Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (76)

17

В колата се възцари тишина. Времето сякаш спря, моментът се проточи. Когато най-после се възстанови от шока, Джак се обърна към нея.

— Исусе, Кристи! Нямах представа. Забрави, че попитах. Ако подозирах…

— Не. Време е. Мислех, че съм оставила всичко в миналото. Пазих го в себе си толкова дълго, че почти бях забравила за него. Но не, то изплува всеки път, когато се замисля за младостта си.

Джак не каза нищо. Беше готов да чака, да й даде възможност да изкаже болката си. Тя гледаше втренчено право напред. След около минута прочисти гърлото си и заговори в тих монолог:

— Бях отвлечена направо от улицата една нощ в центъра на Атланта. Бях в последната си година в колежа. В училище поставяхме пиесата „Звездата на Исус Христос“. Аз щях да играя ролята на Мария Магдалена. Връщах се у дома след репетицията. Бях сама. Минах покрай една каравана. Изведнъж на главата ми надянаха някаква торба и ме наблъскаха вътре. Завързаха ме и ме откараха някъде. Не знам дали беше наблизо или надалеч, нямах представа за разстоянието. Наблъскаха ме в стая без прозорци — беше влажно, така че вероятно е било мазе — и ме завързаха с верига за крака на леглото. След това ме съблякоха и ме изнасилиха. Изнасилваха ме всеки ден, а понякога и два пъти на ден. Седмици наред.

— Исусе! — Това обясняваше седмиците нейно отсъствие в тийнейджърските й години. — Един и същи човек?

Тя кимна.

— Да. Носеше скиорска маска, обаче бях сигурна, че е един и същи човек.

— Биеше ли те?

— И да, и не. Ако се съпротивлявах, ставаше груб. А аз бързо научих, че независимо дали се боря с него или не, той ще си получи своето. Така че след време се примирих.

Беше очевидно, че изпитва дълбок срам. Джак протегна ръка да я докосне, после я отдръпна. Идеята може би не беше добра.

— Нямала си избор.

— Знам. Но има и още. Започнах… — Тя отново прочисти гърлото си. — Хранеха ме по три пъти на ден. Винаги готова храна — от „Уендис“, „Макдоналдс“ — придружена с изобилие от безалкохолни напитки. Така разбирах кое време на деня е. Веригата беше дълга около три метра и закрепена за китката ми с подплатени белезници.

Това изненада Джак.

— Подплатени?

— Да. Освен това сменяха приборите ми на всяко хранене. Както и гърнето, в което ходех по нужда.

— Исусе, това е странно!

Тя кимна.

— Бях като домашен любимец. Като се изключи изнасилването. Бях толкова изплашена и страшно самотна в онази стая, мислех, че никога няма да ме пуснат на свобода. Стигнах дотам, че започнах да очаквам с нетърпение визитите му, макар че той ме изнасилваше. Не мога да кажа, че се наслаждавах на секса, но понякога той ми носеше утеха. Господ да ми е на помощ, на два пъти към края на втората седмица, аз… — Гласът й заглъхна.

— Не се самообвинявай. Нарича се синдромът Стокхолм.

Тя кимна, все още втренчила поглед през прозореца.

— Знам. Научих за това по-късно. Но по онова време много се срамувах от себе си.

— Как избяга?

— Не съм. Изнасилванията просто спряха един ден. Продължаваха редовно да ме хранят, обаче три дни мъжът не ме докосна. После, на четвъртия ден, заспах след вечеря — по-късно предположих, че са ми дали приспивателно — и се събудих на пейка в парка „Пиемон“, облечена в същите дрехи, в които ме бяха отвлекли.

Джак се облегна назад и също като нея втренчи поглед през предното стъкло. Не виждаше смисъл в нищо от това. Защо някой да си прави труда да превърне Кристи в сексробиня за няколко дни, а после да я освободи? Никой психопат не би освободил жертвата и така да рискува тя да заведе ченгетата до него. Най-умно и също така най-безопасно би било да я убие.

Обаче похитителят й я беше освободил. Защо? Защо е поел риска да я отвлече, а после го е удвоил с освобождаването й? Обикновено онези, които искаха да имат сексробини, ги искаха, ако не завинаги, то поне за дълъг период — или пък докато им омръзнеха, а в най-лошия случай робинята умираше заради жестокото отношение към нея. Обаче този мъж беше хранил Кристи добре… И дори собственоръчно беше изхвърлял гърнето й… Имаше нещо много противоречиво във всичко това. Похитителят като че ли от самото начало беше планирал да я освободи.

Чакай. Точно така! Освобождаването й беше планирано и скиорската маска го доказваше.

В нищо от това нямаше смисъл. Как беше решил, че е дошъл моментът да я освободи?

Джак се обърна към нея.

— Ти защо не докладва за отвличането?

Тя продължи да гледа втренчено през предното стъкло.

— Казах ти, бях готова да умра от срам. Бях се превърнала в послушно домашно животинче. Емоционално бях съкрушена, обаче физически не бях наранена. Нямах дори белег на китката, където бяха стегнати белезниците. Хората вероятно щяха да решат, че лъжа. По онова време все още всички помнеха случая на Тауана Браули. Аз бях още тийнейджърка — знам, че в някои страни човек се смята вече за възрастен на осемнайсет, но аз бях само едно уплашено дете — и много се страхувах, че ще ме обвинят, че съм присъствала по собствено желание на оргия със секс и наркотици.

Джак можеше да разбере начина й на мислене, обаче не му харесваше това, че кучият син се беше измъкнал безнаказано.

— Можех да твърдя, че съм била изнасилена, но как щях да го докажа? Сексът беше престанал преди дни. Единственото доказателство, което имах, беше бременността ми, но аз го разбрах едва месец по-късно.

Джак подскочи на седалката така, сякаш някой беше докоснал извънредно чувствителен нерв. Пред очите му се завъртяха звезди.

— О, Исусе!

Кристи го погледна.

— Какво?

— Хм… — Не можеше да й каже. Още не. — Просто мислех за Дон… Тя знае ли?

Кристи го изгледа гневно.

— Не. И е добре да не научи. Ти си единственият, с когото съм споделила, така че, ако разбере, ще знам кой й е казал.

— Забравяш, че и онзи, който те е изнасилил, знае.

— Не, той знае само, че ме е изнасилил. Не и че съм забременяла.

Не бъди толкова сигурна, помисли си Джак. А тя продължаваше все така да гледа през предното стъкло… Той успя да запази външно спокойствие, макар в ума му да бушуваше буря.

Виждаше ясно целия План: младата Муунглоу Гарбър е била отвлечена, но не за да бъде сексробиня, а за да забременее. Това обясняваше и внимателното отношение към нея, редовното хранене и най-вече гърнето. Изнасилвачът е изследвал урината й. Когато бременността е била потвърдена, неговата работа е била свършена. Вероятно е изчакал няколко дни, за да повтори изследванията за по-голяма сигурност, а след това я е освободил. Джак знаеше — беше поне деветдесет и девет процента сигурен — че изнасилвачът, бащата на Дон, е Ханк Томпсън. Джак беше също толкова сигурен, че Джеръми също е бил там, готов да помогне.

Сега всичко си идваше на мястото. Мистериозният Джона Стивънс беше авторът на този нечуван План. Целта му през цялото време е била създаването на супер дДНК. Беше създал три деца — поне Джак знаеше за три — за да е сигурен, че това ще се случи. Синовете са били посветени в плана рано, дъщерята е била държана в неведение. Може би момчетата дори не знаеха, че Муунглоу Гарбър е тяхна сестра. Но и да знаеха, дали това щеше да има някакво значение? Джак се съмняваше.

Сега виждаше как вероятно се е развило всичко: Джона Стивънс е информирал момчетата си, че това момиче е със специална кръв и те трябва да смесят своята с нейната. Настоял е едно от момчетата му да стане баща на детето на тази специална Муунглоу Гарбър. После, ако детето е момиче, вторият син трябвало да изчака, за да стане баща на нейното дете.

Джак се запита какъв ли трябва да е човек, за да използва децата си по този начин. Но може би Джона беше гледал на тях повече като на инструменти, отколкото като на деца. Джак не използваше груби жаргонни думи като например „болен шибан мозък“, но те със сигурност бяха подходящи в този случай.

Резултатът от този план — ако се предадяха подходящите гени — щеше да бъде бебе, в което дДНК-то щеше да е в огромно количество.

Но какво щеше да стане, ако бебето на Муунглоу беше момче? Все още не беше измислен начин да се зачева дете от желания пол, така че Дон много лесно можеше да се окаже Дани. И тогава — какво? Всичките тези проблеми, цялото това планиране, годините чакане — за нищо…

Освен ако… Освен ако Джона нямаше още три деца като резервен комплект. Те щяха да са като дискретни терористични клетки — отгледани у дома, надъхани да следват Плана още от рождение, вероятно без да знаят едни за други — чиято единствена цел е да създадат генетична бомба.

С каква цел? Със сигурност, за всяко човешко действие трябва да има цел.

Дали Болтън и Томпсън знаеха каква е тя? Болтън говореше за някакъв План и беше споменал „ключ към бъдещето“, но беше възможно това да е просто идея, образ, метафора. Или пък, напротив, от бебето се очакваше да отключи някаква врата и да причини апокалиптични промени?

Преди две години Джак щеше да обяви Джона Стивънс за луд. Но вече не. Беше видял прекалено много през тези две години, за да може да реши проблема, като обяви някого за луд. Защото подобно твърдение те освобождава от отговорност. Нещо ставаше. Беше чул от няколко източника, че на хоризонта се задава Армагедон. Дали детето на Дон нямаше да се окаже предвестник на това желано от болните мозъци бъдеще?

И дали, ако се спреше раждането на това дете, щеше да се спре и напредването на Армагедон? Тази мисъл породи друг въпрос. Той се обърна към Кристи.

— Никога ли не си мислила да направиш аборт?

Кристи разтри слепоочията си и нададе стон.

— О, господи, моля те, нека не говорим повече за това. Току-що ме принуди да преживея отново изнасилването. Не искам да съживявам и този кошмар.

— Съжалявам, Кристи, но е много важно. Опитвам се да видя връзките във всички събития.

Тя обърна рязко глава към него.

— Дъщеря ми прави секс с вуйчо си и ще роди дете от него. Това не е ли достатъчна връзка?

Той не разбираше реакцията й. Какво пропускаше?

— Моля те. Трябва да знам. Какъв е бил този друг кошмар? Мислила ли си за аборт?

— Да, по дяволите! Нямаше начин да родя детето на изнасилвач, затова отидох в клиниката за аборти, ръководена от доктор Голдън. Бях прегледана, направиха ми кръвни тестове и ми определиха ден и час. Но преди този ден някой пръсна мозъка на доктора. Със смъртта му затвориха клиниката и аз отидох в друга — тази на доктор Далтън. И ще повярваш ли, случи се същото! Ден преди назначената ми операция убиха и този лекар.

Джак кимна. Да… Всичко си идваше на мястото. Обръщането на Кристи към клиниката за аборти вероятно беше предизвикало паника у двете момчета. Трябвало е да измислят начин да предотвратят прекъсването на бременността. И те са направили каквото е трябвало. Вероятно Джеръми не беше извършил и двете убийства, но щом са го заловили, е поел вината.

Кристи поклати глава.

— Все едно че Господ ми казваше: „Трябва да родиш това дете!“.

— Господ?

— Хей, не исках да прозвучи така. Но наистина чувствах, че бебето ми, макар и плод на изнасилване, има своето място в света. Обаче събитията бяха толкова страшни и плашещи, че едва не изгубих разсъдъка си. И не мисли, че ченгетата не забелязаха съвпадането на убийствата с моите посещения в клиниките. Разпитваха ме отново и отново дали не съм свързана с убиеца, дали не съм подставила лекарите. Отказваха да ми повярват, че е просто съвпадение.

Съвпадение? О, не… нищо подобно.

Следващата мисъл на Джак беше: „Всичко е ясно, истината е просто под носа й, но тя не може да я види“.

Това не я караше да изглежда като глупачка в очите му. Защото истината беше не просто скандална, тя беше едва ли не неприемлива. По дяволите, ако той не знаеше онова, което беше успял да научи, той също можеше да не види очевидното.

— А не искаха ли да узнаят кой е бащата на детето ти?

— Искаха. Но как можех да им кажа? Не бях докладвала за изнасилването, затова си измислих име. Казах им, че сме пътували с караваната му насам-натам из страната, а после сме се разделили.

— И те повярваха?

— Започнаха да търсят из всички щати човек, който не съществуваше. Но после заловиха човека, убил лекарите, и откриха, че няма връзка между двама ни, така че ме оставиха на спокойствие, слава богу.

— И така, всичко това те накара да задържиш бебето?

— Не точно. Но да направя аборт в Атланта, беше невъзможно. Поне известно време. А и докато ме разпитваше, полицията ми беше забранила да напускам града… И когато всичко приключи, вече беше много късно за аборт.

— Значи задържала си бебето против волята си.

Тя поклати глава.

— Отначало бях решила, че ще износя детето, но няма да го задържа. Бях уредила да я осинови едно богато семейство. А с парите, получени от тях, щях да се преместя в Ню Йорк, където щях да предизвикам буря на „Бродуей“.

— Мога да предположа какво се е случило.

Кристи кимна, сълзи изпълниха очите й.

— Само един поглед към милото й личице и не успях да се разделя с нея.

— Значи тя е причината да смениш името си.

Кристи кимна.

— Да. Смених го главно защото се страхувах, че когато порасне, може случайно да попадне на фамилията си, свързана с разпитите след убийствата в Атланта. Как бих могла да й го обясня? Да кажа, че е била друга жена със същото име — Муунглоу Гарбър?

Джак кимна.

— Да. Удачно хрумване.

— И така, трябваше да се разделя с името си. — Кратка и неубедителна усмивка. — Живеех в къщата на приятел, а по телевизията вървеше „Моя сладка лейди“…

Джак щракна с пръсти.

— Това е! Тази е връзката! — Сега вече знаеше защо името Пикъринг му звучи толкова познато. — Нека позная. Излъчвали са „Химн за него“ и си чула фразата: „Пикъринг, защо жените не могат да са като мъжете?“.

— Да! Ти сигурен ли си, че не си гей?

Джак се усмихна.

— Защо? Защото знам песен от мюзикъл?

— Е, приятелят ми беше, а беше много запален по театъра и мюзикълите. А ти знаеше и за „Обещания! Обещания!“.

— Благодарение на майка ми. Тя обожаваше мюзикълите, а „Моя сладка лейди“ беше любимият й… Слушах го непрекъснато, той беше част от детството ми.

Джак можеше да чуе увертюрата и сега. Обзе го меланхолия. Мама… Едва ли не можеше да чуе гласа й да долита от дъното на коридора, да си тананика…

Кристи каза:

— Е, името ми се стори добро като всички други и така станах Кристи Пикъринг, а дъщеря ми — Дон Пикъринг. — Въздъхна. — И толкова се радвам, че я задържах! Тя е непрекъснат извор на радост за мен. Или поне беше… досега.

Джак нямаше сърце да й каже, че онова, което подозира, е много по-лошо, отколкото тя мисли: че двете, Кристи и Дон, са част от план, който включва кръвосмешение и че бащата на детето на Дон е неин вуйчо не само наполовина… Не можеше да й каже също, че има отговор на въпроса откъде Болтън знае за татуировката й: той я беше виждал напълно гола по време на държането й в плен. Да, там са били и двамата братя, за да се подсигури забременяване.

— Ето това е моята история — каза Кристи.

Да… И то каква! Тя наистина беше преминала през кошмари и изпитания — отвличане, затваряне, многократно изнасилване. Беше променила името си, живота си, беше станала любяща майка и бе постигнала успех в живота…

— Трябва да се гордееш, защото си се справила с всичко! А си можела, като толкова много други, да оставиш нещастието да определи живота ти, да се идентифицираш с жертвата. Обаче не, ти си избрала пътя на силните. Победила си.

Тя сви рамене.

— Така ли мислиш? Правех само онова, което чувствах, че трябва, за да оцелея. Майка ми беше ядосана, че ще проваля живота си с раждането на детето. Предполагам, можех да й кажа за изнасилването, но не мислех, че ще ми повярва. А ако ми повярваше, вероятно щеше да ме принуди да дам Дон за осиновяване. Тя буквално ме подлудяваше, затова реших да напусна дома си. Аз и бебето ми — щяхме на всяка цена да успеем! Обаче години наред изпитвах ужас, че кошмарът може да се повтори. Никога не вървях пеш, ако можех да използвам автомобил — дори ако ставаше въпрос само за пресечка. А когато се наложеше да вървя, го правех с рамо, едва ли не допиращо сградите, за да избегна всички паркирани коли.

— И все още ли е така?

— Отпуснах се малко, но не напълно. Държа пистолет в спалнята си и знам как да го използвам.

— Браво на теб!

Джак искаше да накара Джия да се заинтересува от оръжията, да я научи да стреля. Той не можеше да е с нея двайсет и четири часа в седмицата, седем дни в денонощието, и един пистолет, пък било той и малък, можеше да изравни силите й с тези на противника. Обаче тя беше развила нещо като фобия по отношение на оръжията.

— Понякога все още сънувам кошмари — онези седмици. Понякога, като гледам Дон, се питам каква ли е другата половина от нейната наследственост, дали там няма някакви скрити болести. Рак? Сърдечни проблеми? Диабет? Лудост? — Погледна го. — Мислиш ли, че ако има наследствени болести, това ще се отрази при изследванията?

Джак трябваше да отговори бързо.

— Аз… Съмнявам се. Помолих да направят само изследване за бащинство. За родствена връзка. Дори не знаех за съществуването на тези тестове.

— Е, някой ден ще стане ясно. И може би ще успеем да разберем кой е баща й.

Джак не се осмеляваше да я погледне.

— А, ако го откриеш… какво, тогава? Ще започнеш да търсиш наемен убиец?

— Не знам. Нима животът ми нямаше да е различен, ако той не беше постъпил така с мен? Дали нямаше да е по-добър… Не знам. Просто не знам. — Тя се отърси — като човек, излязъл от дълбок сън. — Но стига сме говорили за миналото. Какво ще ми кажеш за настоящето? Какво ще направим по отношение на този мъж?

— Преди да започнем обсъждането, искам да съм сигурен, че повече няма да става дума за убийство. Постигнахме ли споразумение по този въпрос?

Тя изпусна дълга въздишка.

— Да, разбира се. Предполагам, че бях започнала да губя разсъдъка си. Чувствам се като хваната в капан. Сразена съм от лъжите му, не мога да стигна до съзнанието на Дон, да й говоря. И не виждам никакъв начин да се измъкна. Все едно че отново съм прикована с белезници за леглото в онова мазе. Да го убия, ми се струва най-лесният начин да се измъкна.

Джак трябваше да я убеди, че убийството не води до нищо добро.

— Не, въобще не е лесен. Ти ще си главната заподозряна. Дори да имаш алиби. А ако заловят убиеца, нает от теб, той ще те издаде, без дори да се замисли. И тогава какво ще стане с Дон? Тя ще е съвсем сама и бременна, няма да има към кого да се обърне. Звучи ли ти познато?

Кристи кимна.

— Да. Прекалено. Но щом няма да го убием, какво ще предприемем?

Джак нямаше план. Последният ход на Болтън му беше дал силно преимущество. И сега той, те, имаха нужда от време.

— Да изчакаме резултата от ДНК анализа. Може би отношението на Дон ще се промени, когато разбере колко близки роднини са. Може би информация от сорта на възможен висок процент вродени заболявания ще я накара да размисли.

— Не знам… Тя е напълно подвластна на този човек. Сякаш си е изгубила разсъдъка.

— А междувременно, аз ще преровя записките си по случая и ще видя дали ще мога да измисля резервен план.

Тя го гледаше втренчено.

— Какво?

— Ти изглеждаш истински заинтересуван. Съпричастен дори. — Усмихна се. — Ти нямаш интерес в добрия краен резултат, обаче той като че ли наистина има значение за теб.

Лейди, само ако знаеше!