Франсис Пол Уилсън
Отвличане (9)

9

Змията се колебаеше над клавиатурата. Стоеше зазяпан в монитора, докато преглеждаше вече познатите директории в регистрите на паметта на телефонната компания Си енд Пи. Бе ги проверявал всеки ден тази седмица, като търсеше пътя с най-малко съпротивление, най-лесния начин да превключи програмите и да остави минимални следи. А това обикновено налагаше не най-очевидния и директен подход.

Бе прекарал последните няколко седмици в изучаване на системата, докато не се бе почувствал в нея като у дома си. Това му напомни за старите дни в гимназията, когато се подвизаваше като хакер по цяла нощ. Влизаше в системите на телефонни компании, банки и университети из цялата страна. Беше напълно свободен във виртуалното пространство. Непрекъснато търсеше електронния Граал на майсторството на системите и почти се задушаваше от неподправено и неповторимо удоволствие от това, което правеше. Но никога не бе откраднал или повредил данни. Дори никога не бе оставял подигравателни електронни графити като някои от по-глупавите му събратя хакери. Не целеше да привлича внимание. Искаше просто да види колко далече може да стигне, колко бариери може да преодолее, колко навътре в системата може да проникне. Замисълът му беше да завладее и подчини системата, да победи защитата й, да отвори всичките й врати, да провъзгласи победата си и да продължи нататък към следващата.

Дори сега Змията чувстваше отзвук от тази отминала тръпка. Усмихна се. Майки Маклаглън някога бе такъв идеалист. Такъв чист и неопетнен заблуден задник. Бе така заслепен от новаторската природа, необикновеното великолепие и необятността на виртуалното пространство, че пропусна безброй много възможности да упражни властта си.

Истината беше, че дори не съзнаваше, че притежава власт.

А също и чувство за справедливост. Ако не бе то нямаше да може да се стърпи да не я използва. И щяха да го хванат. И сега щеше да е в списъка на хакерите на ФБР.

Не, благодаря.

Можеха да го арестуват и в колежа. Готвеше се да завърши като инженер, когато започна да прониква в кутиите на кабелните оператори за колегите си, които искаха да гледат безплатно Ейч Би Оу и Шоутайм. Накрая все пак мълвата за уменията на Майк Маклаглън стигна до ушите на някакъв видеопират, на име Мичъл Фулър, който му предложи да разкодира видеоканали за сателитни чинии. Предложи му също шестцифрена заплата, която беше четири пъти по-висока от тази на току-що завършил инженер. Ако въобще успееше да си намери работа като такъв. При това без данъци.

Всичко вървеше страхотно докато Фулър не открадна елегантната и невероятно трудна дешифровка на най-новия закодиран видеоканал. Когато Мак се оплака, Фулър му се изсмя в лицето:

— И какво ще правиш сега? Ще ме съдиш ли?

Тогава нещо се преобърна в Мак. Винаги бе имал тежък характер, но за пръв път изгуби контрол над себе си. Обзе го безумна ярост и в следващия момент държеше някаква желязна пръчка в ръката си, и ожесточено биеше с нея Фулър по главата. Преди да успее да се спре, Фулър изпадна в безсъзнание. Мак стоеше вцепенен и шокиран го гледаше как кърви. Зачуди се какво да прави. Все още му се искаше да го убие, но сега вече разсъждаваше… и така му хрумна по-добра идея.

Натъпка го в багажника на колата си и после се обади на жена му. Каза й, че няма да види повече скъпия си Мичъл, ако не му достави сто хиляди долара кеш. Веднага. Когато Фулър дойде на себе си, Мак му позволи да говори с жена си, за да каже как да събере парите. Начинът, по който го погледна, когато Мак го накара да се върне обратно в багажника, онзи страх, който се четеше в очите му, че няма да види повече слънчевата светлина… всичко това сякаш отвори някаква врата в Мак, отприщи нещо в него и го запрати от другата страна.

Съпругата на Фулър достави парите в рамките на часове. Изобщо не си и помисли да се обади на ченгетата или на ФБР. Не можеше да го направи. Те със сигурност щяха да я питат как съпругът й бе спечелил тези пари. Всичко мина така бързо и гладко, че на Мак му се дощя да бе поискал повече. Но сделката си беше сделка. А и в крайна сметка успя да се сдобие с такава сума за по-малко от ден. Пусна Фулър на свобода. И напусна този бизнес. Бе открил по-добра работа за себе си.

Така се роди Змията.

Беше направо удивително колко много хора правеха незаконни пари. Или пък парите им идваха по законен път, но не ги декларираха.

Те ставаха жертви на Змията. Не се противяха. Видът на пистолет, намек за насилие и обещание за още повече, в случай че не се подчинят — това беше напълно достатъчно, за да ги накара да сътрудничат. А като добавим и уверението, че на тях се гледа не като на хора, а като на стока, като на „пакет“ — и всякаква съпротива угасваше мигновено. Змията обичаше да заплашва семействата и близките на отвлечените с всевъзможни наранявания, ако не платят бързо и дискретно. Дори да мразеха жертвата, правеха каквото трябва.

Змията си спомни как веднъж партньорът на един пакет му каза да прави каквото иска и да убие копелето… при това да го направи бавно. Този отговор свари Змията неподготвен, но той бързо измисли решение. Каза на партньора, че наистина смята да убие пакета бавно, но че през това време ще измъкне от него пълните подробности относно съвместния им оръжеен бизнес… които смята да запише и изпрати на ФБР.

Получи откупа след часове.

Да… последното нещо, което всичките тези клоуни искаха, беше вниманието на федералното бюро.

Единственият проблем беше, че Змията не можеше да свърши работата сам. Необходим му беше някой, който да наглежда пакетите. Поли Дикастро беше идеалният човек за тази цел. Не беше най-големия умник на земята, но не беше и глупав. Беше лесно да го контролира. Появяваше се, когато му се кажеше, правеше каквото му се заповядаше — най-вече доставките — после си отиваше вкъщи и си държеше устата затворена.

Змията бе използвал Поли първите два пъти и всичко бе минало като по вода. Но на третия път Поли бе довел новата си приятелка — Попи. Кълнеше се, че нямало да има проблем и че дори щяло да е по-добре. Така щели да могат да наглеждат пакетите на смени. Докато единият е на пост, другият щял да спи. Змията не бе харесал идеята — тази Попи му се бе видяла много дива. Но бе твърде късно да отмени отвличането.

Беше на тръни през цялото време, но всичко бе минало както трябва.

Този път обаче щеше да е малко по-различно. Змията обикновено сам извършваше отвличането. Твърдеше, че е по-добър в това, че има повече опит, че само на себе си има доверие и че няма да оплеска нещата. Но истината беше, че просто му харесваше да го прави. Истински се наслаждаваше на ужасения поглед на пакета, в момента в който си дадеше сметка какво му се случва.

Змията никога не бе преживявал нещо, което дори бегло да напомня за това, което пакета изживяваше, когато осъзнаеше, че е просто стока, открадната собственост, че някой друг държи контрола над неговия свят.

Този някой наричаше себе си Змията и вече усещаше първите слаби пробождания в слабините.

Този път обаче щеше да е различно. Жертвата щеше да е дете, а децата и без това не се поддаваха на контрол. Така щеше да е по-лесно да се извърши отвличането.

Освен това имаше и още една причина, поради която този път щеше да е по-интересно и вълнуващо. Бяха замесени и други хора. Важни хора. Змията предпочиташе да работи сам, но когато важните клечки дойдоха при него и му направиха неустоимо предложение, той просто не бе могъл да откаже. Съвсем буквално. Предложиха му цяло състояние, за да свърши тази работа. Но дори и да не бяха го направили, пак щеше да се съгласи, защото това не бяха хора, на които е разумно и безопасно да се отказва.

Той се стресна от факта, че те въобще знаят за неговото занимание и направо се уплаши, когато разбра колко наясно са всъщност. Казаха му, че са го одобрили заради опита му с отвличанията и затова смятат да го наемат. Това беше начинът, по който му го съобщиха. Нямаше нищо като: Искате ли да направите това за нас? Беше по-скоро: Ето какво искаме да направите за нас.

Змията имаше доверие на Поли, че няма да обърка нещата. Знаеше, че това ще е последният ангажимент на Поли. Попи щеше да се погрижи да е така. Змията бе съвсем наясно, че Поли се съгласи и този път, само защото печалбата щеше да е доста добра. Попи си бе изкарала ума, когато при последното отвличане играта малко бе загрубяла. Последният път, когато я видя, приличаше на мишка върху електрическа решетка, в очакване на следващия токов удар.

Много жалко. Поли беше човек, на когото можеше да се разчита. Щеше да е трудно да му намери заместник. Но така става, когато си позволиш да се привържеш към някого.

Протегна се и взе чипоносия тридесет и осем калибров специален пистолет, който държеше до клавиатурата — Колт Кобра… имаше нещо в това име — и се завъртя на стола си, за да се наслади на гледката на трите си играчки, който сега изпълваха настоящето му жилище. Това бяха три компютъра — два пентиума на сто шестдесет и шест мегахерца и един Макинтош 7100/80, Пауър Стейшън — всеки от тях с високоскоростен CD-ROM. Всички те работеха на пълна мощност по двайсет и четири часа. Бяха свързани към принтер Хюлет Пакард 1200 — Си, цветен скенер, три клетъчни телефона, огромен телевизионен екран с долби съраунд звук, лазерно четящ CD-плейър, два видео плейъра, CD-плейър с възможност за смяна на до сто диска, и четиринадесетинчови колони.

Действително всекидневната му приличаше на магазин за електроника, но, по дяволите, той живееше тук, поне засега. Обожаваше играчките си, особено последната сателитна система, над която бе установил контрол. Затова не можеше да реши от какво да се отърве, без какво би могъл да мине. Имаше банкови сметки по целия свят и винаги можеше да си купи нови играчки. Така или иначе, веднъж годишно сменяше местожителството си. В момента живееше под наем в къща, която бе превърнал в малка спретната база, съответстваща на нуждите му, на улица с три ленти. Поздравяваше съседите си само когато те първи поздравяваха него. Беше достатъчно щастлив и без да знае името на нито един от тях. Щеше да се премести отново, когато това отвличане приключеше.

Никакви сантименталности. Никаква привързаност. Те замъгляват мисленето. Приковават те. А жените са по-лоши от всичко. Като пиявици са. Само търсят в кого да се вкопчат. Може да си свали от Интернет всяка жена, от която би имал нужда.

Върна се на клавиатурата и въведе последната част от превключващата програма. От сега нататък, доколкото това зависеше от компютрите на компанията Си енд Пи, телефонната линия на доктор Джон Вандайн и неговата съвпадаха.

Набра номера на началното училище на Светото семейство в Бетесда. Бе разузнал мястото много обстойно. Там учеха децата на много видни политици и хора с добри връзки. А директорката — сестра Луси Джоузеф — имаше репутацията на доста умна жена. Откъде можеше да е сигурен, че няма монтирано устройство за разпознаване на номера на телефона си? Змията не искаше да поема никакви излишни рискове.

Нямаше представа кой вдигна телефона, но каза, че е доктор Джон Вандайн и че трябва да говори с директорката по много спешен въпрос относно дъщеря му. След около половин минута му отговори спокоен и ясен глас:

— Да, доктор Вандайн. Сестра Луси е. С какво мога да ви помогна?

Змията затвори очи и се опита да се превъплъти в някой друг:

— Добро утро, сестро. Става дума за дъщеря ми… Кейти.

— Нещо случило ли се е?

— Ами всъщност… да. Майка й е претърпяла сериозна автомобилна катастрофа в Атланта.

— О, толкова съжалявам.

— Благодаря ви. Току-що ми се обадиха от травматологията и ми съобщиха, че е в критично състояние. Ще се наложи да отведа Кейти там за няколко дни. Не знам колко ще изпусне от училище…

— Великденската ваканция започва другата седмица, така че не се тревожете за това.

Великден ли? Наистина ли беше толкова скоро? Змията дори не се бе сетил за това. Но не трябваше да се издава пред сестрата.

— Да, знам. И това е добре, струва ми се — каза той. — Може би ще е последният път, когато Кейти ще я види… — Остави гласа си да утихне.

— Ужасно съжалявам — отвърна сестра Луси. — Ако бихме могли да ви помогнем по някакъв начин…

— Благодаря ви. Сега трябва да се отбия до кабинета си. Веднага след това отивам вкъщи, да приготвя багажа ни. Изпратих шофьор да вземе Кейти и да я доведе вкъщи.

— С кола? На коя фирма?

В главата му заблестя червена лампа и обяви тревога. Не бе планирал да й дава такава информация предварително. Можеше да реши да я провери.

— О, все още не съм се обадил. Използвам услугите на няколко фирми от време на време. Предполагам, че която ще има свободна кола и ще може да стигне при вас възможно най-бързо.

От другата страна на линията се възцари мълчание. Очевидно на сестрата не й допадна идеята да е в неведение кого точно да очаква.

Змията хвърли поглед на фалшивите документи, които бе приготвил, фирма „Рилайънс Лимо“ наистина съществуваше, но нямаше представа как изглеждат личните карти на тази компания. Но и сестра Луси едва ли знаеше… или поне така се надяваше… да не знае. В краен случай ще й даде името, ако толкова настоява, но засега ще изчака колкото може повече.

Дори му беше забавно.

Най-накрая тя каза:

— Ами… просто се уверете, че всичко е наред с личната карта на шофьора. Ние държим да сме много внимателни, когато се наложи някаква промяна в установения режим.

— Това е една от причините, поради които държах да запиша Кейти точно във вашето училище. Но моля ви, не й казвайте нищо за катастрофата. Просто й кажете, че това пътуване до Джорджия е изненада.

— В известен смисъл това е самата истина.

— За съжаление е точно така. Ще й обясня всичко, когато се прибере вкъщи.

— Много добре. Наредете на шофьора да се представи в кабинета ми и ще изпратя Кейти при вас. Ще й съобщя за вашето обаждане преди той да е пристигнал тук.

— Много ви благодаря, сестро.

Той прекъсна разговора и се облегна назад. Сърцето му препускаше, а нервните му окончания потрепваха. Почувства се толкова велик, че се разсмя на глас.

— Господи, обичам работата си!