Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (51)

4

Върна се в индо-пакистанското кафене, седна до прозореца и започна да наблюдава улицата, заслушан в спора на децата, седнали на съседната маса, дали Спайдърмен може да победи в схватка с Улвърин или не. Погледна дисплея на телефона си, позна номера на Леви и му се обади.

— Къде си?

— На „Сентър Стрийт“. А ти?

— Наложи се да мръдна малко. — Погледна менюто и даде адреса на Леви. — Ще се срещнем отвън.

И продължи да наблюдава сградата. След по-малко от минута се появи Томпсън, придружен от половин дузина мъже — и Марти сред тях — въоръжени с импровизирани тояги. Скриха се в еднопосочната уличка. След няколко секунди излязоха отново на тротоара пред сградата и застанаха в група. Разговаряха и оглеждаха улицата нагоре и надолу.

Накрая всички влязоха обратно вътре. Последен влезе Томпсън. Той се спря на стъпалата и огледа улицата за последен път.

Разтревожен ли си, мистър Томпсън? Или ядосан?

„Инфинити“-то на Леви се появи малко след това и спря точно пред кафенето. Джак побърза да излезе навън и да седне на предната седалка до него.

Леви го погледна.

— А къде ще отидем оттук?

— Ще останем на мястото си.

— Но това е…

— Ако се появи представител на закона, ще се преместим. Но в противен случай, не. Наблюдавам някого.

— Кого?

Джак се запита дали трябва да му каже. По дяволите, защо не?

— Ханк Томпсън.

Веждите на Леви се стрелнаха нагоре.

— Е, и това ако не е интересно! Точно човекът, за когото исках да поговорим.

Дяволски прав беше, че е интересно, обаче Джак искаше да разговарят за някого другиго.

— Първо ми кажи как така Болтън е бил освободен от участъка? Не са ли му взели отпечатъци?

Леви кимна.

— Разбира се, че са му взели. Обаче, когато ги сравнили с базите си данни, останали с празни ръце.

— Но как е възмож…?

— Агенцията е изтрила отпечатъците на Болтън от базата данни на ФБР, от полицейския участък в Атланта и навсякъде другаде.

Джак подсвирна през стиснатите си зъби.

— Ти каза, че имат връзки, но… Човече!

— Да. Затова и не би искал да си на противниковата страна.

Да. Амин.

Джак преглътна разочарованието си — идеалният му план се беше провалил — и продължи.

— С какво разполагаш за Ханк Томпсън?

— Снощи прегледах папката му. Още ранните ни тестове са показали високо ниво на дДНК у него. Затова и намерих старите му кръвни проби, държани замразени през всичките тези години, и направих нови тестове. Сега технологиите и оборудването ни определят с много по-висока точност количеството.

— И?

Леви се усмихна.

— Изключително високо ниво.

— Като това на Болтън?

Усмивката стана по-широка. Той заприлича на прословутия чеширски котарак. Джак се запита защо.

— Равно на неговото. Освен това, у Томпсън присъства и отключващият ген.

— Което означава, че там навън имаме две живи гранати — и двамата контактуват един с друг. Как е възможно това? Да не би да се подушват едни други?

— Не бих могъл да кажа. Обаче искам да ти покажа нещо.

Леви отвори лаптопа, който лежеше на седалката между тях, натисна няколко клавиша и на екрана се появи снимка.

— Това е Ханк Томпсън по времето, когато е освободен от „Крейтън“, Огледай го добре.

Джак видя двайсетгодишен младеж. Лицето му беше по-пълно, косата — по-къса, но все още приличаше на Джим Морисън. Да, един по-млад Ханк Томпсън.

— Окей. И какво?

Леви натисна още няколко клавиша и до първата снимка се появи втора.

— Познай кой е това?

Приликите, особено в очите, бяха очевидни.

— Брат му?

— Джеръми Болтън на възраст двайсет години.

— Няма начин.

Но докато продължаваше да гледа втренчено снимките, Джак осъзна, че ако се промени леко косата, добавят се брада и още петнайсет години, момчето от снимката ще изглежда досущ като Джеръми Болтън, с когото той беше разговарял вчера.

— Те са братя?

Леви, все още усмихнат, сви рамене.

— Е, прав си само наполовина. Имат един и същи баща.

Шокът стегна гърдите на Джак.

— Онзи Джона Стивънс, за когото ми разказа?

Джак откъсна поглед от компютърния екран и погледна към сградата. Никаква активност.

— Същият. Родени са в различни щати с разлика от единайсет месеца.

Изглежда, Джон Стивънс не се е задържал дълго на едно място.

Определена семейна прилика. Обаче тези двамата му напомняха и за някого другиго. Кой?

Леви каза:

— Бащата е поддържал връзка с Болтън. Може да е бил в същите отношения и с Ханк, обаче няма как да узная.

— Звучи така, сякаш е бил пътуващ търговец или нещо подобно.

— Да, или нещо подобно. Не знаем с какво се е занимавал, обаче никога през живота си не е бил арестуван. Според думите на Болтън, баща му го посещавал и му носел подарък за всеки негов рожден ден. В детството му поне.

— А казал ли му е за брат му Ханк?

— Болтън никога не е споменавал, че има брат. Обаче понякога говореше за специалната дарба на баща си. Изглежда, Джона е бил сляп с едното око и казал на Джеръми, че с незрящото си око вижда неща, което не може да види с другото — неща, които никой друг не би могъл да види. Според думите му, можел да види събитията, които ще се случат в близко бъдеще.

— Не ми ли каза, че бил смачкан от повреден асансьор?

— Нещо такова.

— Ето нещо, чието приближаване не е могъл да види.

Леви смръщи вежди.

— Не, предполагам, че не е могъл. Но както и да е, пред Джеръми твърдял, че виждал страхотно бъдеще за него, велики дела и все неща, които ще се случат заради неговия план.

— Какъв план?

— Болтън винаги избягваше този въпрос. Разпитвал съм го много, много пъти през годините, но винаги когато споменех този план — а в писмените изявления на Болтън той винаги беше с главно „П“ — той се изплъзваше, независимо под колко различни ъгъла опитвах да стигна до темата. Нещо, което двамата с баща му били замислили. Той не знаеше, че баща му е мъртъв — мислеше, че просто е престанал да се отбива при него. Когато му казах, той беше много по-силно разтревожен за Плана, отколкото за смъртта на баща си. „Но кой ще довърши плана?“, питаше непрекъснато.

Джак си спомни забележката на Болтън за промяната на света и „Ключът към бъдещето“. Възможно ли беше тогава да е говорил за Плана?

— Възможно е да обсъжда точно това със своя полубрат.

— Аз съм сигурен в това.

— О?

— Микрофоните са навсякъде около тях, когато се срещат, обаче те говорят много тихо, а и онова, което сме успели да запишем, е кодирано. Чували сме няколко пъти да споменават Плана и ни се струва почти сигурно, че Джона Стивънс е разкривал абсолютно същия план и пред другия си син, номер едно, така да се каже.

Син номер едно… Джак разтърси глава, за да престане в нея да звучи лошият китайски акцент на Уорнър Оланд, и каза:

— Което прави очевиден факта, че на тях им е известна кръвната им връзка.

— Не подлежи на въпрос.

— Предполагам също, че това изчиства всички въпроси относно загадъчните пари, с които разполага Болтън. Новият въпрос е: как ще използваме всичко това, за да го върнем зад решетките?

Леви го погледна.

— Това е по твоята специалност, мисля.

— Да, предполагам. Мислех, че съм се справил снощи, но…

Джак гледаше снимките на двамата мъже и се питаше как може да обърне кръвната им връзка в своя полза. И докато продължаваше да ги гледа втренчено, чертите им сякаш се разместиха, сляха се и той беше завладян от шок, който предизвика ледени тръпки по гръбнака му — защото осъзна на кого му напомнят снимките на двамата млади мъже.

На Кристи Пикъринг.

— Света Дево!

Не беше видял приликата във вече възрастните индивиди, но тези сини очи, както и меките извивки на неокосмените бузи на снимките…

— Какво? — запита Леви.

— Жената, наела мен и Герхард… Възможно е тя да е тяхна сестра.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Разбира се, че не съм сигурен. Обаче определено има прилика.

Леви пребледня.

— Но ако Джона Стивънс е баща и на тази жена, то тогава Болтън се среща с…

— Да. С племенницата си. Дали не е тази причината той да иска да е близо до Рего Парк? За да бъде близо до племенницата си? Това е…

Леви вдигна ръка.

— Не избързваме ли малко? Не знаем със сигурност дали между тях има кръвна връзка — това е просто догадка, базирана на прилика, открита при съпоставянето на две стари снимки. Едва ли би могло да бъде определящо.

Джак почти беше забравил, че разговаря с учен.

— Разбрах. Но…

— Имаме нужда от доказателство.

Джак го гледаше.

— Като например?

— ДНК. Познаваш ли я достатъчно добре, че да се добереш до кичур нейна коса?

Джак се усмихна.

— Искаш да кажеш достатъчно, за да взема няколко косъма от възглавницата й или да ги отскубна, докато галя косите й? Не.

— Имаме нужда от нещо. Трябва да има начин.

— О, има начин. — На Джак вече му бяха хрумнали няколко идеи. — Но защо това те интересува? С какво ще ти помогне?

— С нищо. Обаче е свързано с генетиката. Този супер дДНК носител Джона Стивънс може би е разпръсвал семето си из южните щати десетилетия наред, преди да умре. Кой знае на колко деца е баща и колко от тях са бомби с часовников механизъм, готови да експлодират?

— И ти си загрижен за потенциалните жертви, разбира се.

Точно така.

— Загрижен съм, естествено, обаче съм не по-малко очарован от възможностите за изследвания. Ако успея да идентифицирам рожбите му, да определя количеството им дДНК, а после ако успея да изчисля и склонността им към насилие или открия липсата на такава… Помисли само колко много ще допринеса за развитието на генетиката и как ще разширя знанията на човечеството за генетично определеното тип поведение.

— Тази ли е единствената причина?

Леви го погледна.

— Възможно е да има и друга. Но ти вероятно не би ме разбрал.

— Пробвай.

— Искал ли си някога да знаеш нещо… Блазнило ли те е знанието заради самото знание… защото е скрито някъде… и ти се чувстваш задължен да го извадиш на бял свят?

— Прекалено много пъти. И обикновено това ми докарва беди и проблеми.

— И това не те тревожи?

— Разбира се, че ме тревожи. Обаче трябва да знам.

Джак започваше да харесва Аарон Леви. Не много. Обаче виждаше, че въпреки многобройните лъжи, които очевидно беше принуден да изрече, дълбоко в сърцето си той беше добър и честен човек.

— Добре, ще ти донеса исканите от теб проби.

— Благодаря ти. Аз…

Джак вдигна ръка, хвърли пореден поглед към входната врата на клуба на Хората Ритници и я видя да се отваря.

— Чакай.

— Какво?

Ханк Томпсън започна да подтичва надолу по стъпалата. Беше преметнал раница през лявото си рамо.

Какво носиш в нея, Ханки? Една голяма древна книга, може би? Носиш я на място, по-сигурно от Лоуър Ийст Сайд?

— Приготви се да потеглиш.

— Накъде?

— Накъдето ти кажа.

Томпсън беше с гръб към тях. Отиде до края на улицата, където тя пресичаше по-голямо улично платно, и започна да маха на минаващите таксита.

— Позна ли го? — запита Джак.

Леви поклати глава.

— Не знам…

— Това е едно от нещата, за които казваш „просто трябва да знам“. И освен това, възможно е той да е ключът към прибирането на Болтън от улиците. Запали двигателя и започни бавно да приближаваш към него. А когато той се качи в някое такси, последвай го.

След няколко секунди на колебание Леви се подчини и колата бавно потегли към ъгъла. Когато го наближиха, Томпсън все още не беше хванал такси. Леви намали още скоростта и колата буквално запълзя. Светофарът светеше зелено и шофьорът на автомобила зад тях натисна нетърпеливо клаксона.

— А сега — какво?

Джак се приведе ниско.

— Завий и бавно се влей в движението. А щом той потегли нанякъде, ще го последваме.