Франсис Пол Уилсън
Отвличане (125)

20

— Чу ли това? — попита Декър, когато излязоха от колата.

— Прозвуча ми като изстрел.

Джон напрегна слух и се зачуди как Декър бе успял да чуе нещо от дъжда, гръмотевиците и затръшването на вратите. Напрегна очи в здрача към червения камион, скрит зад разнородната група от пикапи. Братята Мулинър бяха скочили от техния пикап и проверяваха опръскания с кал джип чероки, който бе спрял в средата на поляната.

— Този не е от тук, Люк — каза този с брадата. — Изобщо не е тукашен.

— Най-добре да отидем до къщата — отговори по-големият, когато двамата братя се върнаха до колата си и извадиха пушки от багажника.

— Там ли е Кейти? — попита Джон.

Двамата се втренчиха в него изпод капещите козирки на шапките си.

— Ти ли си бащата на малкото момиче? — попита по-големият.

Джон кимна.

— Тя добре ли е?

— Поне беше тази сутрин. Да вървим.

Джон закрачи плътно зад тях. Като по чудо те намериха пътека в гъстите храсти. Усети, че някой го сграбчва за рамото.

— По-добре ние да вървим отпред, докторе — чу гласът на Кени, точно зад себе си.

Джон не се обърна. Отмести ръката му и продължи да върви. Кейти… почти я бе намерил и щеше да е първият, който да стигне до нея, по дяволите.

Стигнаха до върха на хълма и после до по-голяма поляна, където светкавиците осветиха разнебитена и разпадаща се къща, която изглеждаше така, сякаш я бе проектирал някой архитект — шизофреник. По-големият брат Мулинър, за когото Джон бе разбрал, че се казва Люк, ускори крачка и се отправи директно към светещия правоъгълник на зейналата врата.

Вътре Люк се втурна наляво и извика:

— Лестър!

Джон се наведе зад него и замръзна от ужас при вида на възрастен мъж с изкривен гръбнак, който лежеше на пода и се задъхваше. Ризата му бе покрита с кръв.

— Кейти? — Джон се въртеше в кръг и едва успя да произнесе името й. Претърсваше сенчестите ъгли на мръсната тясна стая и се молеше да зърне лицето й. — Къде е Кейти?

— Попи я отведе — отговори Лестър. — А той тръгна след тях.

— Кой? — попита Декър.

— Някакъв мъж с превръзка на окото.

— Змията! — досети се Декър.

Кени кимна.

— Трябва да е той.

— Простреля ме — каза Лестър. — После тръгна след Попи! Вървете да я намерите!

— Имаш нужда от лекар, Лестър — каза Люк. — Ще намеря някой да остане при теб.

— Мамка му! — каза Лестър. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Трябва да помогнеш на Попи. Онзи, който тръгна след нея, ще я убие. Със сигурност ще я убие!

Джон не искаше да слуша повече. В пристъп на паника се втурна в бурята и започна да вика:

— Кейти! Кейтиииии!

Чу как някой идва зад него и го смушква силно в гърба. Обърна се и видя, че е Кени.

— Веднага престани!

Яростта на Джон се разгоря. Нямаше да позволи на никого да му нарежда как да търси дъщеря си. Джон сграбчи Кени за предницата на ризата:

— Тя е там! — изкрещя му. — Трябва да я намерим!

— Но не сме единствените, които я търсят — отговори Кени и отблъсна Джон от себе си. — Ако ти отговори, Змията може да е по-близо до нея. Помисли малко.

Джон осъзна, че Кени имаше право.

— Но как…

В този момент единият от братята Мулинър излезе от къщата с пушка и започна да крещи:

— Попи! Чичо ти Люк е! Остани, където си. Идваме да те намерим. Само ни дай знак, когато някой от нас те доближи. Ние ще те защитим. — Обърна се към Кени и започна да сочи към различни места в храстите, които обграждаха поляната. — Разделете се и започнете да претърсвате храстите. Продължавай да я викаш.

Двамата Мулинър тръгнаха. Джон видя, че тримата федерални се спогледаха, после Декър вдигна рамене:

— Ако някой няма по-добра идея, предлагам да ги последваме — после се обърна към Джон: — Може би ще е по-добре ти да останеш тук…

— Как ли пък не — отряза Джон. Без да даде възможност на някого да го спре, той се отправи в едната от посоките, които бе показал Люк.

Клоните на храстите се врязваха в дрехите и кожата му, пробождаха очите му, но той не спираше да си пробива път и да вика, да се моли за отговор.

— Попи, аз съм! Бащата на Кейти! Тук съм с чичовците ти — повтаряше го отново и отново. — Попи, аз съм…

Когато стигна до основата на малко възвишение, светкавица освети околностите. Погледна нагоре, останал без дъх. На върха стоеше някой. Беше доста едър и държеше нещо в ръце.

Нещо с размерите на дете… и накуцваше.

О, боже! — помисли си. — Дали това е Змията? Трябваше да си взема пушка!

В този момент непознатият се провикна към него:

— Ти ли си бащата на Кейти?

Това не беше гласът на Змията.

— Да… да, аз съм.

Фигурата започна да се спуска надолу към Джон. Господи, наистина беше огромен.

— Мисля, че е ранена.

— О, не. — Джон залитна напред с протегнати ръце. Моля те, Боже, не сега! Не сега, когато може да си иде вкъщи! — Дай ми я!

Едрият мъж нежно му я подаде, Джон я пое в прегръдките си и я притисна към себе си.

Кейти ли беше наистина? И тогава разбра, че това наистина бе тя! О, да! Беше Кейти, неговата Кейти! О, Кейти, толкова дълго те нямаше! Беше подгизнала и трепереше от студ, но чувстваше как сърцето й бие. Прииска му се да падне на колене и да зарови лицето си в капещите кичури на мократа й коса и да изплаче цялата си радост и облекчение за това, че си я бе върнал. Но трябваше да се маха оттук, да я внесе някъде на сухо и топло, да може да види лицето й на светлината и…

— Намерих я в едно дере — каза гигантът. — Мисля, че е паднала и си е ударила главата.

О, не, не главата! Не отново!

Джон се обърна и я понесе към светлините на къщата.

— Къде е Попи? — попита гигантът отзад.

— Крие се някъде — отговори Джон, без да спира. — Някакъв едноок мъж се опитва да я убие. Чичовците й са тук, заедно с други мъже, за да й помогнат.

— И аз ще й помогна — каза гигантът. — Мога да я намеря. Ще я спася от този мъж с едно око.

Джон хвърли бърз поглед назад. В този момент проблесна светкавица и той видя лицето на гиганта. В съзнанието му веднага изскочи диагнозата: Синдром на слабия X-хромозом.

— Направи го — каза му. — И… благодаря, че намери Кейти.

Но гигантът вече си пробиваше път през храстите в обратната посока.

— Дръж се, Кейти — шепнеше й Джон, докато се приближаваше към къщата. — Сега си при татко и той няма да те остави повече.

Най-накрая преодоля храстите. Затича се и понесе Кейти към светлината на наполовина отворената врата.

— Значи я намери — каза Лестър, когато Джон се наведе, за да влезе през отвора и падна на колене, като се задъхваше.

Бе в състояние единствено да кимне в отговор. После нежно положи Кейти на сухия под и провери главата й. Откри кървава, широка един инч пукнатина на скалпа й. Слава Богу, беше на противоположната страна на старата фрактура. От нея се подаваше съсирек с големината на гъше яйце. Бързо повдигна клепачите й и наблюдава зениците й. Реагираха — това беше добре! Дишаше плитко, но равномерно. Приличаше на заспала. Ако не беше кръвта…

Дали наистина бе паднала и ударила главата си? Или бе получила припадък там отвън? И в двата случая бе претърпяла сериозно сътресение. Трябваше да я заведе в болница.

Погледна към Лестър. Възрастният човек се бе подпрял на стената и притискаше мръсен парцал към кървавия си ляв хълбок. Беше блед, но в съзнание.

— Добре ли сте?

— Предполагам, доколкото е възможно да е добре човек с дупка от едната страна. Но не мисля, че оня червей е направил нещо повече от това да продупчи любовния ми инструмент и едната страна на задника ми. — Лестър премигна и отпи от голяма, порцеланова кана. — Много боли, но това облекчава болката. Искаш ли малко? Ще се стоплиш.

Джон поклати глава. Знаеше, че трябва да окаже помощ и на този човек, но не можеше да си наложи да остави Кейти. Не още.

Чу някакъв шум зад гърба си и се обърна към вратата, с надеждата, че това беше Декър или Кени, или някой от братята Мулинър. Но на вратата стоеше друг.

Джон не успя да го разгледа добре. Нямаше толкова време. Видя черната превръзка на окото и в следващия момент осъзна, че лети през стаята с протегнати напред ръце и с пръсти, превърнали се в нокти. От гърлото му излизаше животинско ръмжене. Шест дни бе събирал ярост, страх, ужас и болка. И най-накрая бе намерил мишена за тях.

Змията!

Блъсна го с рамо и го повали на земята. После скочи върху него и започна да го налага с юмруци и да удря лицето му. Искаше му се да одере кожата му, да го хвърли в мръсотията и да продължи да го налага, докато го изравни със земята, докато от него не остане нищо повече от купчина кървава каша.

Но атаката му продължи само секунди. Яростната му фантазия бе разтърсена от оглушителна експлозия от пистолет само на няколко инча. Почувства разкъсваща болка в дясното си рамо. От удара се препъна и падна, преобърна се и остана да лежи по гръб. Гърчеше се от болката в раненото си рамо, а Змията се бе надвесил над него. Здравото му око светеше и зъбите му бяха оголени. Тъмната му коса бе сплъстена над белезите от шевове, които опасваха обръснатия му скалп. Бе насочил пистолета между очите на Джон.

— Ти ме излъга, Вандайн — това бяха единствените му думи, преди да дръпне спусъка.

През замъгленото си от агонията съзнание Джон виждаше как показалецът на Змията натиска спусъка отново и отново, чуваше как ударника пада, но не последваха изстрели. Ритна го в краката и го накара да загуби равновесие, но само за момент. Змията скочи напред и запрати с всичка сила безполезния пистолет в главата на Джон. Докато Джон се бореше да остане в съзнание, Змията се качи върху него и го сграбчи за гърлото.

— Мечтая за този момент откакто те видях за пръв път — прошепна Змията, като притискаше с палци трахеята на Джон. — Ти и Попи. Заради вас двамата…

Джон замахна към него с лявата си ръка, но стаята се въртеше пред очите му и погледът му бе замъглен. Не му достигаха въздух и сили. О, Боже, как имаше нужда от въздух.

Точно когато светът започна да избледнява пред очите му, видя някаква сянка зад Змията. Там нещо се движеше и после внезапно главата на Змията бе обляна от кехлибарена течност. Пръстите около шията на Джон охлабиха хватката си. Змията замръзна. Единственото му око бе широко отворено, толкова широко, че челюстта му също увисна надолу и той се сгромоляса наляво. Джон го загуби от поглед.

На мястото му се появи млада жена с много къса, катраненочерна коса, бледо като тебешир лице и посинели устни, изцапани по края с кръв. От ръцете й изпаднаха остатъците от порцелановата кана на Лестър. Другата част от нея лежеше на парчета около застиналата фигура на Змията. Жената залиташе наляво-надясно като пияна, после падна на колене и се втренчи в него. Устните й се раздвижиха, но не издаде звук.

Отнякъде долетя гласът на Лестър:

— Даде му да се разбере, Попи! Добре го подреди!