Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (14)

5

Джак изкара огромния си черен автомобил „Краун Виктория“ от гаража в Апър Уест Сайд, за който плащаше месечен наем в размер на вноска по ипотека в някои щати, и потегли на изток в бързо сгъстяващия се здрач.

Беше оставил три съобщения в офиса на Майкъл Герхард, но той не се беше обадил нито веднъж. Беше се обадил половин дузина пъти на домашния му телефон, но и тези обаждания бяха останали без отговор. Добавете към това препълнената пощенска кутия и може би и вие ще решите, че мистър Герхард е излязъл във ваканция.

А може би не.

Каквато и да беше причината, беше време да почука на вратата му, което означаваше да отиде до „Флетленд“ — квартал, който се намираше в далечния край на Бруклин. А там нямаше дори спирка на метрото. Трябваше да отиде с личния си автомобил. А напоследък полудяваше, ако трябваше да пътува из града с кола.

Измина десетте мили за четирийсет минути. Мина с автомобила покрай къщата на Герхард на авеню М. Тя изпъкваше сред другите двуетажни къщи близнаци, които вероятно са били депресиращо еднакви при построяването си преди век, обаче различните обитатели бяха добавили някои неща и ги бяха боядисали в различни цветове, за да им придадат поне някаква индивидуалност. Някога земята тук е била обработваема, но сега беше жилищен комплекс.

Джак намали скоростта, когато мина покрай къщата…

Тя беше тъмна и изглеждаше необитаема, ако не се броеше светлината в един от горните прозорци. Може би беше аварийна лампа. Джак очакваше, че ще свети и на долния етаж.

Намери място за паркиране две пресечки по-надолу и се върна пеш до къщата. Беше се облякъл като строителен работник: фланелена риза, дънки и ботуши с десетсантиметрова подметка и метална повърхност при пръстите.

Заобиколи внимателно локвата пред входната врата и спря на стълбите. Къщата изглеждаше така, сякаш някога беше имала веранда, която е била премахната заради допълнително обитаемо пространство. Вдигна ръка с намерението да почука, когато забеляза, че стъпалата са мокри. А не беше валяло от няколко дни. Наведе се и докосна прага. Беше доста изтъркан, а водата се процеждаше през него — идваше някъде отвътре.

Нещо не беше наред тук.

Така ли мислиш?

Инстинктът му подсказваше да се обърне и да бяга — не да се отдалечи бавно, а да бяга. Да се качи в колата си и дяволски бързо да се върне там, откъдето беше дошъл. Обаче трябваше да остане, за да разбере какво се е случило. Обеща си, че ако открие лесен начин да влезе, ще огледа набързо и после веднага ще си тръгне. А ако беше необходимо влизане с взлом, щеше направо да се прибере у дома си.

Натисна звънеца и го чу да звъни във вътрешността на къщата. Не очакваше да му отворят, но човек никога не знае. Натисна го повторно, завъртя бравата и леко бутна вратата. Беше заключена.

Огледа се. Нямаше никого наоколо, а той беше доста добре скрит в сянката на входната врата. Заобиколи и откри прозореца на мазето, скрит зад избуяли храсти. Извади малкото си джобно фенерче и насочи лъча му към прозорчето. Видя басейн с вода вътре.

Значи водата изтичаше през прага от известно време.

Джак не видя някакви мерки за сигурност по прозорчето, затова го изпробва — не защото искаше да гази в дълбоката вода, но защото се чувстваше длъжен да провери.

Нямаше късмет.

Би могъл да съблече якето си, да обвие с него юмрука си и да счупи стъклото, обаче си беше обещал, че няма да влезе с взлом. Затова се изправи и заобиколи до задната врата. Оттук не изтичаше вода. Завъртя бравата и побутна леко.

Тя изскърца мелодраматично и поддаде. Отвори се навътре.

Джак извади „Глок“-а си от найлоновия кобур, който беше затъкнат отзад в панталоните му, и влезе.

— Ехо? Мистър Герхард? Аз съм Джак Принс. Цял ден се опитвам да се свържа с вас. Има ли някого у дома?

Никакъв отговор.

Той затвори вратата след себе си и прекоси кухнята с намерението да отиде в предната част на къщата. Беше много тъмно, луната не се виждаше в небето. Подът остана сух, докато той не се озова във всекидневната стая. Там килимът беше прогизнал и жвакаше под ботушите му. Стигна до стълбите и рискува да използва набързо фенерчето. Пътеката беше подгизнала. Водата капеше от края на стълбите направо върху пода на долния етаж. Докосна я — беше студена.

Светлината, която беше видял и отвън, идваше някъде отгоре и беше достатъчна да види очертанията на перилата и централната колона на горния етаж.

Отново извика и отново не последва отговор.

Окей, време беше да разбере какво става.

С насочен пистолет, той взе стъпалата по две наведнъж, а те скърцаха зловещо при всяка негова стъпка. Толкова по въпроса за безшумното прокрадване. Като стигна края, спря и се ослуша.

Ето… вдясно от него… зад затворената врата светеше и течеше вода, чуваше се тихото й ромолене и гъргорене. Отиде с няколко широки крачки до прага и отвори вратата.

И стомахът му се сви при вида на напълно облечен мъж, плаващ в старомодната вана с лицето надолу. Трупът се беше подул, а в банята се разнасяше воня, която подсказваше, че той е във водата от известно време. И вероятно щеше да мирише още по-лошо, ако не беше постоянният приток студена вода.

„Мистър Герхард, предполагам.“

Джак пристъпи в малката баня и се увери, че е сам. После, като държеше дулото на пистолета насочено към пода, той клекна до ваната, за да огледа трупа по-отблизо. Над водата се подаваха само темето и част от гърба. Джак се радваше, че не вижда лицето. Не знаеше как изглежда Герхард, а вероятно нямаше да го разпознае и да знаеше. Кранчето на ваната беше отвъртяно може би наполовина и водата преливаше.

Нададе стон, когато видя тънкия кабел, стегнал подутия врат на трупа. Убийство. Колко ли следи беше оставил вече и той самият? Втори поглед и той забеляза белезниците около китките, както и факта, че единият край на тънкия кабел свършва в дъното на ваната, където беше направена дупка. Кабелът вероятно продължаваше към пода и после бог знае накъде. Трети поглед разкри състоянието на краката, които бяха стегнати в бедрата, коленете и глезените.

Това не беше просто убийство… а някакъв ритуал. Или го бяха измъчвали.

Нямаше защо да се задържа повече тук. Крайно време беше да изчезне от местопрестъплението. Но докато беше тук… Защо да не види дали Герхард има някакви записки по случая Джери Бетълхем?

Тръгна към предната част на къщата и се озова в спалня с неоправено легло, с разхвърляни по пода дрехи и отворени чекмеджета. Дали стаята беше в такова състояние, защото собственикът й беше небрежен? Или някой беше търсил нещо? Джак надникна в гардероба и под леглото, грабна една тениска от пода и излезе от спалнята.

Откри спалнята за гости. Увери се, че е празна, и влезе в третата спалня, която Герхард беше превърнал в свой кабинет.

След като спусна щорите и на двата прозореца, Джак включи електрическото си фенерче и видя обичайните неща: бюро, шкафчета и компютър с черен екран, но проблясваща лампичка показваше, че мониторът работи.

Изключи фенерчето и се ослуша. Беше деветдесет и девет процента сигурен, че е сам в къщата, и сто процента сигурен, че има втория етаж абсолютно само за себе си. А колкото до това някой да се прокрадне безшумно по мокрите стъпала — просто нямаше начин.

Прибра пистолета и започна да претърсва кабинета. Първо прерови шкафчетата. Макар че погледна набързо, беше сигурен, че няма нищо нито за Бетълхем, нито за Пикъринг. Избърса дръжките на чекмеджетата с тениската и отиде до бюрото. И там не откри нищо. Седна пред монитора и започна да движи мишката с длан, обвита в тениската. Компютърът се събуди, оживя и екранът и се показа страница от Интернет Експлорър.

Страницата показваше статия за убийството на лекари, извършващи аборти в Атланта. Джак смръщи вежди. Кога беше станало това? Историята датираше отпреди близо двайсет години. И той си спомни. Скандалът по онова време беше огромен. Някой беше застрелял двама лекари, като между двете убийства имаше период от седмица. Цялата страна говореше за това, ченгета пазеха във всички клиники и пред входните врати на лекарите. Накрая хванаха престъпника и го затвориха, но хората още дълго време говориха за случилото се.

Просто за всеки случай, Джак прегледа статията, но името Джери Бетълхем не се споменаваше.

Натисна бутона НАЗАД. Беше научил няколко простички компютърни трика — начини да скрие своите търсения и да открие тези на другите — обаче в момента нямаше нужда от тях. Откри страница от Гугъл, даваща резултатите от търсенето на „Атланта, убийство, аборти“. Провери няколко, обаче отново не откри нищо, свързано с Джери Бетълхем. Може би търсенето беше свързано с друг случай, по който Герхард работеше? Дали не беше попаднал на нещо, което трябваше да остане скрито на всяка цена? Тази ли беше причината да бъде убит?

Като се върна още по-назад, откри търсения за „aaron levy md“ и „института крейтън“. И накрая за „джералд бетълхем“. Джак кликна върху името и беше възнаграден с половин милион резултати, вариращи от хора на име Джералд, живеещи в Бетълхем, Пенсилвания, до статии за Исус или Коледа, написани от човек на име Джералд.

Забрави.

Намери химикал и бележник, на чийто първи лист пишеше: ДНК и числото 0 — какво ли беше това? Ха! Откъсна го и го прибра в джоба си. Копира веригата на търсенето, после започна търсене „бетълхем“. На прозорчето, което отбелязваше намерените резултати, се появи папка. Отвори я и откри списък с .jpg файлове. Прегледа ги бързо и видя серия от снимки на мъж със спретната брада, прегърнал през раменете млада русокоска. Снимките бяха едва ли не лишени от перспектива и разкриваха факта, че са правени с телефон.

Провери самоличността на момичето. Трябваше да е Дон Пикъринг. Имаше очите на майка си, но закръглено лице и тяло, което можеше да се определи само като силно закръглено. Не беше точно от типа момичета, които карат шофьорите да се зазяпват и така причиняват задръствания в движението. С какво беше привлякла Бетълхем? Казват, че за всеки човек има подходяща половинка. Дали не беше това? Това ли беше момичето на мечтите му? Може би го привличаха доста по-младите? Или беше, както подозираше майка й, нещо друго?

Джак принтира две от снимките. Старият лазерен принтер превърна цветовете им в неясно бяло и черно, но поне му даваха някаква представа как изглежда човекът.

Папката с името на Бетълхем също така съдържаше уърд файл с името „Леви“. Отвори го и откри телефонен номер с код за района 914 и адрес в Ратбърг, Ню Йорк. Джак беше чувал за това място, разположено някъде на север от града. Или поне така мислеше, не беше сигурен. Направи копие и на тези данни. Прибра копията в джоба си, изтри повърхностите, до които се беше докоснал, и се върна в банята.

Като все така продължаваше да използва тениската вместо ръкавици, той спря водата, коленичи до ваната и се опита да си представи какво се беше случило тук. Дългият кабел беше свързан и с въжето, което стягаше коленете на Герхард. След това преминаваше през ухото на болта, забит в основата на черепа, след което се увиваше три пъти около врата на жертвата, преди да се завърже на възел на тила. Връзката между белезниците също преминаваше през ухото на болта.

Какво, по дяволите…?

И тогава Джак разбра. Герхард вероятно е бил в безсъзнание, когато са го овързали така. Белезниците пречеха на ръцете му да стигнат до възлите. Кабелът натискаше главата му надолу. Като се е напълнила ваната, Герхард е трябвало да се бори с кабела и въжето, за да държи главата си над водата. А като се е борил прекалено упорито, въжето се е стягало около врата му.

Вероятно е викал за помощ, докато гърлото го е заболяло, а гласът му е пресипнал, обаче никой не го е чул.

Отначало не му е било трудно да държи главата си над водата, но студената вода е понижавала температурата на тялото му, а мускулите му са се уморявали и е бил принуден да потапя глава във водата от време на време, за да могат те да си починат. След това е повдигал глава, поемал си е въздух и отново я е потапял. Неизбежно, когато мускулите отслабнали толкова, че не можели да повдигат ноздрите му над водата — в зависимост от силата на човека, това може да отнеме около ден — той се е удавил.

Джак поклати глава, завладян от ужас. Някакво болно копеле, таило огромна омраза към Герхард, е замисляло дълго време това отмъщение. Независимо дали е добър, или безкрайно лош, никой човек не заслужава подобна участ. Е, може би не никой — Джак беше срещал няколко души, които лесно биха заслужили подобно отношение — но Герхард определено не би могъл да се впише в това число.

Последните му мигове на тази земя трябва да са били ужасни.

Големият въпрос: дали психопатът, замислил това, не е Джери Бетълхем?

Възможно беше, но Джак можеше да се сети и за някои други възможности.

Частните детективи обикновено си създават врагове. Това дори е нещо като запазена територия за онези като Герхард, специализирали се в бракоразводните дела. Възможно беше някой от проследените съпрузи да беше изгубил важното за него дело и да се беше върнал тук за жестокото отмъщение.

Възможно беше още убийството да имаше нещо общо с онова на лекарите, извършвали аборти в Атланта. Нямаше съмнение, че Герхард беше разследвал случая. И защо, след почти две десетилетия? Този въпрос тревожеше Джак. Случаят отдавна беше приключен. Поне, доколкото Джак знаеше, убиецът беше заловен и прибран на топло. Дали Герхард не беше попаднал на нещо, което би накарало полицията отново да отвори делото? И дали някой не беше готов да убие, за да предотврати това?

Отново стигаше до „може би“. Обаче това изглеждаше прекалено лично.

Което върна мислите на Джак към някой разбеснял се от гняв неверен съпруг. Този сценарий беше най-вероятният.

Обаче не отхвърляше напълно възможността убиецът да е бил и Бетълхем. Възможно беше Герхард да е открил нещо мръсно около него — и дори нещо криминално — и да се беше опитал да го изнудва.

Джак поклати глава. Каквото и да се е разиграло тук, не това беше мястото, на което да си блъска главата. Трябваше отново да избърше повърхностите, до които се беше докоснал, и бързо да изчезне оттук.