Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (32)

7

— Звучи така, сякаш ти повече няма да имаш възможността да му зададеш каквито и да било въпроси — каза Ейб, след като Джак му разказа за интервюто с Ханк Томпсън.

— Най-вероятно, да.

Като държеше пред устата си нащърбена чаша с топла зелена течност, Ейб каза:

— Изглежда ужасно, но има превъзходен вкус. — След което я изпи на един дъх.

Джак беше донесъл малки тортички и доста голяма кутия с домашно приготвеното мексиканско ястие гуакамоле, едно от специалитетите на Джия.

— Не мога да повярвам, че никога досега не си опитвал гуакамоле.

— Но аз съм отгледан с традиционна и здравословна еврейска храна. Какво бих могъл да знам за мексиканската кухня?

— Не си се хранил според законите за еврейското хранене от времето на администрацията на Рузвелт.

Ейб въздъхна.

— Вече трябва да изляза.

Взе друго парче, но по пътя към устата му, част от гуакамолето се изплъзна от ръката му и падна върху корицата на „Ракшаса“.

— О! Съжалявам.

Вчера Джак му беше донесъл двата романа на Джейк Фикс и го беше помолил да ги прегледа, за да може той самият да се концентрира върху „Ритникът“.

— Успя ли да прочетеш нещо?

Дебелите му пръсти взеха падналата хапка и я сложиха в устата му.

— Прехвърлих е по-точна дума. Не съм голям почитател на фантастиката. Предпочитам белетристиката, която се преструва на истина.

— Като например биографични и исторически произведения, вестници?

— Точно така. Вече имам нужда от подобни преструвки. Отнеми ми подобието на правдивост и умът ми е готов да блокира.

— А той успя ли да остане в порядък, докато довършиш книгата?

— Едва.

— И?

— Както казах, не съм голям почитател на фантастиката, но не мисля, че този П. Франк Уинслоу може да очаква да получи наградата „Пулицър“.

— Не ме интересува дали той е добър автор. Колко близо е до онова, което наистина се е случило?

— Много. Прекалено.

— Трябва ли да се страхувам?

— Да, трябва да си настръхнал — все едно че по голата ти кожа лазят хиляди космати паяка.

— Страхотно! — Джак трябваше да тръсне глава, за да се освободи от усещането. — Как, по дяволите…?

— Дребните подробности са различни, но общата картина е уловена правилно: корабът, огромните сини очи… Може би трябваше да вземеш интервю от него, а не от Томпсън.

— Може би ще го направя.

Не, не може би. А определено щеше да го направи. Трябваше. Не можеше да остави това така. Обаче трябваше да е нащрек. Сега…

— Какво помниш за двете убийства в Атланта на лекари, извършващи аборти?

Ейб се плесна с длан по челото.

— Ой, главата ми вече се върти от непрекъснатата смяна на темите. Ако продължаваш да ме измъчваш така, ще се обадя на адвоката си.

— Съжалявам. Канех се да ти задам този въпрос, когато ти изтърва парче храна върху книгата.

— Убийствата в Атланта отпреди двайсет години? — Ейб започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Да, почти двайсет. По онова време всички говореха само за това месеци наред.

— И откъде идва сега този внезапен интерес?

Той разказа на Ейб какво беше открил в компютъра на Герхард.

— Непрекъснато се питам дали Герхард не е открил някаква връзка между Бетълхем и онези убийства.

— И си направил собствено проучване, предполагам?

Джак кимна.

— Да. Не попаднах на никаква информация при зададено търсене в Гугъл по един от двата начина: „Джери Бетълхем“ и „убийства на лекари в Атланта“. Не можах да го свържа и с института „Крейтън“.

— Е, щом казваш, че е в средата на трийсетте, по онова време е бил все още тийнейджър.

Някъде в мозъка на Джак прозвуча сигнал като лек удар от гонг. Тийнейджър…

— Започвам да си спомням — говореше Ейб. — Двама лекари, извършващи аборти, работещи в един и същи център, убити в една и съща седмица. Двама мъртви лекари, нали така?

— Да, правилно. — Джак виждаше накъде отива Ейб. — Мислиш, че един от тях би могъл да е свързан с „Крейтън“?

Ейб посочи с палец към компютъра си.

— Има един начин да разберем. — Избърса длани в ризата си и остави по нея зелени следи. — Помниш ли имената им?

— Няма начин. Мина прекалено много време. Ще трябва да извикаш на екрана някоя стара статия.

— Да, голяма помощ ми оказваш.

Ейб преви гръб над клавиатурата и след няколко бързи натискания на клавишите и движения на мишката, извади химикал и си записа нещо в бележника, оставен на удобно място върху бюрото.

— Хорас Голдън и Елмър Далтън. Да видим дали някой от тях е работил някога в „Крейтън“. — След още няколко удара по клавиатурата, Ейб поклати глава. — Няма връзка… Поне не онлайн.

— А убиецът? Какво беше неговото име?

Ейб каза:

— Току-що го видях: Джеръми Болтън.

Ейб започна отново да работи върху клавиатурата, а съзнанието за връзката между имената връхлетя Джак като силен юмручен удар.

— О, по дяволите!

— Какво?

— Джеръми Болтън… Джери Бетълхем: Дж. Б. Възможно е да е той, нали?

— Да разберем.

Джак вече знаеше отговора. Защото сега си спомни какво беше причинило най-голям шок по онова време и беше задържало новината водеща месеци наред — а именно, убиецът беше тийнейджър, осемнайсетгодишно момче. Джак си спомни, защото той беше почти на същата възраст. Тогава се беше запитал как е възможно да убиеш хладнокръвно човек.

Но вече не се питаше.

Ейб удари с длан по тезгяха.

— Тук пише, че Джеръми Болтън излежава две последователни доживотни присъди в института „Крейтън“. — Смръщи вежди. — И как се е озовал от съдебната зала в Атланта в тази странна ферма в Ню Йорк?

— Вероятно някой е повдигнал въпроса за човешките права. А как изглежда той? Има ли снимки?

Ейб кликна няколко пъти с мишката, след което обърна екрана към Джак.

— Само това успях да намеря.

Джак видя стара черно-бяла вестникарска снимка на пъпчив тийнейджър с бебешко лице, чийто поглед не гледаше право в обектива, а покрай него. Не приличаше на Джери Бетълхем. Което обаче нищо не означаваше. Джак мислеше, че ако той самият си оставеше брада сега, никой не би могъл да разпознае в него детето от снимката, направена при завършването му на гимназията. Щеше да е достатъчно трудно дори без брадата.

— Не може да е той — каза Ейб. — Вече има две доживотни присъди. Обиколката на талията ми ще стане деветдесет сантиметра, преди да го освободят.

— Може би е избягал.

— Щеше да се разчуе. Новина като тази щеше да се предава по целия свят.

Джак сграбчи мишката и прегледа две от статиите, открити при търсенето, зададено от Ейб. И докато четеше, започна да си спомня всичко.

В произхода и възпитанието на осемнайсетгодишния Джеръми Болтън нямаше нищо, което да подскаже дори най-малък интерес към религията на фундаменталистите — или каквато и да е религия — и също така не беше открита никаква връзка между него и единствената група в града, протестираща срещу абортите. Най-странният аспект обаче беше отказът му да говори. Не беше отронил нито дума — пред никого и по никакъв въпрос. Не разговаряше дори с адвоката, назначен му служебно. Не беше произнесъл нито дума в своя защита. Адвокатът му се опита да го спаси с пледиране за невменяемост, обаче не успя, тъй като в досегашния живот на младежа нямаше нищо, което да подкрепи подобно твърдение.

— Провери, моля те, връзката с института „Крейтън“, инициалите, факта, че Джеръми Болтън в този момент също е в средата на трийсетте… точно като Джери Бетълхем. Съвпадението е прекалено голямо.

Ейб поклати глава.

— Да, така е, съвпадението просто бие на очи. Но как биха могли да бъдат един и същи човек? Щяхме да сме чули за бягството. А не е възможно да е освободен предсрочно с изпитателен срок — като се има предвид каква врява се вдигна по онова време около двете убийства. И как така той е свободен да се среща с онази девойка от Форест Хилс?

— Не знам. Но подозирам, че има нещо общо с нежеланието на Леви да докладва за отвличането. — Удари силно по масата. — Ако имах връзки в прокурорския офис, щях да мога да сравня отпечатъците на Джери с тези на Болтън.

— А откъде щеше да се сдобиеш с тях?

— Лесно е. Кристи казва, че се храни винаги в едно и също заведение. Просто ще взема чашата от масата му, след като той се нахрани и си тръгне. — Поклати глава. — Обзалагам се, че Джейк Фикс не би имал никакъв проблем да го идентифицира.

— Като се има предвид, че той е бивш морски тюлен, работил някога за ЦРУ, въобще няма да му е трудно. Обаче неудачник като теб…

— … трябва да се справи по трудния начин. Което означава да проведа един доста по-целенасочен и бурен разговор с доктор Леви.