Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (93)

16

Джак беше прекосил моста „Куинсбъро“ до половината, когато телефонът му звънна. Той погледна екрана и прие обаждането, защото разпозна номера. Кристи. Какво облекчение.

— Къде беше, лейди? Обаждах ти се през целия ден.

— Знам. Току-що получих съобщението ти. Съжалявам. Бях на плажа в Монтаук.

Каква ли работа имаше тя в източната част на Лонг Айлънд?

— Времето не е особено подходящо за плуване.

— Не, но по това време на годината плажът е място, където можеш да останеш сам и да помислиш. И, както добре знаеш, аз имам за какво да мисля.

Джак започна да хапе долната си устна: „Ще имаш още повече храна за размисъл, след като чуеш каквото имам да ти кажа“.

— И беше изключила телефона си?

— Разбира се, че не. А какво, ако Дон има нужда да се свърже с мен? Не, батерията се изтощи. Забравих да я заредя. Напоследък съм толкова разхвърляна, неконцентрирана. Предполагам, че не съм чула предупредителното писукане. Седях на пясъка и гледах втренчено океана, разхождах се по брега, после хапнах пържени миди в близкото заведение. Когато погледнах екрана, видях, че е черен. Беше ми необходимо малко време, за да стигна до колата си. И ето че телефонът ми вече се зарежда.

— Стигна ли до някакво решение?

— Е, големият въпрос беше: „Какво ще правя оттук нататък? Как трябва да постъпя? Дали въобще трябва да предприема нещо?“. Дон е на осемнайсет, което според закона означава, че вече е голяма. Може сама да взема решения и аз нямам законно право да се меся. Дали не трябва просто да се отдръпна и да изчакам ситуацията сама да се разреши — както и трябва да стане — и тя да се върне у дома?

Да се разреши сама? Джак знаеше, че Болтън няма да допусне това да се случи — поне не и докато бебето се роди.

— Не те виждам в такава светлина.

— Дяволски си прав. Не бих могла. Дон може и да е на осемнайсет, но е само на осемнайсет. Законът й дава право, но тя е още дете. — Повиши глас: — Не мога да го понеса! Не мога просто да стоя и да гледам как разрушава живота си! Трябва да продължа да опитвам, да намеря начин да оправя нещата!

Джак стисна зъби. Беше само на четвърт миля от дома на Джия — тоест, от усмивките и прегръдките, с които щяха да го дарят двете дами на живота му. Ако беше умен, щеше да изчака до утре, за да й съобщи новината. Обаче долови болката в гласа й, усети колко силна беше нуждата й да спаси дъщеря си.

Онова, което щеше да й съобщи, можеше наистина да раздели завинаги Дон и Болтън, но щеше да бъде като жива граната, ударила живота й право в сърцето.

„Кристи, мъжът, изнасилвал те всеки ден в продължение на седмици, е същият, чието дете носи дъщеря ти.“

Как щеше да я погледне в очите и да застави тези думи да излязат от устата му? Обаче тя трябваше да знае. Имаше това право. Защото го беше помолила да открие каквото може за мъжа, с когото дъщеря й спи, а той беше открил точно това. В онзи момент Джак реши, че иска — че има нужда — да приключи с това, да се освободи от тежкото бреме. Още сега, тази вечер.

— Може би съм открил начина.

В думите й се долавяше нескрито нетърпение.

— Наистина ли? Какво? Какво?

— Разговорът не е за по телефона.

— Хайде, Джак, моля те.

— Имай ми доверие. — Сети се за компютърните разпечатки, дадени му от Леви, които бяха в джоба му. — Трябва да ти покажа и доказателствата.

— Добре тогава. Аз съм на час път от дома си. Къде можем да се срещнем?

— И у дома ти е добре, както и навсякъде другаде.

— Но аз мислех, че не искаш да те видят с мен.

— Той ме нападна, така че това вече няма значение.

— Мога да бъда там след час и дори може би по-малко, ако побързам.

Джак беше стигнал до края на моста и търсеше възможност да се влее в платното, което щеше да го отведе в „Куинс“.

— Добре. И аз пътувам нататък.

— Побързай. Не мога да чакам.

„Напротив, можеш — помисли си той. — Когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще пожелаеш да беше чакала цял живот.“