Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (60)

1

Джеръми се събуди. Чувстваше се ужасно. Беше повръщал още три пъти през нощта и все още усещаше горчив вкус в устата си. Обаче стомахът му беше спокоен, което особено го радваше. Всъщност усещаше глад. Обаче не и за пикантните храни, които сервираха в бара със странното име „Работа“. Никога повече нямаше да се осмели да ги опита. Отсега нататък щеше да се придържа към стриктна диета от сандвичи и хамбургери, когато се хранеше навън.

Чу шума от течаща вода в тоалетната и след няколко секунди в стаята влезе Дон. Беше само по къса тениска и прашки и Джеръми вероятно щеше силно да се възбуди от вида й, ако не се чувстваше толкова зле. Тя вървеше едва-едва, а лицето й беше силно пребледняло и добило жълтеникав оттенък. Тя нададе жалостив стон и се отпусна на леглото тежко, като подкосена, след което издърпа завивките чак до брадичката си. Тази беше втората й сутрин в такова състояние.

— Добре ли си?

Втори стон.

— Абсолютно не. Мисля, че съм хванала твоя вирус.

— Но аз се чувствам много по-добре. — Той я стисна окуражително за ръката. — Благодарение на теб.

Тя издърпа ръката си и се нацупи като сърдито дете.

— Да споделяме леглото е добре, но не и вирусите.

Вирус… Джеръми имаше впечатлението, че беше претърпял хранително отравяне. Обаче Дон не беше яла същата храна. Може ли човек да прихване хранително отравяне? Неговите познания за медицината не бяха чак толкова добри, но не мислеше, че е възможно. Така че, може би наистина беше вирус. Но ако не… Изправи се рязко.

— Моля те! — каза Дон. — Не клати леглото!

— Съжалявам. Ти… — Трябваше да подходи извънредно внимателно. Не искаше да я изплаши. — Ти се чувстваше по този начин и вчера, нали?

— Какво искаш да кажеш? — Тя вдигна поглед към него. — Че аз съм те заразила?

— Не, не. Но нали знаеш, вирусите понякога се стоварват отгоре като тон камъни, а друг път те мъчат бавно, с дни, и когато се съвземеш, си казваш: „О, вероятно е било вирус, ето защо съм се чувствал като пребито псе“. Нещо такова ли е при теб?

Тя затвори очи.

— Не се чувствах чак толкова зле вчера сутринта, но ми се повдигаше. Господи, не ми се пиеше дори кафе!

Джеръми се опита да скрие вълнението си. Възможно ли беше?

Изведнъж тя скочи от леглото и се втурна към банята. Чу я да повръща. Грозен и неприятен звук, но ако причината беше онази, която той се надяваше, за него той беше като музика. Придаде си загрижено изражение, когато тя влезе със залитане в стаята и седна в края на леглото.

— Добре ли си, скъпа?

Тя го изгледа.

— О, да, чудесно. Щях да си повърна червата. Ако не бях сигурна в обратното, щях да се страхувам, че съм бременна. — Обърна лице към него. — Не мислиш, че е възможно да съм бременна, нали?

На него му се искаше да изкрещи: „ДА!“. Обаче запази изражението си неутрално.

— Не виждам как, скъпа, след като са ми направили вазектомия.

— Знам, обаче се чувствам абсолютно зле, като разбита.

— Някакъв вирус, сигурен съм. — Протегна ръка и я погали малко над лакътя. — Но знаеш ли какво? Просто за да не се тревожиш излишно, ще купим тест за бременност и ще проверим. Така ще се успокоим и двамата.

— О, човече, това е плашещо. Не искам да съм бременна. Това е последното, от което имам нужда сега.

И онова, за което аз копнея, помисли си Джеръми.