Франсис Пол Уилсън
Отвличане (94)

12

— За теб е.

Боб Декър пое разговора от караваната, в която бяха разположили импровизирания си координатен център, и която се намираше на празен паркинг отстрани на Индиана авеню. От другата страна долетя гласът на Кени:

— Открихме я.

Сърцето на Боб подскочи. Благодаря ти, Господи!

— Кейти ли?

— О, не. Съжалявам. Трябваше да ти го съобщя по различен начин. Имам предвид жената. Знаем коя е.

— О! — Боб опита да прикрие разочарованието си. За момент бе решил, че всичко е приключило. — И коя е тя?

— Попи Мулинър. Задържана е два пъти в Ню Йорк миналата година. Единият път за кражба в магазин, вторият — за проституция. Има висящи присъди и по двете дела. Оттогава е чиста.

— Естествено. Ориентирала се е към отвличания.

Боб бе прослушал много пъти касетите с разговорите на Попи Мулинър с Джон Вандайн, и му бе трудно да повярва, че някой, който бе отвлякъл дете, можеше да говори за него с такава загриженост в гласа.

— Така изглежда. Изпратиха ми нейна снимка по факса и сега я раздаваме на всеки ангажиран със случая агент. Освен ако не е сменила стила си, лесно ще я разпознаем. Истинска красавица е, но видът й е доста необичаен.

— Страхотно. Изпрати и на мен една. Има ли нещо друго?

— Опитваме се да разберем повече за нея. Нещо, което със сигурност мога да твърдя засега, е, че не е никак точна.

Боб погледна часовника си.

— Да, знам. Вече е три и десет, а тя още не се е обадила.

— Нали не смяташ, че просто разиграва това нещастно копеле?

Точно така — нещастно копеле — помисли си Боб. Вандайн сигурно се чувстваше като в Ада на онази крайбрежна алея.

Представи си го как стои там горе, залепен за телефона, и се моли той да звънне…

Боб се радваше, че бе предпочел да се присъедини към Тайните служби, вместо към ФБР. Не му се нравеха отвличанията. Чувстваше се емоционално обвързан в такива случаи.

— Не знам защо, но мисля, че не това е целта й — каза Кени. — Чу записите. Влязла е с взлом в аптека, за да осигури лекарство на Кейти. Човек, който е толкова загрижен за малко дете, не би мъчил баща му.

— Може пък твърде много да се е привързала.

Боб не се бе сетил за това.

— Имаш предвид, че не може да я пусне?

— Няма да е за пръв път.

— Или може би ни е усетила. Не ми се ще да мисля, че ние сме причината този човек да не получи дъщеря си днес.

— Много добре сме се скрили. Момчетата от Агенцията за борба с наркотиците, които Дан докара, са доста добри в това.

— Да се надяваме, че е така.

Още веднъж погледна часовника си. Беше три и дванадесет.

Хайде, момиче. Обади се. Недей да пържиш повече този нещастник.