Франсис Пол Уилсън
Отвличане (69)

17

Агент Самсън го хвана на паркинга пред Белия дом. Боб Декър точно отключваше вратата на колата си, когато видя агента да тича към него, като вееше някакъв лист хартия.

— Какво има, Рик?

— Подслушването на Вандайн! — каза той, като се задъхваше. — Мисля, че трябва да видиш това.

Боб прегледа листа и не можа да се сдържи да не се усмихне. Явно групата на похитителите се е разпаднала и някой се опитва да спаси собствения си задник.

— Откъде се е обадила?

— Мястото, което е посочила за среща — Мериленд Хаус.

— Какво е това?

— Намира се на Деветдесет и пета улица. Предлагат информация на туристите, сандвичи, кисело мляко. — Той се изкашля. — Това ми звучи като отвличане. Как така се оказахме замесени в…?

— Приятел на Острието — каза Боб.

Самсън кимна. Само това имаше нужда да знае и само това щеше да му бъде казано. Той наблюдаваше подслушващите устройства и записваше всички разговори. За всичко останало бе държан в неведение.

— Обадила се е на мобилния му телефон — каза Самсън. — Вероятно не е предполагала, че може да бъде подслушван. Явно хората не си дават сметка, че живеят в Америка.

Боб кимна, но го слушаше с половин ухо. Нямаше смисъл да праща човек до Мериленд Хаус сега. Докато някой стигнеше там, жената щеше отдавна да си е отишла. По-добре беше да я изчака довечера.

Чудеше се дали Вандайн щеше да му каже за този разговор. Вероятно нямаше. Жената бе казала никакви ченгета, а докторът си искаше детето обратно.

Е, добре. Щеше да си получи детето. А Боб щеше да хване жената. Щеше да я разпита какво е станало във Фолс Чърч, където са били намерени хапчетата на детето, и до края на седмицата случаят щеше да е разплетен.

Представи си чувството на гордост, когато утре вечер отиде в болницата в Бетесда и съобщи на Острието, че кръщелницата му е на сигурно място, а похитителите и заговорниците са или хванати, или подгонени.

Хубаво чувство. Много хубаво.