Франсис Пол Уилсън
Отвличане (116)

11

Дан Кийн се взираше навън през прозореца на офиса си и се чудеше защо не се бе чул с Декър тази сутрин. Погледна часовника си. Вече минаваше три часът. Дали не се бе случило нещо в този мотел в Тъкъртън? Редно ли беше той да го потърси? Дали това щеше да им се стори подозрително? Но пък как би могъл да изглежда прекален интересът му относно такова нещо? Да, трябваше той да се обади. Иначе беше напълно безполезен тук. Не можеше да се концентрира, не бе в състояние да мисли за нищо друго.

Но точно когато посегна за телефона, интеркомът иззвъня. Можеше да е Декър. Натисна копчето за свързване.

— Да?

— Току-що се обадиха от някакъв ресторант — каза секретарката му.

— Ресторант ли?

— Да. Бяха доста груби. Казаха, че е трябвало да им се обадите, за да потвърдите резервация. Ресторантът се казвал „Ил Джия“ или нещо подобно. Затвориха, преди да успея да го запиша правилно.

Дан се вцепени. Това беше ресторантът на Салинас. Обаждаше се тук? О, господи. Това можеше да значи само лоши новини.

— Знам това място.

— Искате ли да…

— Не, благодаря. Ще се погрижа за това по-късно. Задръж разговорите ми, Телма. Ще изляза да се поразходя малко.

Веднага щом стъпи на тротоара на Шеста улица, го блъсна ужасна жега. Беше като през лятото. Съблече вълненото си сако и тръгна да търси телефон.

Докато вървеше, умът му бе щурмуван от бесни мисли. Какво ли бе това, което искаше да му каже Салинас? Кое можеше да е толкова важно, че бе рискувал да се обади в офисите на Агенцията за борба с наркотиците?

Забеляза телефон на ъгъла на сградата на НАСА и ускори крачка към него. Затърси монета и огледа района както обикновено, за да се увери, че наблизо няма никого. Моментът изглеждаше съвсем подходящ. Този път нямаше дори хора с колички. Само някакъв куриер с колело се ускоряваше в неговата посока. Нямаше да е проблем. Тези куриери бяха доста бързи. Щеше да е отминал още преди Дан да е свършил с набирането.

Намери монета и я вкара в процепа. Докато чакаше автомата да я приеме, отново се огледа. Куриерът вече бе съвсем близо до него. Носеше състезателен шлем, тъмни спортни очила, прилепнал велосипедистки клин и караше леко френско колело. Но бе намалил скоростта. Докато Дан го наблюдаваше, той извади нещо метално от куриерската си чанта. Преди да успее да реагира и да разпознае, че това е автоматичен пистолет със заглушител, той вече бе насочен към него. Успя да види само малките замъглени пламъци, които просветнаха от тъмната дупка на заглушителя.

Преди да успее да се помръдне или да извика, почувства как куршумите го застигат. Болката не бе пронизваща, по-скоро сякаш стоманени юмруци се стовариха върху гърдите и корема му, експлодираха през гърба му, накараха го да загуби почва под краката си и го блъснаха назад.

За секунда видя наситено синьото небе и после всичко — улицата, градът, целият свят — се размиха пред очите му и изчезнаха.