Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (40)

2

— Някаква връзка с Дон? — каза Джак с усмивка, когато двамата седнаха един срещу друг на масата до прозореца в „Мойше“ на Второ авеню.

Уинслоу го погледна с празни очи. Лешникови на цвят.

— Дон? — Поклати глава. — В моето семейство няма Дон.

Беше мършав и изглеждаше на около трийсет. Имаше чуплива руса коса, слабо и тясно лице и нос, който учтиво би могъл да се нарече голям. Беше физически незабележителен — далеч, далеч от загорелия и силен бивш морски тюлен, герой на неговите книги.

— Сигурен ли си? Флотски капитан трети ранг Дон Уинслоу е бил герой по време на Втората световна война.

Друго поклащане на главата.

— Не. Никой от моето семейство не е служил във флотата, доколкото ми е известно.

Колко бързо забравяме, помисли си Джак.

Беше се обадил на Уинслоу същата сутрин от дома на Джия и му беше казал, че трябва да вземе интервюто веднага, за да бъде подготвено то за неделния брой на „Трентън Таймс“. Уинслоу беше отговорил, че могат да се срещнат в малкия ресторант в близост до апартамента му — ако, разбира се, Джак няма нищо против да отиде до „Лоуър Ийст Сайд“.

Джак нямаше нищо против, естествено. И без друго трябваше да се срещнат някъде. Добре беше това да стане и на терена на Уинслоу. И писателят беше предложил това заведение, чийто собственик беше евреин и което беше комбинация между закусвалня и кафе-бар.

— Какво да бъде, господа? — каза дрезгав глас.

Една доста стара сервитьорка се беше появила до масата им с табла с две порцеланови чашки и каничка кафе. Имаше яркооранжева коса, плътно нанесени сини сенки за очи и очевидно беше в лошо настроение. На табелката на гърдите й пишеше: Сали.

Уинслоу поръча яйца с говежди бекон, а Джак — хлебче и пушена сьомга. Менюто му напомняше за „Кошер Нош“, любимото заведение на Джия по време на бременността й. Обаче сега, когато бебето го нямаше в утробата й, тя беше изгубила апетита си. Оттогава не бяха посещавали заведението — беше прекалено болезнено за нея. Той се отърси от меланхолията и извади магнетофона си.

— До теб се стига удивително лесно — каза Джак. — Интервюирах Ханк Томпсън вчера, но първо трябваше да говоря с агента му от „Връзки с обществеността“, а разговора проведохме в техните офиси. — Обхвана с жест пространството. — Тук е много по-уютно и човек може да се отпусне.

— Е, що се отнася до достъпа до мен, нямам голям избор: аз съм на разположение на пресата всеки ден, по всяко време.

— Това е освежаващо.

— Не, нарича се оцеляване. Това не го записвай, окей?

Джак тъкмо се канеше да включи магнетофона, но се спря.

— Разбира се.

Джак искаше да зададе въпросите, които го вълнуваха, но усещаше, че трябва да играе играта, да се преструва на репортер.

— Просто исках да знаеш в какво положение съм. Моят издател не си губи времето и парите заради книги, които ще излязат с меки корици. Трябва сам да се грижа за рекламата си. Такъв е животът на автора на романи, които заслужават единствено меки корици. Веднага щом излезе последният ми роман, и редакторът, и издателят забравят за моето съществуване.

— Меки корици, а? А аз мислех, че изкарваш по милион ей така, за една нощ.

Джак зачака да види горчива усмивка или някакъв друг знак, че шегата е приета. Нищо.

— Де да беше така! Ако печелех милиони, повярвай ми, нямаше да живея в двустаен апартамент.

— Добре. Разбрах. — Джак включи магнетофона. — А сега вече записваме. И така: Как…?

— Да. Добре. И тъй като знам, че ще ми зададеш този въпрос, помня точния момент, в който разбрах, че трябва да напиша книга.

Джак нямаше намерение да зададе този въпрос и не даваше пет пари за отговора, обаче не можеше да го каже на Уинслоу. Защото той вероятно щеше да си затвори устата и да я държи здраво затворена.

— Беше през 1993. Написах писмо, с фалшив обратен адрес, до редактора на комикса „Утрешният синдикат“. Просто един параграф, който се шегуваше с начина, по който редакторът използваше алитерацията. Е, представи си, те го публикуваха в шести брой. Казвам ти, така се развълнувах, като видях името си напечатано под въпросното писмо, че реших на всяка цена да стана писател.

— Очарователно. — Не! — А сега, откъде черпиш идеите си?

Уинслоу се усмихна.

— Казвали са ми, че повечето писатели мразят този въпрос, обаче аз го обожавам. Но пък, от друга страна, аз съм щастлив, че някой въобще ми задава въпроси.

Окей, окей, схванах общата картина: П. Франк Уинслоу е недооценен и недобре заплатен.

— Идеите?

— Сънища.

— Сънища?

— Да. Адаптирам сънищата си така, че да се превърнат в романи.

— Какъв беше сънят, довел до първата книга?

— „Ракшаса“ започна като абсолютен кошмар. Бях хванат в капан на някакъв покрив. Преследваше ме чудовище или демон — не мога да си спомня как изглеждаше — и независимо с какво стрелях по него, това нещо продължаваше да тича след мен.

Джак усети да го полазват студени тръпки. Уинслоу току-що беше описал това, което самият той беше преживял на покрива на собствената си сграда преди почти две години.

— И кога сънува този сън?

— По̀ миналото лято. Рано през август.

Температурата спадна още малко — тръпките станаха ледени. Мама ракош беше преследвала Джак също в ранния август.

— Събудих се, не ми достигаше въздух — като че ли наистина бях тичал и водил борба. Знаех, че ако успея да уловя този ужас и да го пресъздам в разказ, той ще се продава.

— И това беше? Написал си цяла книга на базата на един сън?

— Е, не. Сънувах друг сън на следващата нощ — за този товарен кораб, пълен с всичките онези противни малки създания. Съединих двата съня и създадох Джейк Фикс, който да оправи бъркотията. Използвах елементи и от реалния живот. Ако си спомняш, точно по онова време един товарен кораб се подпали и изгоря в пристанището. Направих и това част от книгата.

Джак избърса длани в дънките си. Да, помнеше… Помнеше всичко прекалено добре.

— А откъде се появи персонажът ти Джейк?

Уинслоу сниши глас и се приведе напред — като че ли се канеше да сподели с него някоя древна мъдрост.

— Ето тук се намесва изкуството да създаваш. Персонажът от съня ми беше наемен войник, абсолютно незабележителен. Искам да кажа, на него трябваше да му платиш, за да ти помогне.

— Не!

— Не се шегувам. Е, по онова време не бях издал нищо, ако онова писмо не се брои, обаче веднага разбрах, че подобен персонаж няма да продаде книгата ми.

На Джак му хрумна обезпокоителна мисъл.

— А ти успя ли да го разгледаш добре в съня си?

Уинслоу поклати глава.

— Не. Така, както не успях да видя добре и чудовището. Единственото, което помня, че той не беше от хората, които правят впечатление. Не външният му вид обаче беше проблемът. Сънищата нямат нужда от логика, но романите имат. Както е казал Марк Твен: „Разликата между белетристиката и реалността? В измислените истории трябва да има смисъл, логика“. Искам да кажа, как самотник като него ще успее да проверява номерата на автомобилите в бази данни и да сравнява отпечатъци или пък да се обажда на хора, които са му стари длъжници, за да получи от тях подкрепление или оръжие последен модел? Читателите не биха купили подобни безсмислици, нито пък редакторите. Затова създадох добре обучен професионален войник, който притежава неизчерпаеми умения за оцеляване. И му дадох името Джейк Фикс. Много по-реалистично.

— О, съгласен съм. Особено името.

Сали донесе храната им. Уинслоу нападна яйцата си така, сякаш не се беше хранил цяла седмица, докато Джак започна деликатно да хапва от сьомгата си. Вече не беше така гладен, както при влизането си в заведението. След няколко минути на мълчание, той каза:

— А какво ще споделиш за новата си книга, „Берзерк“? Тя също ли е базирана на сън?

Уинслоу избърса жълтъка, попаднал на брадичката му.

— „Берзерк“ беше следващата книга, обаче не и следващият сън.

— Пропуснал си да издадеш няколко сънища? Защо?

Писателят сви рамене.

— Следващият сън дойде едва по Коледа. Беше странен, научнофантастичен, ако мога да го нарека така. Разказваше ми за нов източник на енергия, такива неща. Редакторът не хареса идеята. Наложи вето и на третия ми сън. А той се отнасяше за различни теории — НЛО, антихрист… И завърши с голяма дупка в Земята, която погълна цяла къща и едва ли не и героя на съня. Вероятно беше индуциран от онази къща, която изчезна в Монро миналата година. Беше прекалено странен. И така, спряхме се на четвъртия сън — за онова лекарство, което става много популярно за кратък срок, а после изчезва.

Стомахът на Джак се сви.

— „Берзерк“.

— Точно така. Или: терминатор, хищник, убиец. Има много имена за него. В съня ми, той произлизаше от оцелелите чудовища от първия ми роман.

— Кога сънува този сън?

— Миналия май.

Точно когато се случваха събитията в неговия реален живот.

— А какво ще ми кажеш за следващата си книга? Някакви идеи?

— Вече съм минал етапа на идеята. Току-що предадох завършения ръкопис.

— Вече?

— Издателската верига е дълга. Ако искам да я видя излязла от печат следващата пролет, тя трябва да се нареди на опашката. Заглавието е „Вирус!“ и, да, има възклицателен знак. Нашият приятел Джейк трябва да спре микроорганизъм, който контролира мозъка.

Джак беше обзет от тъга, защото се замисли за сестра си Кейт.

— Други сънища?

Уинслоу се усмихна.

— Много. Миналото лято сънувах обитавана от духове къща, за която вероятно ще разкажа в следващата си книга.

Този човек беше болен — сънищата му се свързваха с реалния живот на Джак. Питаше се дали някой от тях не надничаше в бъдещето.

— А кошмар ли беше последният ти сън?

Този път писателят не само се усмихна, но и намигна.

— Не мога да ти кажа. Търговска тайна.

Джак потисна импулсивното си желание да протегне ръка през масата и да го стисне за тънкия като на пиле врат.

— Просто намек?

— Ще кажа само, че се отнася за открадната книга и причудлива фигурка като онази на Човека Ритник, която в момента може да се види навсякъде. Но идеята е все още в развитие. И дори още не знам дали ще мога да я използвам.

Това беше достатъчно за Джак. Информацията предизвикваше у него тревога, не му помагаше. Искаше да е далеч от този човек и неговите страшни сънища. По някакъв начин двамата с Уинслоу споделяха кръгове от живота. Защо? Някаква космическа злополука? Или пък това трябваше да означава нещо? Не знаеше. И може би никога нямаше да узнае. Но какъвто и да беше случаят, това не му харесваше. Не го искаше, но не виждаше как може да го спре.

Кой знае? Възможно беше Уинслоу да му е полезен някой ден. Направи знак на Сали да донесе сметката и започна да хапва бързо от сьомгата.

— Ще платя аз — каза.

Уинслоу вдигна поглед.

— Не искаш ли да знаеш за детството ми?

— А защо…?

— Защото се предполага, че всички, които пишат странни неща, са преживели някаква травма в детството.

— Добре, ще захапя въдицата. Каква беше твоята?

Уинслоу се усмихна за пореден път.

— Нищо няма в моето детство. То беше напълно нормално.

— Моето също.

— Да, обаче никой не те мисли за странен.

Джак не коментира.