Франсис Пол Уилсън
Отвличане (95)

13

Змията зави след камиона по Делауеър авеню и пое по магистралата.

Напуска града — мислеше си. — Чудесно.

Колкото по-малко хора имаше наоколо, толкова по-лесно щеше да бъде.

Следва я няколко мили, после тя отби до закусвалня Макдоналдс в град, който се казваше Абскън. Спря на банкета и я наблюдава как маневрира.

Как да го направя?

Главата го болеше от множеството въпроси и възможности, които изникваха в съзнанието му. Накъде се бе отправила тя? Към някой мотел ли? Касетата можеше да се намира в камиона или някъде, където бе отсядала. Ако имаше наета стая, най-добре щеше да е да я проследи дотам и с един куршум да убие два заека.

Ами ако се връщаше във Вашингтон? Ако после пак поемеше по магистралата и не спреше повече? Можеше да не му се удаде друга възможност. Можеше това да е последният му шанс да си върне записа.

Но как точно да го направя?

И тогава Змията се сети, че този майчински маниер, който Попи бе възприела спрямо пакета, и който бе объркал цялата операция, можеше да бъде използван срещу нея.

Някаква кола спря зад камиона. Отпред също имаше паркирана кола, така че Попи бе хваната в капан.

Сега или никога.

Змията извади пистолета от джоба си, натисна газта, влезе на алеята за Макдоналдс и едва дочака да спре, за да отвори вратата. Скочи от джипа, рязко отвори вратата на камиона и грабна детето. С едната си ръка успя да запуши устата му, точно когато то понечи да извика, а с другата притисна пистолета до главата му, като внимаваше никой от другите коли да не види какво ставаше.

После погледна Попи, която бе замръзнала на волана. Очите й бяха разширени, устата й отворена и го гледаше неспособна да реагира. Изглеждаше много глупаво.

И най-малкото усилие влошаваше главоболието му, но той се насили да се ухили.

— Изненада, кучко! Все още съм жив!

Устните на Попи се движеха, но не издаваха звук. Протегна се към детето, но Змията я отблъсна.

— Дори не си го помисляй. Просто ми дай касетата.

— Касетата ли?

— Не ме будалкай! Ще й пръсна мозъка! Знаеш, че ще го направя.

— Не… не е у мен.

Тя не лъжеше. Змията виждаше неподправения ужас в очите й. Тя бе почти парализирана от страх, че той ще убие хлапето.

— Къде е, по дяволите?

— Оставих я… — Очите й се замъглиха, сякаш се опитваше да си спомни.

— Имаш ли стая някъде? Да не си я оставила в някоя проклета мотелска стая?

Как може да е толкова глупава, по дяволите!

И тогава му хрумна, че тя вероятно няма представа какво имаше на касетата. В камиона нямаше касетофон. Нямаше къде да я е слушала.

— Да — отвърна тя. Гласът й бе дрезгав шепот. — Оставих я…

— Тогава отиваме да я вземем! — каза Змията. Прибра пистолета, но не пускаше детето. — Ти ще водиш. Ние с детето ще те следваме.

— Не! — извика тя и се опита да хване Кейти. — Моля те!

Змията измъкна детето и го занесе до джипа. Огледа се, за да провери дали някой го бе забелязал, макар че не виждаше добре само с едно око. Но никой не му обръщаше внимание. Вероятно приличаше на семейна свада. Едно нещо знаеше със сигурност — Попи нямаше да се обади на ченгетата.

Вратата на джипа бе отворена. Двигателят още работеше. Когато вдигна детето, за да го сложи на седалката, внезапно усети как някаква тежест се стовари на гърба му. Ушите му се изпълниха с пронизителен, непоносим шум, когато нечии пръсти го атакуваха в гръб, впиха се в очите му, в болното и в здравото, и в бинтовете.

Трябваше да е Попи. Можеше да е само Попи. Сякаш се бе превърнала в някакво диво животно.

Змията извика, когато дясната му очна ябълка бе пронизана от ужасна болка. Забрави за детето. Най-важното нещо за него на този свят сега бе да се освободи от тези пръсти. Да ги махне от очите си, от главата си. И тогава нещо, юмрук или рамо, удари с все сила дясната част на главата му, там, където беше зашитата рана на скалпа. Силата на удара беше като от чук.

Последва болезнена експлозия, която го повали на колене. Светът около него се завъртя и той усети, че му се гади.

През бученето в главата си смътно дочу детски плач и после гласа на Попи:

— Хайде, мила. Хванах те.

После — само отдалечаващи се стъпки.

Тя се измъкваше, но на Змията не му пукаше — трябваше да се вкопчи в тротоара поради страха, че ако го пусне, ще изпадне от въртящия се около него свят.