Франсис Пол Уилсън
Отвличане (104)

22

— Това ти ли си? — попита Кейти и посочи снимката в албума с изрезки.

Попи седеше на дивана във всекидневната на чичо Люк и се взираше в това, което бе представлявала на седемнадесет години, облечена в баскетболен екип номер двадесет и три, с коса, вързана на опашка, която стигаше до средата на гърба й, с дълги голи крака, кокалести колене, свити в момент, когато е на фаул линията, за да изпълни свободен удар.

Било е само преди десет години… и все пак имаше чувството, че гледа снимката на непознато момиче. Приличаше й на снимка от миналия век.

Вглеждаше се в свежото си лице, в ясните си очи, в които се отразяваше мечтата за едно съвсем различно бъдеще… изобщо не бе имала представа тогава какви всъщност щяха да бъдат следващите десет години от живота й.

— Да, това съм аз.

Другото ми аз.

Хвърли поглед към чичо Люк.

— Не мога да повярвам, че пазиш всичко това.

— Какво друго можех да направя? След като баща ти почина, не можех просто да ги изхвърля. Освен това… — извърна глава.

— Освен това какво?

— Той пожела да запазя албума с изрезки и трофеите ти. Каза, че… че знае, че някой ден ще се върнеш.

Попи затвори очи и наклони глава назад. Не искаше да заплаче отново.

Бе причинила толкова много болка през живота си. Защо бе постъпила така? Бе живяла едва четвърт век…

Боже, дали поне сега ще успея да постъпя правилно.

— Чичо Люк…

Прекъсна я настойчиво почукване на вратата. В пристъп на паника тя сграбчи Кейти в прегръдките си.

— Чакай! — прошепна тя уплашено. — Не отваряй!

Но тогава от другата страна на вратата долетя глас:

— Люк! Аз съм, Мат!

Попи си отдъхна, но само за малко. Чичо Мат. Значи всичко беше наред. Или поне така се надяваше.

Чичо Люк я погледна по странен начин и после отвори вратата. Чичо Мат приличаше много на Люк, но бе по-слаб и с брада. Той пристъпи вътре развълнувано и заговори оживено.

— Люк, в града има някакви хора, които разпитват за… — Гласът му секна, когато видя Попи и Кейти.

— Здравей, чичо Мат.

Очите му се разшириха.

— Ти ли си, Попи?

Тя кимна.

Той преглътна.

— Значи е истина. Търсят те. Казват, че са от правителството и че ти…

— Не им вярвай — прекъсна го тя, след като бързо се съвзе от шока. Можеше да е всеки — Мак и мафиотите, федералните, всеки. Но как се бяха сетили да я търсят тук? — Не им вярвай и че са от правителството. Наркокартелът е навсякъде, зарибените от него нямат свършек.

Тя им даде обяснение, като им разказа доста олекотена версия затова как двете с Кейти били станали свидетели на престъпление и сега лошите са по петите им, за да ги накарат да млъкнат завинаги. Тя се опитвала да върне Кейти вкъщи при баща й, но плановете й се провалили.

— Значи тези хора, които твърдят, че са от правителството, са самозванци или наркомафиоти? — попита чичо Люк.

Попи кимна и ловко прикри усмивката си. Да съобщиш, че си от правителството, от което и да е правителство, беше сигурен начин да накараш хората по тези места да млъкнат.

— Ти винаги се забъркваш в проблеми, Попи — каза чичо Мат. — Отиде си и разби сърцето на баща си. Знаеш това, нали?

— Спокойно, Мат — каза чичо Люк и сложи ръка на рамото му. — Преживяхме много. Това, което трябва да направим сега, е да я скрием на сигурно място, така че никой да не може да я намери, докато не разберем кой кой е.

— Това е лесно — отговори чичо Мат. — Скрий я при Апълтън.

Попи за малко да подскочи, ако Кейти не бе в скута й.

— О, не! Не при тях!

— А къде, момичето ми? — попита чичо Мат. — Те ще проверят у всеки Мулинър в района. Но никой няма да се сети да провери у Апълтън, дори ако попаднат на тях.

О, боже — помисли си тя. — Не и Апълтън.

— Той има право, Попи — добави чичо Люк. — Изгрее ли слънцето, ще те заведа там. Веднага щом стане достатъчно светло, за да виждам пътя. Не се тревожи. Те няма да те отпратят. Ти си им роднина.

Тя знаеше това. И от тази мисъл й призля. Почти предпочиташе да се изправи отново лице в лице с Мак, отколкото да бъде с Апълтън.