беше ужас. Някак си тя престана да си представя как Джейк върши всички тези хубави неща. Сега тя си представяше как след края на четирите месеца Джейк ще я моли да го убие. Не преставаше да мисли за това.

Бе сключила твърде опасно споразумение.

Тя се замисли за изследванията с плъхове на чичо й Джо. Може би все нещо щеше да се случи през тези четири месеца — поне някакъв малък пробив в дългата поредица от нещастия. Джейк не знаеше, че плешивият човек с мек глас, който идваше всеки ден, за да го преглежда, не беше просто обикновен неврохирург, а човек, посветил всичките си усилия в опитите за лекуване на парализата.

Чичо Джо си имаше правило — никога да не съобщава за изследванията си на своите пациенти. Така или иначе, до момента нито един изследовател не бе успял ефективно да възстанови увреден гръбначен мозък, а докато някой не успееше, той не желаеше да храни напразни надежди. Ако някой изобщо можеше да го направи, то това можеше да бъде само доктор Джоузеф Греъм. Ейнджъл бе сигурна в това. Но това беше доста илюзорно „ако“…

— Да ти донеса ли чаша шампанско? — попита Уилям.

Ейнджъл осъзна, че оркестърът бе спрял да свири. Всички бяха станали и се изнизваха от залата. Най-после бе дошло време за антракта.

— Няма ли нещо по-силно? — попита тя.

* * *

Ейнджъл влезе след Уилям в апартамента си. Тя се чудеше защо ли се чувстваше толкова ядосана. Все пак след антракта остатъкът от концерта бе милостиво кратък. Уилям дори я бе оставил да го изведе през изхода, за да си хванат такси.

А сега той щеше да поиска да я люби.

— Искаш ли малко вино? — попита тя, докато отиваше към хладилника.

— Искам малко, Ейнджъл.

Той вече бе застанал до вратата на спалнята с ръка на дръжката. Изглеждаше красив в своя костюм. Той разхлаби вратовръзката си и се усмихна настървено към нея. Тя усети искричката похот, стаена в него. Наля си чаша шардоне, преди да го последва в спалнята. Когато тя влезе, той вече бе свалил сакото си.

Внезапен импулс стресна съзнанието й:

— Облечи го отново — каза тя.

Уилям я погледна озадачено.

Тя продължи:

— Хайде да се любим облечени. Остани с костюма, само свали ципа. А аз ще повдигна роклята си и ще се подпра на прозореца.

Той я погледна със снизходителна усмивка. Свали дрехите си и сгъна внимателно костюма — както винаги. Тя се замисли дали да не поиска от него да я съблече, но не желаеше отново да види снизходителната му усмивка. Затова се съблече сама и се плъзна под завивките. Уилям загаси лампата и допълзя до нея. Обаче светлините на града, които достигаха до тях през прозореца, бяха достатъчни за нея, за да види, че той вече бе затворил очи. Ейнджъл също затвори очи и си представи, че Уилям е Джейк. Почувства се виновна от това, но за пръв път успя да свърши преди Уилям.

След това, докато той спеше, Ейнджъл нежно махна ледената му ръка от бедрото си. Опитваше се да не мисли за хъркането му. Зачуди се дали да не наруши правилото на чичо Джо и да каже на Джейк за изследванията му върху гръбначния мозък.

Тя знаеше повечето от нещата, свързани с тези изследвания — беше прекарвала по няколко часа на ден в лабораторията на чичо Джо. Последната поредица опити се провеждаше повече от година. Тя се занимаваше с упойката на всеки плъх, правеше ежедневните наблюдения и протоколираше всичко. От положителна гледна точка, подходът на изследванията беше обещаващ, поне на теория. Обаче до момента самите плъхове не бяха дали и най-малката искрица надежда по въпроса. И трите предишни изследвания на чичо Джо се бяха провалили. Колкото и добре да стояха нещата на теория, тя все още не бе видяла никакво доказателство, което да й подскаже, че този път всичко ще бъде по-различно.

Не, това правило беше добро. Джейк не беше такъв тип човек, че да вярва на теории, а дори и тя да успееше да събуди надеждите му, какво би се случило, ако те се окажат напразни? Той би се депресирал още повече отпреди и би загубил доверието си в нея. А това доверие бе всичко, което го караше да продължава с рехабилитацията. Затова тя не искаше да го подкопава по никакъв начин. Цялата рехабилитация на света не би могла да възстанови гръбначния мозък на Джейк и той знаеше това, но упоритостта, която той влагаше в усилията си, можеше поне да възстанови нараненото му желание да живее.

А тя трябваше да бъде сигурна, че той ще си възвърне това желание, защото ако Джейк дадеше всичко от себе си, но в края на четирите месеца пак пожелаеше да умре, щеше ли тя да предаде неговото доверие? Щеше ли да може да го погледне в очите и да му каже, че споразумението отпада?