Франсис Пол Уилсън
Отвличане (91)

9

— Здравей, мамо.

Марни се стресна и се обърна. Някакво зле облечено малко момче с рижава коса я дърпаше за полата и я гледаше. Тя се освободи от ръката му.

— Махай се — каза му. — Аз не съм…

Тези очи… тези сини, сини очи…

Разгледа го по-внимателно.

— О, боже господи! — Това беше Кейти! Краката й омекнаха, тя се подпря на едното си коляно и я хвана за раменете. — Какво е направил с теб? Косата ти! И дрехите!

— Попи…

— Така ли го наричаш сега? Попи? Какво ли още те е карал да правиш?

Взе Кейти в прегръдките си, но тя не й отвърна. Остана вдървена и студена. Сякаш се страхуваше. Това без съмнение беше дело на Джон. Ето го живото доказателство за това, че бе пълнил главата на детето с ужасни лъжи по адрес на майка му.

Внезапно Марни побесня. Джон много го биваше да изопачава нещата. Сега бе покварил и Кейти — духом и телом. Само как изглеждаше! Как бе могъл да направи това със собствената си дъщеря? Каква беше тази перверзия? Да боядиса косата й и да я облече като момче! Усети силно гадене.

Съдът трябваше да узнае за това, да го види със собствените си очи…

Хрумна й превъзходна идея.

— Кейти, ще те заведа вкъщи.

Изведнъж Кейти сякаш си отдъхна.

— Супер! Искам да видя татко!

Попи… татко… горкото дете явно не знаеше как да нарича баща си.

Марни хвърли поглед към алеята. Джон все още стоеше до телефоните. Невежо копеле! Да остави горката Кейти тук сама, докато той чака обаждане! Но от кого ли? От някоя любовница? Или по-лошо — от някого, който харесваше малки момичета, облечени като момчета?

Стомахът й се обърна. Светът беше толкова, толкова гаден и малки момичета като Кейти трябваше да бъдат защитавани от експлоататорите — особено ако собственият им баща ги експлоатираше.

Джон гледаше към океана. Сега беше моментът да се измъкне. Марни взе Кейти на ръце и я изнесе от магазина, като държеше лицето й обърнато така, че Джон да не го вижда.

След петнадесет секунди вече бяха долу на улицата, скрити от погледа на Джон. Марни въздъхна с облекчение и пусна Кейти на земята. Хвана я здраво за ръката и я поведе към гаража на хотела.

— Къде отиваме? — попита Кейти.

— Да вземем колата.

— И после ще отидем да видим татко ли?

— Не. Отиваме на летището. Ще си отидем вкъщи.

Имам адвокат и съдия, които ще останат много заинтригувани като те видят така. После ще променят чудесното си мнение за доктор Джон Вандайн.

Кейти освободи ръката си.

— Не! Искам да видя татко!

— Ще го видиш. Обещавам ти.

Когато се яви в съда.

— Искам да го видя сега!

Марни сграбчи Кейти за рамото и я завлече към гаража.

— Няма да спорим сега. Идваш с мен.

— Не!

Марни усети как гневът й се надига. С периферното си зрение забеляза, че наоколо има хора. Не искаше да прави сцени и да привлича вниманието им. Издърпа Кейти в гаража, като повиши глас, но се престори на отегчена и търпелива към детето, за да заблуди всеки, който беше наблизо.

— Хайде, мила — каза тя. — Ще ти позволя да натиснеш копчето, когато влезем в асансьора. Номер три е. Можеш да броиш до три, нали?

Вратата на асансьора се отвори и Марни блъсна Кейти вътре.

— Не! — викаше Кейти. — Не искам да съм с теб! Искам да съм с татко!

Това преля чашата. Преди да осъзнае какво прави, Марни сама натисна копчето за третия етаж и после силно зашлеви малкото, тъжно лице на Кейти. Звукът от плесницата проехтя в тесния асансьор, докато вратите му се затваряха.

— Достатъчно — каза й. Погледна надолу към Кейти, която държеше лицето си със свободната си ръка и плачеше тихо. — Първото нещо, което ще запомниш, при това ще го запомниш добре, е да правиш каквото ти се казва и да си държиш устата затворена.

Асансьорът спря на третия етаж и вратата му се отвори. Марни пристъпи напред, като издърпа хлипащата Кейти след себе си. Минаха през поредната стъклена врата и се озоваха на паркинга. Огледа се. Така… къде ли бе оставила колата?

Тогава изведнъж отляво се чу някакъв шум. Вратата на изхода се отвори и затръшна. Стройна, млада жена в джинси и карирана риза вървеше към нея. Дишаше тежко, сякаш беше тичала. Имаше къса, мастиленочерна коса, а очите й бяха зачервени. Изглежда беше плакала. Погледът й светна, когато видя Кейти. Не спря да се движи и просъска през стиснатите си зъби думи, които просвистяха като куршум:

— Кучка такава!

Лицето на Марни експлодира от болка, когато жената запрати юмрук в лицето й.