Франсис Пол Уилсън
Отвличане (58)

6

Марни седеше в наетата кола и наблюдаваше къщата на Джон. Беше се сковала от дългото и неудобно чакане, но си струваше, ако щеше да зърне своята Кейти отново.

Къде е дъщеря ми, Джон?

Беше объркана. Бе наблюдавала къщата през целия следобед на предния ден и нито веднъж не бе видяла Кейти да се прибира вкъщи от училище. Явно Джон някак си бе успял да я вкара тайно вътре. Несъмнено Кейти се бе съгласила на това на драго сърце. Те двамата винаги крояха нещо, винаги имаха тайни от нея и никога не ги споделяха.

Ти не я заслужаваш, Джон. Аз имам повече права над нея от теб. Ти не си я носил в себе си девет изпълнени с гадене и неразположение месеца. Ти не си преминал през часове на агония и писъци, за да я доведеш на бял свят. Не си останал след това с наднормено тегло и грозни червени белези. На теб не ти се е налагало да стоиш при нея ден след ден и да слушаш неспирния й плач. Тя си е моя. Аз си я спечелих. Нямаш право да я държиш далеч от мен. И ако не бяха приятелчетата ти „медицински експерти“ и оня мекушав съдия, Кейти все още щеше да е с мен. Където й е мястото. Ти не си достатъчно добър за нея, Джон. Винаги твърде много си я глезил. Можеш да развалиш това дете с отстъпчивостта си. Тя се нуждае от мен, Джон. Сега повече от всякога. Знам, че вероятно си я настроил срещу мен, но аз мога да променя това. Само трябва да…

Тя се наведе, когато видя колата на Джон да се задава по улицата. За втори път бе излизал днес. Къде ли бе ходил? Да види Кейти? Да я доведе вкъщи?

Тя внимателно вдигна глава и го видя да поема по алеята.