Франсис Пол Уилсън
Отвличане (100)

18

Не се наложи Джон да поглежда през шпионката на хотелската си стая, за да знае кой е. Когато хвана дръжката на вратата, си обеща, че ще сдържа гнева си. Действително беше бесен, но също така беше зрял човек, разумно мислещо човешко същество, лекар, за бога. Нямаше да проявява насилие.

Но когато отвори и видя Декър да стои там в потвърждение на всичките му подозрения, загуби контрол. Чу някакъв вик — беше собственият му глас, макар никога да не го бе чувал такъв. Внезапно дясната му ръка се сви в юмрук и полетя към лицето на Декър.

Агентът от Тайните служби избегна удара и Джон удари въздуха. Когато Декър сграбчи дясната му китка, Джон замахна към него с лявата. Декър хвана и нея.

— Знам, че си разстроен, докторе — каза той спокойно, докато Джон не го изпускаше от очи. — Но не сме в една категория.

Джон знаеше, че той има право. Не беше боец. Не си спомняше някога през живота си да бе наранил друго човешко същество. Свали поглед от Декър и се отдръпна, когато той го пусна.

Чувстваше се толкова нещастен — безпомощен, безполезен, нищожен. Обърна се и влезе обратно в стаята. Искаше му се да грабне някоя лампа и да я запрати в картината на Атлантик Сити, която заемаше цялата стена. Така поне щеше да направи нещо, дори да разбие лампата в стената.

— Тя отведе Кейти — заговори той, като отчаяно се опитваше да владее гласа си. Не и пред Декър, моля те, Господи, не мога да се пречупя пред този човек. — И вината е ваша.

Декър затвори вратата и едва тогава отговори:

— Не е честно да ни обвиняваш. Държахме това строго поверително. Ние…

Джон рязко се обърна и го посочи с пръст:

— Вие сте подслушвали телефоните ми! Знаели сте за всичките ми планове, за всяка стъпка, която се каня да предприема. А също и копелето, което отвлече Кейти. Бил е тук, по дяволите! Тук, в града, и е чакал моята Кейти. Отнякъде изтича информация, Декър! Имате предател!

Декър не трепна:

— Дали нашият предател е казал и на бившата ви жена?

Този въпрос обърка Джон. Едно на нула за Декър. Как бе разбрала Марни?

— От вас се очакваше да я следите.

— Следихме я — отговори Декър. — Следихме я, когато тя ви последва до Мериленд Хаус. Отстранихме я, за да не попречи на връщането.

— Тя ме е проследила тогава? Нямах представа…

— Проследила ви е и до Атлантик Сити. Инцидент на междущатската магистрала ни попречи да я отстраним и този път. Така че кой твърди, че Змията не може да е направил същото?

Джон гледаше през прозореца как се разбиват вълните на океана. Имаше право, по дяволите.

— Мили боже. Колко хора са ме следили?

Декър се поколеба преди да му отговори и Джон се обърна, за да го погледне. Бе смръщил вежди, а изражението му издаваше тревога… сякаш току-що се бе сетил нещо. Каквото и да бе, бързо го отпрати.

— Къщата ви и в момента е под наблюдение — каза Декър. — В случай че някой се е прицелил в майка ви.

Джон се стовари на ръба на леглото с поглед, прикован в Декър. Това, което току-що бе чул, бе ужасно… Нана?

— Боже мой! Изобщо не съм си и помислял, че…

— Но ние — да. И честно да ти кажа, докторе, не биваше да криеш тези обаждания от нас.

— Но защо? — попита Джон и усети как гневът му пак се надига. — На вас не ви пука за Кейти. Знам коя е най-приоритетната ви цел, и тя не е да върнете Кейти. Прав ли съм?

За пръв път Декър не издържа на погледа му и сведе очи. Джон поне за малко усети, че е постигнал надмощие над него.

Хванах те, кучи син такъв.

— Повярвайте ми, аз искам тя да се върне. Но сте прав. Основната ми задача е да защитавам президента и да открия кой стои зад този заговор. Но изобщо не си мислете, че не ми пука за дъщеря ви, защото това не е вярно.

Джон се вгледа в Декър. Нещо го накара да повярва на тези думи.

Телефонът иззвъня. Джон скочи да го вдигне. Кой ли можеше да е? Дали Попи не бе променила решението си?

Не… беше мъжки глас и питаше за Декър. Джон му подаде телефона и се върна при прозореца. Зад гърба си чу Декър да казва:

— Знаеш ли какво, ела тук да ми кажеш. Да, тук е, но не виждам защо да не знае.

Джон се обърна:

— Какво да знам?

— Има нова информация за Попи и Змията. Каква — ще разберем едновременно.

Джон си даде сметка, че Декър му прави жест.

— Благодаря — отвърна по-меко. — Оценявам го.

Докато чакаха човекът да се качи от фоайето, Декър го запозна с всичко, което знаеха за Попи Мулинър до момента, както и за неговата версия по случилото се в къщата във Фолс Чърч.

Пристигна русокос мъж, който изглеждаше така, сякаш току-що бе лежал на плажа, и се представи като специален агент Джери Кени от ФБР. Поколеба се дали да говори пред Джон, но накрая отстъпи пред настояването на Декър.

— Е, добре — започна той. — Получихме обаждане от интензивното на медицинския център на Атлантик Сити относно жена, която казва, че е била пребита на паркинг пред гараж и че дъщеря й е била отвлечена. Проверихме и познайте кой се оказа?

— Марни — отвърна Джон.

— Точно така. Каза, че открила дъщеря си да се лута сама в магазин за сувенири.

Джон си спомни, че северно от уличния телефон, където бе прекарал по-голямата част от следобеда, имаше голям магазин за сувенири.

— Нали не е този на…

Кени кимна.

— Да, точно този е. На около петдесет ярда от мястото, където сте стояли.

— О, не — почувства, че му се гади. Кейти се бе намирала толкова близо.

— Казва, че е водела Кейти към колата си, когато жена на двадесет и няколко години с рошава коса започнала да я бие. Счупила й носа, накарала я да изгуби съзнание.

Джон затвори очи. Да! Колко пъти бе искал той самият да направи това! Да накара Марни да почувства какво бе причинила на Кейти. Но никога не й бе вдигнал ръка. Все си повтаряше, че тя е болна, че не може да се контролира.

Благодаря ти още веднъж, Попи Мулинър…

— Резултатът от всичко това е, че сега имаме доста добро описание на Попи. И то е доста по-различно от снимката, с която разполагахме досега и която беше отпреди три години. А и промените, които е направила с Кейти…

— Какви промени?

Кени обясни за новия вид на Кейти — момчешките дрехи, късата червена коса.

— Но чуйте най-интересното. Разпитахме в района на гаража и попаднахме на жена, която е видяла жена и дете, съответстващи на описанието на Попи и Кейти, да се качват на червен камион. Забелязала ги, понеже камионът бил паркиран неправилно на паркинга пред някаква църква.

Декър възторжено удари с юмрук в дланта си:

— Страхотно! Записа ли описанието?

— Точно преди да дойда тук. Ченгетата от Джърси също го имат, всички локални полицейски участъци. Всеки първокласен път се наблюдава. Но се опасявам, че няма да открият нищо.

— Защо? — попита Джон.

— Защото тя няма да избере първокласен път. Залагам си цялата заплата за следващата година, че е на път към боровите гори. У дома… в Суис Буут.

Декър вече беше на крака.

— Добре тогава. Да вървим.

Джон също се изправи.

— И аз идвам с вас.

— Няма начин — каза Кени.

— Точно така, няма начин — отвърна Джон. — Няма начин да ме задържите тук. Ако Кейти е на това място, Суис Буут, тогава там ми е мястото. Ако не ме вземете със себе си, ще отида сам.

— Слушайте — каза Кени. — И аз имам малко момиче. Разбирам ви. Но не можем да ви позволим да застрашите федерално разследване.

Джон обаче се обърна към Декър:

— Длъжник си ми, Боб.

Декър се поколеба, после кимна на Кени:

— Ще го вземем с нас.

Очите на Кени се разшириха:

— Какво? Не можем…

— Ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да тръгваме. Чака ни доста път — обърна се към Джон. — Събери си нещата и ще…

— Майната му на багажа. Тук няма нищо, без което да не мога да мина. Да вървим.

Мъката, яростта и объркването от последните няколко часа бяха изчезнали. Внезапно Джон отново се почувства жив.

Дръж се, Кейти. Идвам.