Франсис Пол Уилсън
Отвличане (47)

13

Поли се бе скрил в група дървета срещу погребалния дом на Линч-Макдъгал и наблюдаваше как опечалените си тръгват. Изчака докато всички прозорци угаснаха един по един и после изсумтя, защото Майкъл и Линда се появиха на задния вход.

Светлините на паркинга не са угасени! Не ги оставяйте да светят. Това е пилеене на енергия — помисли си Поли.

Двамата обаче очевидно нехаеха. Заключиха и се отправиха към две различни коли — Макдъгал към „Буик Ривиера“ и Линч към малък „Биймър“. После потеглиха в една и съща посока. Той все още не разбираше връзката между тях, а и не го интересуваше особено. Имаше проблем — натриевите лампи осветяваха всичко около сградата. Щеше да е като обир посред бял ден.

Но трябваше да го направи.

Поне прозореца на тоалетната бе от задната страна. Това му осигуряваше някакво прикритие.

Провери джобовете си — фенерчето, ножицата, шофьорските ръкавици от костюма от онзи ден. Всичко беше на мястото си. Огледа пътя. Изчака колите да отминат, стрелна се през улицата и бързо прекоси паркинга от задната страна на погребалния дом. Остана на място запъхтян и с невинно изражение, за да види дали е привлякъл вниманието на някого.

Нищо не помръдна. Клекна и видя бялата тоалетна хартия, която го упъти кой е правилният прозорец. Побутна го. Той поддаде много лесно.

Поли се претърколи по корем, пъхна крака в процепа и се вмъкна през прозореца. Раменете му малко се заклещиха, но успя да се промъкне и краката му стъпиха на тоалетната чиния. Затвори прозореца и запали фенерчето.

Мина покрай тъмния салон за пушачи, като се оглеждаше за служебния вход. Бе разсъждавал какво ли се криеше от другата страна на тази врата, но нямаше представа какво го очакваше там. Влезе и освети стаята. Точно както бе и подозирал — лакирани дървени кутии, подредени на редове. Тук пазеха ковчезите.

Сложи фенерчето в устата си и мина покрай редиците. Спираше се до всеки ковчег и разглеждаше етикетите им. Откачваше ги, за да ги разгледа по-добре и дори повдигаше капаците. Всички те много си приличаха. Това го зарадва. Тревожеше се, че ковчега на Еди Хадли можеше да му създаде проблеми. Внимаваше да използва минимално осветление, особено когато минаваше покрай прозорци. Тук долу нямаше много, но горе бе видял доста повече.

Когато се обърна да си върви, фенерчето освети някаква посребрена повърхност в другия край на стаята. Приличаха на мивки и плотове от неръждаема стомана. Вероятно тук Линч и Макдъгал извършаваха балсамирането. Забеляза фигура в бял чаршаф на масата. Дали беше следващият им клиент?

Поли съзнаваше, че трябва да се отправи към горния етаж за срещата си с палеца на Еди Хедли, но бе някак непреодолимо привлечен към масата. Щеше само да погледне. Щеше да му отнеме само секунда…

Доближи се и видя в кой край е главата. Вдигна чаршафа и освети лицето на младо момиче с дълга кестенява коса. Беше бледа като чаршафа, но със затворени очи изглеждаше така, сякаш беше заспала и едно потупване по рамото би било достатъчно, за да се събуди и да го погледне. Явно това беше младата починала, за която бе споменал Макдъгал.

Поли повдигна целия чаршаф. Бе съвсем гола и с много хубаво телосложение. Гледаше я и се чудеше от какво ли бе починала. Толкова жалко. Беше истинска красавица.

Пусна чаршафа и се отправи към горния етаж. Бързо откри стаята на Хедли и влезе, фенерчето му показа пътя между столовете. Стигна до ковчега и видя, че някой го бе затворил.

Толкова по-добре за мен — помисли си. Нямаше да му е приятно детето да го гледа, докато реже палеца му.

Дълго търси резето за долния край, но накрая го откри и повдигна капака. Отново освети с фенерчето, за да се ориентира по-добре и…

По дяволите!

Детето не носеше панталони, нито дори обувки или чорапи. Това със сигурност улесняваше работата на Поли, но някак си го шокира. Логично бе да си помисли, че щом обличат горната половина, обличат и долната.

— Е, добре, Еди, момчето ми — каза той. — Време е да дадеш своя принос за каузата.

Нямаше как да не освети силно мястото сега, но поне между него и прозореца щеше да стои капака. Извади ножицата от джоба си, взе фенерчето в уста и се наведе над краката на момчето. Откри първо палеца на десния крак, нагласи ножицата върху него и натисна. Бе очаквал повече съпротива. Нужен бе съвсем лек натиск и готово — имаше палеца, който му трябваше.

Прибра ножицата и взе палеца. Беше толкова малък, филтрите на цигарите бяха два пъти по-големи, също толкова бели, но по-леки. Разгледа го отблизо и забеляза, че срязания край беше влажен и червен, но нямаше кръв. Това вероятно щеше да създаде проблеми, но щеше да мисли за това по-късно. Вече имаше това, за което бе дошъл и искаше да си тръгне.

Погледна часовника си. Не беше никак зле. Бе се справил за десет минути.

Извади плика, който си бе приготвил. Когато се опита да пусне палеца вътре, той се изплъзна от пръстите му.

— Мамка му!

Погледна в плика. Нямаше го вътре. Това означаваше, че бе паднал на пода. Боже, трябваше да го намери.

Поли застана на колене и започна да осветява пода. Страхотно… килимът беше бежов… и плътен. Такъв му беше късметът.

Най-лесното нещо, което можеше да направи, бе да отреже другия палец и да забрави за този. Но със сигурност някой щеше да го открие утре и щеше да се запита откъде ли се е взел. И когато откриеха, той си залагаше задника, че вестниците и новините по телевизията щяха да гърмят с новината, че някой реже палците на деца. Тогава Мак със сигурност щеше да го застреля.

Не. Трябваше да открие този.

Поне беше под нивото на прозореца и светлината на фенерчето не се виждаше от улицата. Но къде беше това проклето нещо?

Не знаеше колко време бе прекарал коленичил на пода. Пълзеше и се търкаляше по корем. Осветяваше от всички посоки и всички ъгли. Струваше му се, че е минала цяла вечност. Най-накрая забеляза нещо дребно и по-светло бежово между нишките на килима на четири фута от ковчега. Дали беше…

Да. Почти изплака от облекчение. Как се бе озовал тук, по дяволите? Проклетото нещо вероятно бе отскочило и се бе претърколило. Но на кого му пукаше всъщност? Важното бе, че беше в него и не го бе изгубил. Без да става от пода, той внимателно го постави в плика, а него прибра в предния джоб на джинсите.

Стана от пода и затвори долната половина от ковчега на Еди.

— Благодаря ти, приятел. Постъпи като истински…

Думите заседнаха в гърлото му. През прозореца видя… кола на паркинга.

Там имаше кола.

Господи! Откъде се бе взела? Трябва да бе спряла, докато е бил на пода. Но кой…

Чу някакъв глух шум отвън. Замръзна на място като статуя. Вратата на задния вход се отвори с изщракване. Алармата се задейства, но после изключи, след като някой набра кода. Долови нечие тананикане — беше мъж. Макдъгал? Точно така. Колата отвън беше „Ривиера“, точно като онази, която караше Макдъгал. Поли клекна зад ковчега, когато лампата светна, но Макдъгал се отправи надолу по стълбите.

В първия момент Поли изпсува, защото това беше неговият път за бягство. Щеше да се наложи да стои тук, докато Макдъгал си тръгне. А кой знае колко дълго щеше да остане той.

Е, добре — помисли си. — Вече знам кой е. Но защо си дошъл?

Можеше да се сети само за една причина, поради която Макдъгал би се върнал — за да балсамира момичето на масата.

Мамка му, това можеше да отнеме часове, а Поли не разполагаше с цяла нощ. Мак щеше да поиска да му се обади, когато палецът е доставен. Ако не му се обадеше скоро, щеше да се ядоса… и можеше да реши лично да навести пакета.

И тогава Поли се сети, че алармата бе изключена. Можеше да се промъкне през задната врата като върви вместо да пълзи. Дори си позволи да се усмихне. Когато животът ти поднесе лимон, направи си лимонада.

Излезе в коридора и се отправи към задната врата. Движеше се внимателно, като се облягаше на стената на местата, където подът проскърцваше. Но когато подмина електронното табло на алармата, за малко не извика от изненада. Макдъгал бе включил алармата отново.

Добре тогава. Оставаше му да направи само едно нещо. Ако Макдъгал беше в тази задна стая и правеше каквото правят погребалните агенти на починалите, той вероятно нямаше да чуе как Поли се промъква надолу по стълбите и се измъква през прозореца на тоалетната. Беше рисковано, но не и невъзможно. Ако имаше куража да го направи.

Трябваше да се измъкне оттам.

Тръгна надолу по стълбите. Правеше всяка стъпка много внимателно. Килимът му помагаше. Когато стигна до последното стъпало, видя, че салонът е празен.

Отлично.

Вратата на стаята с надпис „Служебен вход“ бе наполовина отворена и той чу гласа на Макдъгал. Сега не си тананикаше, а говореше.

Още по-добре. В най-лошия случай щеше да го завари да си върши работата в тоалетната.

Промъкна се до вратата на банята и точно я отваряше, когато чу как гласа му се променя. Сега стенеше и издаваше странни звуци. Поли знаеше, че трябва да изчезва възможно най-бързо, но искаше да разбере какво става.

Допълзя до служебния вход и надникна през процепа.

В другия край на стаята, дебелото голо тяло на Макдъгал подскачаше върху мъртвото момиче на масата за балсамиране. Поли бе като хипнотизиран, наблюдава няколко секунди с отвращение и се откъсна от гледката. Животинските звуци, идващи от Макдъгал, сега бяха идеалното прикритие за бягството му.

Поли поклати глава и се отправи към тоалетната. Този беше луд. Светът беше пълен с откачени хора.