Франсис Пол Уилсън
Отвличане (12)

12

Поли спря линкълна пред главния вход на началното училище на Светото семейство. Не приличаше много на училище, а по-скоро на голяма стара къща с два обширни етажа от тъмен камък и цимент, целите обраснали в бръшлян.

Посегна към ключовете, но се спря разколебан.

Не искаше да прави това. Просто не беше правилно.

Едно беше да отвлечеш някой мъж. Той все пак е възрастен. Друг човек, който би трябвало повече да си пази задника. Но ще се окаже твърде невнимателен и ще позволи да го отвлекат, така че някой ще трябва да го откупи обратно. Такъв е животът, човече. Всеки плаща за грешките си.

Но дете… по дяволите. Децата не могат сами да се пазят. Те не знаят правилата. Те са просто едни беззащитни душици. И да се опитваш да прецакаш някого чрез детето му, това беше… долно. Беше дори по-лошо от това — беше нечовешко.

Поли удари с ръка по волана. Дяволите да те вземат, Мак!

Изкушаваше се да обърне колата и да изчезне оттук. Щеше да вземе Попи от онази съборетина под наем във Фолс Чърч и да заминат на другия край на света.

Но Мак щеше да побеснее. Да започне да ги търси и рано или късно да ги открие. И тогава щеше да стане много грозно. Само един от тях щеше да си тръгне жив от сцената и Поли се съмняваше, че щеше да бъде той.

Освен това бяха сключили сделка.

Той обаче не бе имал представа, че сделката се отнася за дете. И все пак… сделката си беше сделка.

Така ли е наистина? Или се заблуждавам?

Колко ниско ще паднеш, Поли? Кога достатъчно ще значи наистина достатъчно?

Трябваше да послуша Попи и да стои настрана от това. Да остане чист.

Като ръмжеше от отвращение, той грабна ключовете и слезе от колата. Нагласи смешната си шофьорска шапка и се отправи към централния вход.

Посрещна го жена на средна възраст, която размени няколко думи по телефона и го заведе до кабинета на директорката.

Не беше особено светло, но той не свали слънчевите си очила. Колкото по-малко тези хора видеха от лицето му, толкова по-добре.

Кабинетът на директорката беше… Господи. В съзнанието му изплуваха спомени.

Сестра Луси беше възрастна монахиня, облечена в черно от глава до пети. Виждаха се единствено ръцете и лицето й, което надничаше от нещо като съвсем неудобна за носене кутия. Тя се взираше в него през дебелите си очила, които правеха морскосините й очи да изглеждат огромни. Долната й челюст бе леко изпъкнала и й придаваше смешен израз, когато се усмихнеше.

Точно това направи тя, когато го посрещна.

— Добър ден, мистър…?

— Андерсън — отговори той, доволен, че се бе сетил да погледне името в документите, които Мак му бе дал. — Джеймс Андерсън.

— И сте тук, за да вземете…?

Това пък защо? Какъв е този кръстосан разпит? Много добре знае за кого съм дошъл.

— Дъщерята на Вандайн. Кейти Вандайн.

— А, да. Доктор Вандайн ми се обади и ме уведоми, че ще дойдете. — Тя подаде глава през вратата. — Камил, би ли довела Кейти Вандайн от Кей-Би? — после се обърна пак към Поли и протегна ръка. — Документите ви, моля, мистър Андерсън.

Той бръкна в джоба си.

Подозрителна дърта кучка, ето това беше тя. Мак може и да беше подъл, долен кучи син, но поне се бе погрижил за всичко. Поли извади бизнескартата си и й я подаде, като се надяваше, че тя няма да забележи как трепери ръката му. Реши да не й дава и шофьорската книжка. Нямаше нужда да става и подозрителен, ако е твърде услужлив.

Сестра Луси се намръщи, докато я изучаваше.

— Тук няма снимка.

— Няма, госпожо.

Вдигна поглед и започна да го изучава със старите си сини очи също толкова внимателно, както допреди малко изучаваше документите му. Все още се усмихваше, но Поли имаше лошо предчувствие за тази монахиня. Правеше се на сладка стара бабка, но всъщност беше адски подозрителен, хитър, дърт прилеп.

— Офталмологичен проблем ли имате?

— Простете, не ви разбрах.

— Проблем с очите, мистър Андерсън. Нещо не е наред с очите ви ли?

— Не, госпожо.

— Тогава защо носите слънчеви очила на закрито?

Поли усети, че започва да се изпотява. Не му харесваше посоката, в която тръгна разговора. Още по-малко му допадаше начина, по който сестра Луси продължаваше да го наблюдава.

— Предполагам, че съм ги забравил по навик.

— Тогава защо не ги свалите?

Поли се поколеба как да постъпи. Дали да откаже, което щеше да я превърне от прекалено предпазлива в откровено подозрителна, или да се подчини и да довърши започнатото.

Накрая все пак свали очилата.

— Ето така — каза сестра Луси, а очите й пробождаха неговите. — Сега не виждате ли по-добре?

— Да, госпожо — отвърна той, като се стараеше да не избягва погледа й.

— И моля ви, свалете тази шапка. Тук вътре не се носят шапки. Така давате лош пример на децата.

— Да, госпожо — отговори той с широко отворена уста, за да не си помисли тя, че говори през стиснати зъби.

Почувства се така, сякаш се бе съблякъл.

В този момент някаква жена, явно Камил, доведе чернокосо малко момиче в карирана униформа.

— Здравей, Кейти — каза сестра Луси. — Това е господин Андерсън. Нали помниш, че ти казах по-рано, че баща ти ще те заведе на пътешествие в Джорджия? Сега господин Андерсън ще те прибере вкъщи.

Детето го погледна с бебешкосините си очи и му се усмихна. Господи, беше толкова малка. И сладка.

— При татко ли ще ме водиш?

— Точно така, мис — отвърна той, като реши да включи и личния си чар заради детето и сестра Луси. — Ще те прибера вкъщи, а после ще ви закарам с татко ти до летището. И ще заминете за Джорджия на ваканция.

— О! — това беше единственото, което тя изрече. Изглежда не беше особено ентусиазирана.

Той протегна ръка с думите:

— Готови ли сме да тръгваме?

Тя си сложи червена барета и отговори:

— Да — после се обърна към директорката и каза: — Довиждане, сестра Луси.

— Един момент — спря ги монахинята, като го гледаше втренчено, сякаш имаше рентгеново зрение. — Кажи ми, Кейти, виждала ли си мистър Андерсън някога преди?

Детето поклати глава:

— Не.

Пръстите на сестра Луси забарабаниха по бюрото.

— Преди да ви пусна, мисля, че трябва да проведа един телефонен разговор.

О, господи! На кого пък щеше да се обажда сега?

— Нямаме много време, госпожо — каза той.

— Това ще отнеме не повече от секунда — отвърна сестра Луси и започна да набира някакъв номер, който четеше от тефтера на бюрото.

Сърцето на Поли заплашваше да изхвръкне. В устата му и без това беше сухо заради памучните подплънки, но внезапно я почувства като пустиня. Това беше лошо. Много лошо. Зае по-разкрачена стойка, за да прикрие треперенето си. Започна да обмисля как ще се измъкне. Дали да грабне детето и да го отведе със себе си? Или просто да пробяга петдесетте метра до колата и да отпраши към хълмовете?

Пое си въздух дълбоко и бавно, и зачака, като с всички сили се надяваше Мак да е предвидил и това.