Франсис Пол Уилсън
Отвличане (43)

9

Екранът на компютъра показваше, че няма нова поща.

Джон удари с юмрук по бедрото си. Всъщност му се искаше да удари по бюрото, но майка му щеше да го чуе и веднага да дотича с думите:

— Какво става? Има ли нещо? Мислиш ли, че е добре? Защо най-накрая не ти кажат какво искат?

Щеше да го залее и с милион други въпроси.

Бе я излъгал, когато се върна от Лафайет Скуеър. Бе й казал, че похитителите не са му позвънили, че е стоял там доста време и е изглеждал много глупаво, като е чакал телефона да иззвъни.

Бе скалъпил доста прилична лъжа. Това държеше безпокойството на Нана на поносимо ниво. Това обясняваше за пред нея защо от вратата той изтича направо пред компютъра, за да пише писмо на похитителите. Нана обаче вярваше, че го прави, за да разбере защо не са му се обадили. В действителност, целта му беше да обясни защо разговора им е бил прекъснат и да уговори нов разговор.

Нямаше друг избор, налагаше се да я излъже. Как можеше да й каже какво искат от него? Или пък да й обясни как разговора му е бил прекъснат от някаква истерична жена в парка? Сега щеше да се разкъсва на парчета от притеснение.

Телефонът иззвъня.

Джон го гледаше втренчено. Кой ли беше този път? Дали отново не бе Филис? Тази сутрин й се бе обадил, за да каже, че е болен от остра форма на гастроентерит и не смее да се отдалечава от тоалетната. Едва ли и утре щеше да бъде в състояние да се появи на работа. Най-вероятно щяха да се видят в понеделник.

Но това не бе я спряло да се обади, за да потвърди срещата му с представители на някакъв комитет, обяда с адвокатските групи и многобройни обещания за речи. Някак си бе успял да я разубеди с аргументи, но не знаеше колко дълго можеше да продължава да се преструва. Ако сега отново се обаждаше тя, щеше да се наложи да й каже, че каквото и да е, трябва да почака. Беше твърде болен, за да мисли.

Вдигна телефона, но вместо Филис чу гласа на Тери:

— Не ми звучиш като много болен.

Замисли се за минута. Бе ли й казал? Не го биваше особено в лъжите. Трябваше да звучи достоверно.

И да владее гласа си.

— Само ела да чуеш как червата ми се бунтуват. Как разбра?

— Обадих се в офиса ти. Филис ми каза, че не си на работа, защото си пипнал настинка със стомашно разстройство. Надявам се, че не е нещо сериозно?

— Не мисля. Вероятно ще ми мине до два-три дена.

— Тогава предполагам, че срещата ни довечера се отменя, така ли е?

Джон се обърка. Среща ли? Каква среща? О, боже. Тази вечер трябваше да вечеря с Тери. Напълно бе забравил за това.

— Храна ли? Дори не ми споменавай. Не ти се обадих досега, защото се надявах симптомите да отшумят, но това не се случи. Точно се канех да те набера.

— Искаш ли да дойда да ти държа ръката и да ти слагам студени компреси на главата?

— Звучи страхотно, но мисля да се лекувам със сън. Освен това, не бих искал да те заразя. Повярвай ми, не ти трябва моя вирус.

Никой на света не би искал проблемите ми в момента.

Но как му се искаше да седне до нея и да й разкаже всичко. Отчаяно копнееше да сподели това смазващо го бреме с някого. Ако можеше да обмени някои идеи с Тери, да чуе мнението й, може би така щеше по-лесно да се справи с всичко това.

Но дали бе безопасно да споделя това с нея? Колко дълго щеше да го държи в тайна ако знаеше, че президентът е в опасност, като се има предвид, че се виждаше с Боб Декър от Тайните служби по десетина пъти на ден?

Не. Налагаше се да мълчи и да преглътне всичко. Никой друг не биваше да знае.

Отклони предложението й да му донесе пилешка супа и насрочи срещата им за следващия вторник. С това разговора им приключи.

Следващият вторник. Как ли щеше да се измъкне този път? Историята с вируса щеше да върши работа до края на уикенда. Дойдеше ли понеделник сутрин обаче, щеше да му се наложи да измисли нещо друго.

Отново провери пощата си. И тя отново бе празна. По дяволите!

Погледна часовника си. Кога се бе прибрал тази сутрин? Трябва да е било към десет и тридесет. Сега бе четири и тридесет. Бе пратил писмо на Змията преди шест часа и все още нямаше отговор. Дали бе получил съобщението му? Защо не му отговаряше? Това ли беше краят? Дали бяха решили, че Джон отказва да сътрудничи и щяха да се освободят от Кейти?

Не бе в състояние да мисли за това. Не, не можеше да е така. И нямаше да е така. Змията просто си играеше с него. Искаше да го измъчи преди отново да се свърже с него.

Е, добре, постигна целта си. Той направо се разкъсваше от безпокойство.

Но когато Змията отново се свържеше с него, какво щеше да му каже? Можеше ли да се съгласи да отрови Том?

Да. Нямаше друг избор освен да каже на Змията това, което искаше да чуе. Щеше да каже каквото трябва, а после — да измисли начин да се измъкне от ситуацията.

Но как щеше да го направи, по дяволите? Змията вече го бе предупредил: „Не ни играй игрички. Ще разберем“. Налагаше се Джон да се съобрази с това. Щом знаеше за непоносимостта на Том към хлорамфеникола, трябваше да има източници от първокласна надеждност.

Но все някакъв изход трябваше да има. Ако успееше да се успокои за достатъчно дълго време, за да събере мислите си, беше сигурен, че щеше да измисли начин да спаси и Кейти, и Том.