Франсис Пол Уилсън
Отвличане (75)

23

Попи мина с колата покрай аптеката три пъти, докато най-накрая реши, че улиците са достатъчно празни. Дори не знаеше името на този град, но се учуди, че бе едва единадесет и тридесет, а изглежда всички вече спяха.

Паркира камиона на тъмния ъгъл до магазина и събра „инструментите“, които по-рано бе купила — фенерче, две тухли и бейзболна бухалка. Остави кутиите с боя на пода. Извъртя се на седалката и напъха тухла в единия джоб на якето на Мак, а в другия прибра фенерчето. Нахлузи на главата си чорап и сложи на ръцете си работни ръкавици. После взе в едната си ръка втората тухла, а в другата — бухалката.

Беше готова.

Но не можеше да се помръдне. Сърцето й така препускаше, че сякаш цялото й тяло вибрираше. Щеше й се да бе по-хитра. Може би тогава щеше да измисли по-добър начин. Но какво друго можеше да стори? Трябваше да се оправя както може.

Не бива да се отказваш сега — мислеше си. — Трябва да влезеш, да излезеш и да се върнеш при Кейти.

Горката Кейти. Попи й бе дала шоколад с валиум. Малката спеше дълбоко в мотела. Не обичаше да я оставя сама, но я бе заключила и оставила на сигурно място… ако въобще имаше такова място, при положение че Мак бе по петите им.

Кейти щеше да е упоена и да спи до утре сутрин, а Попи щеше да я излъже и да й каже, че е проспала момента, когато е трябвало да се върне при баща си. Но щеше да я успокои, като й обещае, че скоро ще си уговорят нова среща.

Точно така. Скоро. Само че Попи не можеше да каже колко скоро.

Но поне щеше да й набави „Тегретол“.

Или поне така се надяваше.

Направи го сега — каза си.

Остави колата с включен двигател и изскочи пред аптеката. Трябваше да бъде много бърза. Замахна с всичка сила с тухлата и я стовари в долния край на прозореца. Стъклото потрепери и се счупи, но задейства оглушителна аларма. Едва се удържа да не побегне. Вместо това извади втората тухла. Първата дупка бе достатъчно голяма, за да се провре през нея, но разклатеното стъкло щеше да се стовари върху й и вероятно щеше да отреже главата й. Затова стовари втората тухла по-високо и това отнесе почти целия прозорец. Използва бухалката, за да довърши работата и скочи през отвора.

Алармата светеше над главата й, но тя продължи към задната част, подмина гишето и откри шишето с „Тегретол“ точно там, където го бе оставил аптекарят. За да прикрие целта си, тя разсипа всичко наоколо и се втурна обратно през прозореца. Притича до камиона, скочи вътре и потегли със загасени фарове.

Едва дишаше, потеше се обилно и цялата се тресеше от страх и вълнение. Не спираше да се оглежда на всички посоки за мигащи червени светлини.

Нямаше такива.

Дотук добре. Дай ми само още няколко минути преди…

На пътя пред нея изникнаха мигащи синьо-червени светлини. Паркира на бордюра и клекна долу, като трепереше. Изчака ги да отминат.

Започна да се моли… Не ме видяха… не ме видяха…

Секунди по-късно чу патрулката да я подминава, но без включена сирена. След малко се изправи и остана така, докато колата зави зад ъгъла към аптеката. После запали двигателя и потегли с изгасени фарове, като бавно ускоряваше, за да не привлече вниманието. Сякаш просто се разхождаше.

Мина миля, после две. Тогава запали фаровете.

Колко ли й бе отнело всичко това — от първия замах с тухлата до бягството? Може би около деветдесет секунди?

Поли щеше да направи това по-добре и по-гладко. Но единственото нещо, което имаше значение сега, беше на задната седалка — цяло шише „Тегретол“.

— Можеше и по-добре — каза си на глас. — Но важното е, че свърши работа.

Опря се на таблото и се разсмя.

Получи се!

В играта сме, Кейти — мислеше си, докато караше към мотела. — Сега можем да останем заедно колкото искаме.