Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (36)

11

— Онова, което не разбирам — каза Джак, като гледаше Леви право в очите, — е защо въобще някой ще пожелае да пусне на свобода убиец психопат като Болтън.

Леви се усмихна.

— Той не е психопат. Просто е… различен.

— Какъв човек е този, който не е казал нито дума на никого — дори на адвоката си — по време на съдебния процес? Това не отговаря ли на определението психопат?

Усмивката стана снизходителна.

— Това не е термин, който използваме в медицината, но, да, подобно поведение със сигурност се смята нетипично. В случая с Болтън, то наистина говори за отклонение от нормата. Но той започна да говори веднага след пристигането си в „Крейтън“. Обаче не обясни предишното си мълчание. Възможно е да е искал да го оправдаят поради невменяемост, но да не се е получило.

— Добре тогава, психопат или не, той е убиец. Защо не изпробвате лекарството върху човек, който е зад решетките?

— Защото затворът не е реалният свят. Болтън беше примерният затворник, обаче средата там е строго контролирана. Експериментът просто не беше възможен. Трябва да се проведе във възможно най-естествена среда. Сред дивото, какъвто е изразът.

— Той е див, да.

Леви прочисти гърлото си.

— Няма да обсъждам протоколите от експеримента с теб. Ще ти направим същото предложение, което направихме и на Герхард: ще ти платим това, което ти плаща и мисис Пикъринг.

Леви очевидно мислеше, че разговаря с продажник. Защо да го разочарова?

— Не струва. В джоба ми и без друго ще се озове същата сума. Къде ми е облагата?

— Не, ти не разбираш. Ние ще ти плащаме, докато тя ти плаща. Искаме да продължиш да работиш за нея — да се преструваш, че работиш за нея — за да не наеме трети детектив. Така ще получиш двойно повече пари за нищо. Защото точно това ще правиш: ще се преструваш, че водиш разследване, но безрезултатно.

Джак се облегна назад и се зачуди как би могъл да си свърши работата. Ситуацията беше сложна. Кристи го беше наела, за да намери начин да раздели Дон с доста по-възрастното й гадже. Джак вече се беше справил. Оставаше само да влезе в сайта на ФБР и да открие кой бял мъж заема първото място в списъка им, а после да идентифицира Бетълхем като същия този мъж. Федералните ще разследват, разбира се, ще сравнят отпечатъците му и Джери щеше да се озове обратно зад решетките.

Но дали това няма да предизвика ново разследване? Дали агенцията, за която Леви говореше, нямаше да започне да разследва Джон Робъртсън, когато разбереше, че той е човекът, поискал сравняване на отпечатъците? Възможно беше. А Джак не можеше да си позволи да поема рискове.

Особено ако Болтън нямаше нищо общо със смъртта на Герхард.

Трябваше да намери друг начин да свърши работата, за която беше нает. Да погледне на проблема от съвсем различен ъгъл. А нямаше да му навреди, ако докато търсеше този нов подход, поддържаше връзки с Леви и „Крейтън“.

Не искаше и да се продаде прекалено евтино.

— Дайте ми два пъти повече пари и сделката е сключена.

Леви кимна.

— Вярвам, че можем да го уредим. Поне докато спазваш твоята част от уговорката.

— Няма проблеми. — Обаче Джак виждаше една голяма пречка. — Не виждам как мога да се откажа от онова, което вече й казах.

Леви замръзна.

— И какво е то?

— Че Герхард е мъртъв и е възможно убиецът да е Бетълхем.

— Не може да си го направил! — каза доктор Леви и буквално подскочи. — Как може да си толкова глупав?

Джак го изгледа гневно.

— Хей, внимавай! Просто си вършех работата, за която ми плащат. А сега ще трябва да правя и това, за което ще ми плащате вие.

— И то е?

— Ще й кажа, че съм проверил къде е бил Бетълхем, когато е бил убит Герхард, и че той има алиби.

Джак не беше повярвал в алибито, но планът беше добър. Така щеше да успокои страховете на Кристи и дори може би да спаси живота й.

— Просто направи каквото е необходимо, за да не изложи тя Болтън на опасност — заради нея самата, както и заради теб.

— Кога ще ми платите?

— Ще ти изпратя чек утре.

Джак поклати глава.

— Хм. Не искам нищо, което би могло да бъде проследено. В брой.

— Не можем да платим в брой. Трябва да отчитаме разходите си.

— В брой или се отказвам. И тогава ще имате работа със следващия детектив, който Пикъринг ще наеме.

— Добре, добре! В брой. А сега ме остави сам. Вече казах прекалено много.

— Не беше достатъчно, но аз разбирам от намеци. — Стана. — Ще дойда за парите утре.

— Не тук! Не искам никога вече дори да доближаваш дома ми!

— В кабинета ти тогава. За мен няма значение.

— Не. И в кабинета ми не е удобно.

Джак скри разочарованието си. Търсеше възможност да надникне в „Крейтън“.

— Защо не?

— Мястото не е подходящо за уреждане на лични сделки.

Лични… Джак осъзна, че институтът вероятно гъмжи от подслушвателни устройства и охранителни камери. Спомни си RF детектора на Леви и реши, че той може би се страхува, че и домът му се подслушва.

— Къде тогава?

Леви се замисли за секунда.

— В мола. Можем да се срещнем пред „А & П“, да кажем, около пет и трийсет.

Джак имаше още един въпрос, затова приложи тактиката на Коломбо — тръгна към фоайето, а после се спря на прага и отново се обърна с лице към Леви.

— Какво прави Болтън толкова специален?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо все още е на свобода, след като отвлече един от хората, които се грижат за него?

— Той е уникален. Само това мога да кажа.

— В кръвта му ли е?

Леви смръщи вежди.

— Кръвта?

— Знаеш. Гените.

— Природата срещу средата и възпитанието е спор, който съществува още от времето на Дарвин.

— И кой печели?

— Природата, както и трябва да бъде. Аз съм генетик, все пак.

— Значи ти вярваш, че лошите хора се раждат такива.

Отново онази снизходителна усмивка.

— Ние всички се раждаме лоши — просто някои са по-лоши от останалите.

Страхотно виждане за света. Генетици, а? Джак си спомни какво беше видял на най-горния лист на бележника в кабинета на Герхард и реши да види дали следващият му въпрос няма да изтрие тази дразнеща усмивка от лицето на Леви.

— И като генетик ти вероятно си чувал за дДНК?

Усмивката изчезна.

— К-какво? Какво каза?

— Малко „д“, голямо „Д“, голямо „Н“, голямо „К“.

— Къде си чувал нещо подобно?

Джак му намигна.

— Аз съм добър детектив.

Леви възстанови донякъде спокойствието си.

— Искаш да кажеш, детектив, готов да си строши главата. Няма такова нещо. Забрави.

— Искаш да кажеш, че ако проведа старателно проучване, пак ще остана с празни ръце?

— Точно така. Ако обаче попаднеш на нещо, уведоми ме. Ще ми е много интересно да прочета онова, което си открил. А сега, ако ме извиниш… — Той поведе Джак към вратата. — Има и други неща, които трябва да свърша.

Джак забеляза колко силно трепереше ръката на Леви, докато отваряше вратата.

— Разбира се. Пак ще се видим.

О, да, докторе. Разчитай на това.