Франсис Пол Уилсън
Отвличане (14)

14

Поли беше удивен. Не можеше да проумее как Мак бе успял да сътвори тази магия. Беше така замаян, че за малко да забрави да сложи детето на задната седалка. Бързо отвори задната врата и я закопча.

Това беше добър ход. Сестра Луси стоеше на входа и следеше всяко негово движение.

Ръцете му малко трепереха и коленете му все още леко се огъваха. В офиса на директорката си бе помислил, че всичко е свършило, но Мак се бе погрижил. Вече нямаше съмнение — този човек беше гений.

— Каква е тази кутия? — попита детето.

— А, това ли? Това са бонбони.

— За мен ли са?

— За всичките ни специални клиенти. Вземи си.

— Баба не ми дава да ям бонбони преди да съм обядвала.

— Днес е специален ден. Татко ти ми каза, че можеш да ядеш каквото си поискаш. Така че давай. Не се срамувай. Има още много.

Седна зад волана и запали двигателя.

— Помахай на директорката — каза й той, когато излязоха на улицата.

Поли също се обърна да помаха.

Довиждане, дърт прилеп такъв. Може да си стара и хитра лисица, но моят човек е по-хитър от теб.

Което му напомни, че… Извади клетъчния телефон и с натискане само на два бутона набра предварително запомнен номер. Няколко секунди по-късно чу Мак да казва:

— Какво има?

Умираше от желание да го попита как бе направил това с телефона, но реши да кара по плана.

— Стоката е натоварена и е напът.

— Добре — каза Мак и прекъсна връзката.

— На кого се обади? — попита сладкия глас от задната седалка.

— Това беше… ъ-ъ… диспечера. Просто исках да му кажа, че съм на път за вас. Харесват ли ти бонбоните?

— Мноооооого са вкусни.

— Отлично. Продължавай да ядеш.

— Добре. А това одеяло за какво е?

— В случай че ти стане студено или ти се доспи.

— О! Моят татко е доктор, нали знаеш.

— Така ли?

— Да. Но вече не ходи при болните хора.

— А къде работи?

— В една голяма, голяма сграда.

Очевидно нямаше да може да измъкне повече информация от нея. Поли хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Детето бе взело кутията с шоколадите в скута си и ровеше в нея.

Хапвай си, помисли си той.

— Искате ли един бонбон, господине? Много са хубави.

— Не, благодаря. На диета съм.

Отново погледна назад. Малко, сладко и невинно създание. Щастливо заради шоколадите и толкова доверчиво. Имаше му пълно доверие… защото й каза, че баща й го праща.

Почувства се като пълен предател.