Франсис Пол Уилсън
Отвличане (23)

23

— Чу ли това? — попита Попи.

Тя седеше срещу Поли на кухненската маса, върху която имаше остатъци от пуйка. Все още му беше бясна, но й се искаше той да обръсне брадата си и да боядиса косата си отново в черно, така че пак да заприлича на стария Поли.

— Кое? — каза той.

— Тихо! — Тя стана и изключи телевизора. — Слушай.

Този път го чу по-ясно. Идваше от спалнята. Знаеше, че ще чуе този звук и това я ужасяваше.

Беше приглушен плач.

— Детето е будно.

— Тогава най-добре отиди да видиш какво става — каза Поли.

— Защо аз? Идеята беше твоя.

— Хайде, Попи. Нали няма да се държиш така до края?

— Няма да се грижа за това дете — отговори тя. — Това не беше част от сделката.

— Добре тогава — отвърна той. — Нека я оставим да си плаче.

Той отхапа парче от пуйката и продължи да чете вестника, който си бе донесъл.

Щом като той щеше да се държи така, и тя щеше да постъпи по същия начин. Взе едно списание и го разгърна. Опита се да се съсредоточи върху дългата три страници статия за Шарън Стоун, но се отказа, след като й се наложи няколко пъти да чете един и същи параграф.

Сподавените ридания изпълваха мозъка й.

— По дяволите! — ядоса се тя. Стана и хвърли списанието към Поли. — Проклет да си!

Поли вдигна поглед към нея, усмихна се, но не каза нищо.

Попи изхвърча от кухнята и отиде право в спалнята. Намери маската и я сложи на лицето си.

Но на вратата се поколеба. Детето плачеше. Какво щеше да прави с уплашено, плачещо дете?

Със сигурност щеше да се справи по-добре от Поли, но това не означаваше, че щеше да се справи добре.

По дяволите! Да се свършва с това веднъж завинаги.

Открехна вратата и пъхна глава вътре. Детето лежеше по гръб, ръцете му бяха вдигнати над главата и вързани за рамката на леглото. Превръзката на очите му беше на място, но то бе изритало одеялото на земята, където бе паднала и баретата му.

Какви слаби и малки крака имаше.

И плачеше.

Беше малка и уплашена госпожичка.

Попи пристъпи навътре и затвори вратата след себе си.

Плачът секна, госпожичката се вцепени и утихна.

Реши да не я плаши повече. Най-добре беше да каже нещо.

— Не се страхувай… — По дяволите, дори не знаеше името й. — Всичко е наред. Ти си добре. Никой няма да те нарани.

Попи се приближи и застана точно над нея. Дори в тъмнината на стаята можеше да различи проблясването на сълзи по бузите й, под черната маска за сън, която й бяха сложили вместо да връзват очите й.

— Слушай, ако обещаеш да не викаш, ще ти махна парцала от устата. Става ли?

Детето кимна.

— Сега ми обещай, че няма да викаш.

Тя кимна отново.

Попи махна парцала.

— Къде съм? — попита Кейти. Гласът й трепереше, сякаш отново щеше да заплаче. — Коя си ти? Защо съм вързана? Къде е татко?

— Ще останеш тук за малко.

— Искам при татко. Защо той не е тук?

Отговорът трябваше да гласи: Той не знае къде си.

Отново заплака, като стоновете й ставаха все по-високи.

Под маската й рукна порой от сълзи.

— Искам да си ида вкъщи!

— Нали помниш, че се разбрахме да не викаш. Иначе ще трябва пак да ти сложа парцала в устата.

Детето прехапа долната си устна, за да спре риданията. Звукът от тях бе толкова жаловит, че сърцето на Попи се късаше. Тя коленичи до леглото.

— Хей, виж — каза тя меко. — Не се страхувай. Няма да те нараня. Просто ще постоиш с нас няколко дена.

— Искам при татко!

Попи трябваше да я разсее по някакъв начин:

— Как се казваш?

— Кейти.

— Кейти, а? Това е много хубаво име. Виж, Кейти… гладна ли си?

Тя поклати глава.

— А ходи ли ти се до тоалетната?

Отново поклати глава.

— Гласът ти звучи смешно.

— Защото нося маска.

— Защо?

— Защото не искам да виждаш лицето ми.

— Но аз не виждам нищо.

— Знам. Но си я сложих за всеки случай, ако превръзката ти се смъкне. Ние сме много предпазливи.

Детето сви рамене. Или не разбираше, или не го бе грижа. По-добре да беше първото, защото това наистина беше важно.

— Добре. Ето как ще се разберем. Ще ти развържа ръцете и ще те заведа до тоалетната. Ще влезеш вътре сама и ще си свършиш работата. Когато си готова, ще почукаш на вратата. Ясно ли е?

Отново кимане.

— Добре. Хайде тогава.

Попи започна да развързва ръцете й. Воденето до тоалетната обикновено бе работа на Поли, защото досега всичките им пакети бяха мъже. Тя никога не бе правила това, но знаеше процедурата. Поли обикновено им слагаше белезници, в случай че им хрумнат разни идеи, но Попи реши, че сега това няма да е необходимо.

— Ето как ще стане, Кейти. Ще сваляш превръзката от очите си само в банята. Като свършиш работа, веднага ще си я слагаш обратно и ще почукваш на вратата. Само тогава ще те пусна да излезеш. Разбра ли ме? Ще си сваляш маската само когато ти кажем.

— Защо?

Този въпрос свари Попи неподготвена. Никой преди не бе питал за това. Разбира се, всички други пакети знаеха отговора.

— Защото не искам да видиш лицето ми.

— Нали каза, че носиш маска.

Какъв е този разпит? — помисли си Попи. — Да не е адвокат?

— Да, така е. Но въпреки това не искам да ме виждаш.

— Защо?

— Защото… защото така. — Попи отвърза последния възел. — Готово. Сега можеш да се изправиш.

Хвана Кейти за раменете и я издърпа нагоре. Усети как кокалестото й малко тяло трепереше под тънката материя на униформата.

Тя също бе изпитвала това чувство, когато някой от бившите й приятели внезапно бе ставал груб и бе започвал да я бие. Помнеше добре това чувство — в капан, ужасена и без да има към кого да се обърне за помощ. Това вероятно беше най-лошото чувство на света… и вероятно точно така се чувстваше сега това дете.

Внезапно усети някакъв порив, прииска й се да прегърне това дете, да го притисне към себе си и да потуши тези сълзи. Но нямаше начин да го направи. Трябваше да го държи на поне ръка разстояние. Едно уплашено дете можеше да направи какво ли не.

Но нямаше да навреди да му вдъхне малко увереност.

— Не се плаши, Кейти. Всичко ще се оправи. Представи си, че си на почивка с непознати роднини. — Да, помисли си Попи, почивка като на Апълтън. Полазиха я тръпки. — И когато всичко това свърши, ще се прибереш вкъщи.

— Искам да се прибера вкъщи сега.

— Не може да си отидеш сега. Но ще стане скоро. Разбра ли?

Последва нещастно кимване и нов въпрос:

— А ти как се казваш?

Още един въпрос, който я свари неподготвена. Никой от предишните пакети не бе питал за това. Обаче трябваше да даде някакъв отговор.

— Джейн — отвърна Попи. — Джейн Доу. — Двамата с Поли винаги се наричаха един друг Джейн и Джон пред пакетите. — Можеш да ми викаш Джейн, става ли?

Детето кимна в знак на съгласие.

— Добре. Сега да те заведем до тоалетната. Аз ще вървя зад теб с ръце върху раменете ти и така ще ти посочвам пътя. И запомни: Влизаш вътре, свършваш си работата и почукваш като искаш да излезеш.

Попи я заведе до тоалетната и я пусна вътре.

— И да не забравиш — провикна се тя през вратата. — Сложи си превръзката обратно на очите преди да излезеш. Разбра ли?

Чу как от другата страна на вратата детето отново заплака.

— Искам при татко!

— Не се тревожи, Кейти. Ще отидеш при татко. Само бъди търпелива.

По дяволите, беше толкова долно да правиш това с дете.

И защо ли нито веднъж не попита за майка си?