Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (15)

8

Вечеряхме ориз и боб с малко печено пилешко месо за мен и Амброзио. Тримата се нахранихме, седнали около огъня, запален пред една от колибите, които селяните ни бяха отстъпили срещу заплащане. Опитах да преглътна малко пилешко, но не можах да го прокарам през отеснялото си гърло. Успях да сложа нещо в стомаха само след като смачках на каша боба и ориза. Затова пих много мляко.

Извиних се пред другите около огъня и отидох да се поразходя край водата. Слънцето се бе удавило, но небето бе още живо, обагрено с розово-оранжеви и виолетови оттенъци, които сигурно си имаха имена. Само дето аз не ги знаех. Венера беше като ярка огнена точка, ниско над хоризонта, тръгнала нагоре да търси луната.

Прокарах пръсти по бучките по врата си и изтръпнах. Капитанът здраво се бе развихрил вътре.

Кога ли щях да бъда принуден да премина изцяло на течна диета? След ден? Два? Тогава вече щях сериозно да загазя, защото съвсем скоро след това нямаше да съм в състояние да поемам и течности.

И кога ли ще настъпи моментът да извадя Кеворкяновия комплект…

Навярно ми оставаше още седмица живот. А най-вероятно нямаше и толкова.

Тази мисъл ми нанесе такъв студен и мрачен удар, че едва не ме събори на колене.

По-малко от седмица! А ако ми се спука каротидната вена, можех да си отида на мига по всяко време.

Внезапно се почувствах толкова безпомощен и малък, застанал сред угасващата светлина на деня. Бях дошъл тук с ясното съзнание, че не искам да умра у дома. Мислех, че ще е много по-лесно за всички — включително и за мен — ако умра някъде, където никой няма да ме гледа, където няма да могат да ме прикачат към разни системи и да ми вливат хранителни разтвори, ако не съм на себе си. А и бях сигурен, че ще накарам Мая и Амброзио да изхвърлят някъде Кеворкяновия комплект, след като го използвам, за да не натоварвам Ани и Кели с мисълта, че сам съм отворил вратата към отвъдното.

Неприятното бе, че щях да умра сред непознати, далече от дома и ще лиша Ани и Кели от сбогуването, което може би щеше да им е нужно.

Все се питах: Егоистично ли постъпвам? Само за себе си ли мисля?

Но това си е моят живот, дявол да го вземе. Нямам ли право да избера къде и как да се разделя с него?

Нямах отговори, а въпросите бяха прекалено тежко бреме за носене. Тръснах глава да ги прогоня и се запътих към колибата си — тази нощ щях да разполагам със собствена колиба. Съсредоточих вниманието си върху по-практични и рутинни дела като това да изпратя съобщение на Кели например.

Включих компютъра и успях да вляза в интернет още при първия опит. Усмихнах се, като видях, че имам писмо от Кели; но имаше съобщение и от Терзиски, при това придружено от прикрепен файл. Отворих и двете. Прикрепеният файл на Терзиски — озаглавен mug.jpg — беше доста голям и трябваше да почакам известно време, докато се зареди. После проверих батерията. Бях я изхабил само наполовина, щеше да поработи още, преди да се наложи да извадя резервна.

Останах онлайн, за да прочета писмото на Кели. Стопли ме загрижеността й за моята безопасност и за здравето ми. Извадих нейна снимка на екрана и си я поглеждах, докато траках отговора. Разказах й за лавата, за пътуването с кануто до Тихия океан, но не споменах и дума за целта на тези пътувания. Оставих я с впечатлението, че правя всичко това ей така, заради удоволствието да го правя. Казах й, че съм добре. И после й признах, че ми е мъчно за нея, че я обичам и че тя е най-хубавото нещо, което съм направил през живота си. Всичко бе абсолютно вярно и аз исках Кели да го знае, да го има написано черно на бяло и да си го запази.

Тежка буца се събра в гърдите ми, докато пишех. Не й казах, че повече никога няма да ме види жив, но се надявах, че думите ми ще й покажат, че съм мислил за нея до последния си дъх.

Изпратих писмото и прекъснах връзката. Загледах се в снимката й, после я затворих. Но топлината в душата ми, породена от писмото на Кели, изчезна, издухана от студения вятър, повял от бележката на Терзиски.

Докторе,

Нещо странно става с твоята приятелка екстрасенска. Проверих в полицията на щата Орегон за Мая Куенел, арестувана за протеста в лагера на дървосекачите през 1972. За всеки случай изпратих отпечатъците, които свалих от визитната картичка, дето ми даде. И ако щеш вярвай, те съвпадат.

Да. И аз така реагирах. Какво става, по дяволите?

Твоята Мая Куенел е на трийсет и няколко. Знам, защото съм я виждал. Цял ден я наблюдавах. Но според полицейското досие в Орегон — другата Мая Куенел е била на 34 през 1972. Значи сега би трябвало да е на шейсет и няколко. А ние си имаме трийсетгодишна жена, която се разхожда насам-натам с нейните пръстови отпечатъци. То вярно, че пластичната хирургия върши вече чудеса, ама чак пък толкоз…

Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че онова в Орегон е била майка й и че тя е пипала визитната картичка, преди нашето момиче да ти я даде. Но тогава би трябвало да имаме три вида отпечатъци върху картичката — твоите, на младата Мая и на старата Мая. А аз имам само два.

Освен това погледни снимката, която ти изпращам като прикрепен файл. Тя е от досието на арестуваната Мая Куенел. Не е много ясна, защото е фотокопие на стара снимка, но пиши какво мислиш. Сигурно има някакво логично обяснение, ама съм длъжен да ти кажа, че има нещо ужасно загадъчно в цялата тая работа, докторе, от която започват да ме побиват тръпки.

Терзиски

 

 

Разтревожен и объркан, отворих прикрепения файл и екранът се изпълни с черно-бяла снимка — женско лице анфас. Терзиски бе прав за качеството — беше ужасно. Но въпреки това… въпреки че образът бе на точки от увеличаването на контраста и с размазани полутонове, в него имаше нещо зловещо познато, от което космите на тила ми настръхнаха.

Жена с мургава кожа на около трийсет, с права черна коса, подстригана почти по момчешки късо, ме гледаше от екрана с тъмни, тъмни очи.

Като изключим очите и дължината на косата, това си беше Мая.

Или кафявооката й майка. Или много по-голяма сестра.

Някой с лицето и пръстовите отпечатъци на Мая, но с други очи.

Пръстовите отпечатъци не могат да се сменят, но цветът на очите може — с прости контактни лещи.

Грабнах фенерчето, взех и лаптопа и ги занесох навън край огъня. Повече нямаше да си играя разни игрички. Седнах до Мая и вдигнах фенерчето.

— Имаш ли нещо против да ти прегледам очите?

Изглеждаше озадачена, но не и притеснена.

— Защо?

— Може ли? Ще свърша за десет секунди.

— Добре.

— Просто гледай в огъня, без да мигаш.

Наведох се към нея и насочих светлината на фенерчето към роговиците й, като сменях ъгъла. Нито следа от лещи. Нефритеният цвят си бе цветът на зениците й.

Отдръпнах се от нея. Не знаех какво изпитвам — разочарование или облекчение.

— Намери ли каквото търсеше?

Отворих лаптопа и й показах снимката.

— Коя е тази жена?

Гледах я в очите. Убеден съм, че зениците й се разшириха от изненада. Тя стисна устни и обърна поглед към мен.

— Откъде я имаш?

— Изпратиха ми я…

— Проучваш ли ме?

— Ами, да. Искам да кажа, започнах, преди да разпродам имуществото си и да те последвам тук. Просто предпазна мярка. Имам предвид… ти не би ли постъпила така, ако…

— Това е било тогава. А това кога го получи?

— Тази вечер. Не съм го искал, но следователят, който наех, продължава да открива…

Очите й блеснаха и тя скочи на крака, но в гласа й долових колкото тревога, толкова и гняв.

— Ти си невъзможен!

Тръгна нанякъде и аз след нея.

— Мая, трябва да ми обясниш това.

Нищо не каза и продължи да върви напред към прибоя. Аз след нея. Трябваше да получа отговор.

— Мая, тази жена от 1972-ра има твоите пръстови отпечатъци и би могла да ти е близначка, само дето сега щеше да е над шейсет. Просто искам да знам какво става.

Тя се завъртя към мен и вдигна пръст срещу лицето ми. Угасващата светлина проблесна върху оголените й зъби.

— Нищо няма да ти обяснявам! Моите отпечатъци ли? Ти трябва да обясняваш, но хич не бих те и слушала!

— Мая…

— Не! Не искам повече да те слушам! Дойде тук да се научиш да виждаш. Казах ти, че миналото замъглява погледа ти и затова трябва да се откъснеш от мисълта за натрупаното и от стария си живот. Ти ме увери, че си взел тая измишльотина да си водиш дневник и да поддържаш връзка със семейството си, за да не се тревожат за теб, а я използваш, за да се ровиш в живота ми!

Изведнъж нещата се обърнаха наопаки. Защо аз се оказах в положението на обвиняем?

— Слушай…

— Не! Ти слушай! Ти не си способен да се доверяваш! Майката иска да се излекуваш, иска аз да те поведа към светлината, но не мога да го направя, ако не ми вярваш! — Гневът й отстъпи място на прокрадналата се в гласа й болка. — Как може още да не ми вярваш след всичко, което преживяхме заедно през последните два дни?

Въпросът се заби като нож в сърцето ми. Почувствах се като подлец.

— Не е така. Просто… — посочих аз безпомощно към лаптопа. — Имам толкова въпроси…

— Погрешни въпроси. Въпроси, на които няма да отговоря сега.

— Тази снимка…

— Забрави за снимките, забрави за отпечатъците. Не ме гледай през призмата на своя компютър. Остави всичко това настрани и ме погледни през сърцето си, потърси ме с духа си, направи усилие да прокараш лъч светлина през това сляпо око… погледни ме по този начин и тогава прецени дали ми вярваш.

— Вярвам ти, но…

— Не може да има никакво „но“, ако вярваш на някого! — Обърна се и пак тръгна. — Ако ми нямаш доверие, не мога да направя нищо повече за теб и пътуването ни свършва дотук.

— Мая, моля те! — Отново се потътрих след нея.

— Стига си вървял след мен. Нямам какво повече да ти кажа.

Мая ме изоставяше. Вените ми се вкочаниха от плъзналия по тях леден страх, докато гледах как фигурата й се отдалечава и потъва в здрача. Губех я. И в този миг осъзнах колко много й вярвах… искрено и дълбоко. Да, имах някои досадни въпроси, останали без отговор, и им бях позволил да вземат връх над проверката на времето, което бяхме прекарали заедно — всичките онези часове и минути, които ми разкриха, че Мая бе дошла тук с мисия и мисията бях аз. Защо бях допуснал да стане така? Как може да съм такъв идиот?

Опитах се да викна след отдалечаващата се фигура, но гласът ми ме предаде.

— Мая! Какво да направя, за да те убедя?

Сянка сред сенките в далечината, Мая не отговори, не се обърна.

Обзет от отчаяние, аз се затичах към вълните и захвърлих лаптопа в океана.

— Ето! — викнах аз, всъщност само изхриптях. — Няма го! Отрязах и последната нишка, която ме свързваше с предишния ми живот. Вече съм напълно свободен. И съм само тук и сега. Ти и аз.

Почаках да ми отвърне или да излезе от сенките.

— Мая?

Къде беше? Бях направил големия си жест. Не беше ли достатъчно?

— Мая!

Но тя бе изчезнала.