Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (5)

5

Джак прекрачи прага на отворената врата и почука на рамката.

— Доктор Бъман?

Беше се обадил предварително, за да е сигурен, че професорът ще е там. Старият човек вдигна поглед от бюрото.

— О, да, мистър… Трябва да призная, че съм забравил фамилията ви.

Грешен ход. Джак никога не му я беше казвал.

— Просто Джак ще е достатъчно. Как сте?

Ако външността му беше показателна за здравето, той не беше добре. Изглеждаше дори по-слаб и изпит, отколкото при посещението на Джак през декември. А кабинетът му изглеждаше още по-малък и претъпкан — тук човек лесно можеше да придобие чувство за клаустрофобия. На какви ли негови лекции беше присъствал Ейб в дните си в Колумбийския университет? „Как да натъпчем удивително количество боклуци на рафт 101“?

Старецът му махна с ръка.

— Горе-долу. Няма смисъл да се оплаквам. — Погледът на очите му, кожата около които беше силно сбръчкана беше прикован в найлоновата пазарска торбичка, която Джак държеше. — Казахте, че имате нещо да ми покажете?

— Помните ли онази митическа книга, за която ми разказахте?

Той облиза устни.

— „Краткото изложение на Срем“. Не ми казвайте…

— Преди да продължим, трябва да постигнем съгласие по някои основни правила.

— Условия? Да, да. Каквото кажете, каквото кажете. — Протегна ръка към торбичката. — Само ми позволете…

— Първо условие: нито дума на никого за това.

— Искате да запазите притежанието си в тайна? Да, разбира се. Мога да разбера. Начинът, по който антиките сменят собственика си, понякога може да бъде… — как да се изразя — противоречив. Уверявам ви, вашето име — което дори не знам — няма да бъде свързано с ръкописа.

Мисли, че съм го откраднал, реши Джак.

Е, в известен смисъл, беше така.

— Не. Когато кажа нито дума, имам предвид точно това: няма да отваряте уста пред никого за това. Никой не трябва да знае за съществуването на книгата. Тя трябва да остане мит.

Професорът изглеждаше шокиран.

— Молите за твърде много. Не мога дори да говоря за онова, което съм видял?

— Правя това в услуга на Ейб, който високо ви цени и уважава, и като отплата за малката помощ, която ми оказахте, когато имах нужда от нея.

„Краткото изложение“ му беше помогнало да спаси Вики от… какво? Все още не знаеше точно. Обаче знаеше, че ако не беше тази книга, нея отдавна нямаше да я има на този свят.

— Тогава сигурно ще ми позволите да споделя с колегите си, че съм докоснал нещо, чието съществуване те отричат. Че съм видял нещо, което те не са и най-вероятно никога няма да видят.

— И когато не им го покажете, ще помислят, че ви е хванало старческото слабоумие. Или, още по-лошо, че сте си изгубили ума.

— Да, предполагам, че ще стане така.

— И тогава, за да защитите репутацията си, вие ще им разкажете за човека, донесъл „Изложението“ в кабинета ви. И може би някой все пак ще ви повярва. Възможно е влизането и излизането ми от сградата да са документирани на записите от охранителните камери. И, накрая, може би някой ще тръгне да ме търси.

Джак беше развил достатъчно уменията си по отношение на охранителните камери. Забелязваше ги, както и да са скрити. Когато не можеше да ги избегне, носеше бейзболна шапка — днешната беше с оранжевия надпис на „Метс“ — нахлупена ниско над очите. Всъщност тя закриваше почти напълно лицето му. Обаче нито една тактика не даваше стопроцентови резултати. Ако някой от по-младите и по-агресивни колеги на Бъман познаеше лицето на Джак и си поставеше за цел да открие „Изложението“…

Джак живееше съвсем наблизо. Ами ако онзи извадеше късмет и го видеше случайно на улицата? И го проследеше до дома му? Не, благодаря.

— Вие сте изключително предпазлив млад човек. Прекалено предпазлив дори, бих казал. — Бъман въздъхна. — Много добре. Ще отида в гроба, без да съм отронил и дума за онова, което ще ми покажете.

Джак подаде дясната си ръка.

— Имам ли думата ви?

Професорът я стисна. Кожата му беше суха и набръчкана като пергамент.

— Имате думата ми на джентълмен и учен. — Премигна. — А сега, моля ви, мога ли да видя какво има в онзи сак?

Джак извади дебелия том и го сложи върху бюрото. Макар че направи това много внимателно, тежката книга пак вдигна доста шум.

— Ето го. Истински, жив мит.

Бъман седеше и просто го гледаше втренчено, без да каже нищо. Джак също го гледаше втренчено. Гледа го така дълго и концентрирано, че завъртулките, с които беше украсена корицата, се сляха в неясно размазано петно. След това погледът му се спря на големите букви, с които беше написано: „Кратко изложение“ и на по-малките, които оформяха: „на Срем“. Бъман вдигна очи към него, като да каже: „Видяхте ли това?“.

Джак кимна.

— Отворете книгата.

Изкривените, съсухрени пръсти на стареца трепереха, докато повдигаха колебливо корицата. Той застина и премигна няколко пъти, за да могат неясните петна на първата страница да се превърнат в думи.

— Невероятно.

— Да, знам. Не очаквахте нещо, за което се предполага, че е толкова старо, че да е написано на съвременен английски.

— Хм, истинското „Изложение“ е било написано по време, когато английският език още не е съществувал.

Тогава, през декември, професорът му беше провел много кратък курс върху легендите, които заобикалят древните книги и писания, написани през първи век. На Джак му се беше изяснила ролята на устните предания, които са били неразделна част от историята и културата на хората. Относно „Изложението“, легендата разказваше, че великият инквизитор Торквемада го хвърлил в пламъците на кладата, след като го обявил за ерес и богохулство. И когато то не искало да се запали, той наредил да нарежат книгата на парчета. И когато мечовете и брадвите също не успели да постигнат желания от него резултат, той заровил произведението в дълбок „гроб“ в Авила и издигнал манастира „Свети Томас“ върху мястото, след което живял там до смъртта си.

Джак беше открил, че му е трудно да приеме всичко това. И дори още по-трудно му беше да приеме втората легенда, а именно, че текстът на писанието сам се оформя съобразно съвременния език на читателя.

„Изложението“ не беше останало погребано. Някак си беше попаднало в ръцете на религиозно течение, чиито привърженици в целия свят бързо нарастваха. А оттам — в тези на Джак. И той скоро беше научил, че всички легенди отговарят на истината.

Бъман гледаше втренчено Джак, в очите му бързо се събираха старчески сълзи.

— На немски е! Аз… Аз съм роден във Виена. Когато дойдох тук, бях на десет. Английският е мой език вече над седемдесет години. Но все пак съм израснал с немския. Вие какъв език виждате?

Джак знаеше отговора, но въпреки това, просто за да е сигурен, погледна.

— Английски.

Професорът отново се вгледа в книгата, а после започна бързо да я прелиства.

— Тя изброява ли, както ви казах, седемте кръга на ада?

— Да.

— А разказва ли за Лилитанг от Гефреда? Вие открихте ли го?

— Да.

Професорът вдигна рязко глава.

— Не! Наистина ли? Къде е? Трябва да го видя…

— Вече го няма. И не питайте как изчезна, защото не знам. — Посочи книгата. — Тук вътре ще откриете дори анимирана страница.

Джак не беше разгледал цялата книга. Тя като че ли имаше повече страници, отколкото предполагаха размерът и дебелината й, а и нямаше много смисъл в онова, което прочете. Поне не и за него.

Професорът го гледаше втренчено, без да премигва.

— Можем ли да направим малък експеримент?

Джак предпазливо каза:

— Какъв, например?

— Искам да видя какво ще стане, ако направя фотокопие на някоя страница. Имаме копирна машина малко по-нататък, в коридора.

Макар да се тревожеше малко, че в коридора може да има хора, които ще видят книгата, Джак също много искаше да види какво ще се получи.

— Добре. Но само една страница и ще се върнем тук възможно най-бързо. Цялата работа трябва да ни отнеме само части от секундата.

Бъман стана и притиснал книгата до гърдите си така, както децата — любимите си плюшени мечета, го поведе към коридора. Кимна, усмихна се и поздрави Маги и Рони, които много приличаха на секретарки, както и Марти, чийто парцал издаваше факта, че той е чистачът в сградата.

Стигнаха до копирната машина и професорът се огледа, за да се увери, че наблизо няма никого — като с това си действие придоби вида на виновен човек или крадец, или пък и на двете едновременно — после отвори „Изложението“ на случайно избрана страница, притисна я към стъклото и натисна бутона. И веднага след това отново се огледа крадешком. А Джак вдигна поглед към тавана, за да не се разсмее с глас.

Професорът издърпа копието от ксерокса. Огледа го набързо и „удари“ с юмрук във въздуха.

— Да! Да!

След няколко секунди бяха обратно в кабинета. Ръката на Бъман трепереше като на болен от Паркинсон.

— Вижте! Качеството да се прави превод според родния език на читателя не важи при фотокопията. Тук се вижда почеркът на автора.

Джак втренчи поглед в неясно изписаните, с много заврънкулки, букви.

— Срем?

Професорът сви рамене.

— Не знаем нищо за Срем. Не знаем дори дали името се отнася до човек, група или място. Кой знае? Но онова, което виждам, е език, принадлежал на първи век.

— Откъде знаете?

— Защото съм изучавал езиците през целия си живот. Няма познат човешки език, който да се доближава до написаното тук. — Погледна Джак. — И не мога да споделя откритието с нито една жива душа?

Джак взе листа и го скъса на две, след това — на четвърт. И накрая напъха късчетата в джоба си.

— На никого. Помните ли: ще знаете само онова, което сте видели с очите си?

Професорът въздъхна тежко.

— Много добре. Колко време имам за изучаване на текста?

Джак погледна часовника си. Срещата му с Кристи П. беше в два часа. Вероятно два часа щяха да му стигнат да приключи с нея и да се върне тук някъде около четири.

— Мога да ви дам два-три часа.

Доктор Бъман ококори очи.

— Часа? Аз говорех за седмици.

Трябваше да се досети. Нито едно добро дело не остава ненаказано в този живот.

— Хей, професоре, идеята беше само да хвърлите един поглед. Ейб твърдеше, че искате само да зърнете ръкописа, преди да се отправите към Съдника на небето. Та нима и вие самият не твърдяхте първоначално точно това?

— Да… да, предполагам, че сте прав. Обаче това тук е находката на живота ми.

— Няма да спорим, нали? — Джак протегна ръка към книгата. — Защото, в такъв случай…

Ръката на професора кръжеше над книгата като привлечена от магнит.

— Добре, добре! Няколко часа. Което означава, че нямам нито миг за губене.

Той седна с гръб към Джак и започна да разлиства страниците.

— Помнете — обади се Джак, — че не трябва да изнасяте книгата оттук. Няма да правите също така фотокопие на нито една страница, нито пък ще качите част от нея в Интернет.

Професорът му махна с ръка, без да вдигне поглед.

— Да, да, добре. Съгласен. А сега ми осигурете малко мир и спокойствие, моля ви. Не трябва да губя нито минута скъпоценно време.

Джак направи крачка към вратата, после се поколеба. Погледна назад. Дали по-късно нямаше да съжалява? Наистина беше длъжник на стареца, но дали доброто дело нямаше да се върне като лош и досаден призрак от миналото? Или пък просто беше прекалено напрегнат и недоверчив напоследък? Какво можеше да му струва, ако оставеше книгата на стареца за седмица или две? Тя и бездруго не беше полезна на Джак. И само заемаше място в апартамента му.

Поклати глава. Беше прекалено рисковано. Не знаеше какво пише в този странен ръкопис и беше много възможно някой да открие нещо, което да използва, за да причини зло. Два часа… Щеше да даде на стареца два часа и, да, такова беше окончателното му решение.