Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (119)

3

Доктор Леви изглеждаше ужасно в светлината на късния следобед, която струеше през прозорците на „Аргонавт“. И, изглежда, нямаше апетит. Не беше поръчал нищо, само чаша газирана минерална вода.

Джак беше оставил съобщение на гласовата му поща, в което твърдеше, че е необходимо да се срещнат — веднага. Беше разбрал, че нещо силно тревожи Леви, когато той му се беше обадил в отговор на съобщението. Гласът му издаваше още и пълно изтощение. Джак имаше доста добра представа за причините, довели го до това състояние.

Леви не беше успял да се освободи по-рано и ето ги сега тук, в четири и половина следобед. Леви изглеждаше така, сякаш не беше спал от дни.

Джак също не беше спал кой знае колко. Беше търсил Дон през по-голямата част от деня, но безуспешно.

— Нещо те тревожи? — запита Джак.

Той беше също толкова нервен, колкото и Леви. И имаше основателна причина — като се имаше предвид какво ще последва след малко.

— Да ме тревожи? — Леви отпи от минералната вода и му хвърли озадачен поглед. — Не си ли чул новините?

Джак поклати глава. Ейб отсяваше за него новините, които непременно трябваше да чуе. Останалото просто никога не достигаше до ушите му.

— Никога не слушам новините. Те предизвикват депресия у мен.

— Очевидно не си чул, тогава. Помниш ли доктор Века? Срещнахте се, когато…

— Помня.

— Е, мъртва е. Убита. Мозъкът й е навсякъде из спалнята й.

— Ужасно!

Надяваше се да звучи искрено.

— Но… знаеш ли кое е по-лошото? Може би не трябва да използвам думата по-лошо, защото тя е мъртва, а аз съм жив… Не, по-лошо е: открили са оръжието на убийството — железен лост, по който е засъхнала нейната кръв — на улицата пред къщата ми.

— Болтън?

Пауза, после:

— Откъде знаеш?

— Той като че ли обича да използва железен лост. Нападна и мен с такъв. Или си забравил?

Леви прокара трепереща ръка през тъмната си коса.

— Да ти кажа истината, бях забравил. Отпечатъците му са навсякъде по лоста. Кръвта била на Джулия, а следи от нея били открити и в колата му, която също е пред моята къща.

— Нищо чудно, че си разтревожен.

— И като че ли това не е достатъчно, някой се е обадил на съпругите на Голдън и Далтън и ги е информирал, че Болтън е избягал и че никой не е докладвал за изчезването му. Новината ще се разнесе по всички медии само след минути. Е, не че ти ще чуеш.

— Струва ми се, че е по-добре да заловите Болтън. Някой има ли някаква представа къде е той?

— Не. И точно това ме плаши. Местните ченгета търсят Джери Бетълхем, който е официално собственик на колата. Обаче агенцията търси Болтън. Претърсиха цялата околност, без да открият и следа от него. Дори изпратиха двама агенти в къщата на гаджето му. Нищо.

Джак искаше да научи повече за техните издирвания. Бяха ли открили Дон? Подходи към въпроса по заобиколен начин.

— Е, или е избягал, или някой го е откарал някъде. А единствените, които биха му помогнали, са Дон Пикъринг и Ханк Томпсън.

— Ханк е проверен. А момичето е изчезнало. Къщата е празна. Мислят, че тя може също да е мъртва.

Джак поклати глава.

— Не мога да си представя Болтън да е убил и нея. Защото това би означавало край и за бебето.

— Съгласен съм. Което означава, че не е отишъл далеч. — Леви се огледа. — Шофирах дотук, като непрекъснато се оглеждах през рамо. Човек от агенцията наблюдава къщата ми, в която са съпругата ми и малкото ми момиченце…

Джак изпита съчувствие към него и реши да го окуражи.

— Отпусни се. Няма за какво да се тревожиш.

Веждите на Леви се стрелнаха нагоре.

— О, така ли? Оставил е колата си и оръжието на убийството пред къщата ми!

— Оставил е просто дума, която се явява работна за полицията. Той бяга. Няма да се върне. Може би по-точната дума е захвърлил.

— Иска ми се и аз да бях толкова сигурен.

Джак реши, че е време да обърне вниманието върху истинската причина за срещата им. Дланите му започнаха да се потят.

— Донесе ли тестовия комплект?

— Хм? — Съзнанието на Леви като че ли се върна отнякъде. — О, да. Ето го.

Бръкна в джоба си и извади малка кутийка — може би с размерите на такава за гривна от бижутериен магазин. Остави я на масата и вдигна капака. Вътре имаше малко шишенце, подобно на тези от капки за очи, и квадратна карта, в центъра на чиято лъскава повърхност имаше нещо, което много приличаше на петно от кафе. Джак ги гледаше втренчено.

— И това ли е то? Само това?

— А ти какво очакваше — тестови тръби и уред? Да, това е. И, както ти казах по телефона, не мога да го изпускам от поглед. Само на служителите на „Крейтън“ и на някои определени лица от агенцията е разрешен достъпът до тези комплекти.

— И какво трябва да направя?

— Трябва ми само капка твоя кръв. — Потупа се по джобовете. — Кълна се, че взех със себе си ланцети…

— Няма значение. — Джак извади джобното си ножче „Спайдерко“ и го отвори. — Това трябва да свърши работа.

Леви гледаше втренчено острието.

— Казах капка кръв, не много. Разрез на пръста, не хирургичен такъв.

Джак не се усмихна. Не беше забавно.

Леви каза:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? За какво ще използваш резултатите?

— Казват, че знанието е сила.

— Не и в този случай. Какъвто и да е резултатът, няма да можеш нищо да направиш.

Това беше известно на Джак. Обаче той трябваше да знае. Изтри острието с книжна салфетка, после бързо направи къс разрез на върха на пръста си. Не усети почти нищо. Кръвта се събра в прореза и той вдигна поглед към Леви.

— А сега — какво?

— Без да докосваш картата, остави една капка да падне в района, оцветен в бежово.

Джак се подчини и загледа как капката се разширява върху лъскавата повърхност. Леви взе нещо, което приличаше на огромна клечка за зъби, и започна да смесва кръвта с по-тъмната утайка.

— Това е вариация на стария метод. В основата си е тест, който дава отговор „да“ или „не“. Ако се получат съсиреци, резултатът е положителен. Ако не се образуват такива — отрицателен.

— Не може да определи количеството?

Леви сви рамене.

— Разбира се, че може. Колкото повече са съсиреците, толкова по-висок е резултатът, обаче подобно установяване е прекалено грубо и субективно, че да се разчита на него. Златният стандарт е пълен количествен анализ.

След като сместа стана хомогенна, той взе малкото пластмасово шишенце, свали капачето и го стисна, за да капнат в нея три капки кристална течност. Вдигна картата и започна да я накланя ту на едната, ту на другата страна, но звънна мобилният му телефон и той подаде картата на Джак.

— Просто я залюлей така, че течностите да се смесят.

Джак я взе и я погледна втренчено. Дъхът заседна в гърлото му, когато видя малките петънца, които започваха да се оформят в течността. Чуваше, съвсем слабо, гласа на Леви — сякаш седеше на четири маси оттук.

— Вие — какво? Открили сте го? Къ…? О, мили боже… Но как…? Да, разбирам… Не, не, въобще. Благодаря, че се обадихте. Новините са голямо облекчение за мен, но, мили боже! Кой би помислил…? Добре, добре. Веднага щом се прибера в дома си.

Със свит на кълбо стомах, Джак гледаше как петънцата стават все по-големи, залепват едно за друго, образуват съсиреци.

— Джак? Джак?

Леви го потупа по ръката и Джак вдигна поглед.

— Какво?

— Болтън е мъртъв.

Джак едва не отговори: „Да, знам“. Обаче се сепна навреме. Продължи да гледа разширяването на тъмните петънца, а Леви продължи да бъбри.

— Агенцията чула новината за трупа, влачен от камион по магистралата. По-голямата част от кожата липсвала, така че нямало дори отпечатъци, които да бъдат проучени. Но тъй като последната спирка на камиона била на няколко километра от Ратбърг, направили набързо ДНК анализ и, по дяволите, оказало се, че трупът е на Болтън.

— Аха.

Джак изпита слабо разочарование. Неговото желание беше Болтън да остане неидентифициран поне известно време, за предпочитане — по-дълго. Така агенцията, за която работеше доктор Века, щеше да се концентрира върху търсенето на предполагаемия избягал престъпник и щеше да забрави за детектива, нает от Кристи Пикъринг.

Леви прокара длан през лицето си.

— Това е невероятно. Бил е завързан под камиона, но само господ знае от кого.

— Аха.

Леви проточи врат.

— Какво има? — Протегна ръка към картата. — Дай да погледна.

Джак я дръпна към себе си. Не искаше Леви да я види — всъщност не искаше никой да я види.

— Хайде. Дай ми я.

Какво пък, по дяволите?, помисли си Джак и я остави върху масата, а след това я плъзна към него. И след това загледа как очите на Леви се разширяват все повече и повече.

— Мили боже! — Той вдигна поглед към Джак, после отново сведе очи към картата, накрая — отново погледна Джак. — Играеш ми някакви номера, нали? Какво си направил? Да не би да си впръскал нещо, докато бях зает с обаждането? Това ще да е, нали?

— Иска ми се да беше така.

Леви отново погледна последователно Джак и картата.

— Мили боже, просто не може да е вярно! Това те изравнява с… — Телефонът му отново звънна. Той погледна екрана, после посочи Джак с показалец. — Трябва да приема този разговор, но да не си посмял да си тръгнеш, разбра ли?

Джак се почувства омекнал — все едно че нямаше кости. Не можеше да помръдне.

— Да? — каза Леви, притиснал телефона до ухото си. — Какво? Какво писмо? Прочетете ми го.

Докато Леви слушаше, Джак гледаше втренчено съсиреците. Миналата нощ, докато следваше кървавата диря, оставена от Болтън, той не беше изпитал нито вина, нито разкаяние. И защо? Лесно: защото Болтън беше заслужил съдбата си, щеше да умре от такава смърт, каквато беше причинил на не един човек. А после в съзнанието му се беше родила грозна мисъл: това му действие не го ли правеше равен на Болтън?

Не. Разбира се, че не. Той не беше го искал, не беше го планирал. По негов план, агенцията трябваше да арестува Болтън за убийството на доктор Века…

… към което обаче го беше подтикнал Джак.

Да, но пристигането на Болтън пред дома на Леви, въоръжен с железния лост, не му беше оставило избор. Можеше обаче просто да го застреля и да го погребе. Лош избор. Щеше да остави прекалено много доказателства, които да свържат престъплението с него. Да… Но да го завърже под камион? Така би постъпил някой от хората с огромно количество дДНК. Точно така. От тази мисъл му беше прилошало. Изпитваше силна необходимост да узнае. И така, беше помолил Леви да донесе един от комплектите за провеждане на тестове.

— Мили боже!

Ако кажеше още веднъж…

— Не е нейният подпис? Тогава кой…? — Погледна Джак и пребледня. — Ще помисля върху това по-късно. — Като продължаваше да гледа Джак, той затвори телефона и го постави на масата. — Открили са писмо в спалнята на Джулия — там, където е била убита. Подписът дори слабо не приличал на нейния. Обаче то разкривало всичко за Болтън, включително факта, че той е бащата на Дон и… — Поклати глава. — Само двама души знаеха това: ти и аз. А аз не съм написал писмото, така че оставаш ти…

— Защо ме гледаш така?

— Защото ти…

— Забрави за писмото. Какво ще кажеш за теста ми?

Леви отново го погледна.

— Какво да кажа? Ти си равен на Болтън по количество дДНК в кръвта. И съм готов да се обзаложа, че дори го превъзхождаш.

Джак се облегна назад. Точно от каквото се страхуваше, не искаше да чуе, но предчувстваше. Леви го сочеше с пръст, лицето му беше дори още по-бледо, гласът му — просто дрезгав шепот.

— Ти! Ти си бил! Ти си завързал Болтън под камиона и… Ти си написал писмото, подтикнал си го да отмъсти на Века…

— А как щяхте да разберете дали терапията е успешна, ако не го провокирахте? Нали точно това стоеше в основата на нейния подход.

— Да, но… О, мили боже!

— Няма ли да намериш друг начин да изразяваш мислите и чувствата си? Моля те?

Леви въобще не го слушаше.

— Болтън е дошъл пред къщата ми, след като е убил Джулия! И не Дон Пикъринг или Томпсън са го откарали някъде, а ти! О, мили боже!

— Нали те помолих…

— Ти си го завързал… О, мили боже! — Той се облегна назад, на възглавничките, които бяха поставени по пейките в сепаретата. — Какъв човек би направил нещо подобно?

Джак не предложи отговор. И двамата знаеха: такъв, зареден с голямо количество дДНК.

Леви се съвзе.

— Но от друга страна, ти вероятно си спасил живота ми.

— Вероятно?

Леви вдигна поглед към него.

— Окей. Определено.

— Да кажем, че всичко, казано от теб току-що, е вярно. И се оказва, че аз имам проблем, нали така?

— Какъв?

— Ти.

Леви трепна.

— А-аз?

— Ти знаеш ужасно много за мен. Може би прекалено много. И как трябва да постъпя аз?

Лицето на Леви вече беше бяло като алабастър. Дори устните му бяха силно пребледнели.

— Виж, затънал съм в това толкова дълбоко, колкото и ти. Агенцията ще иска да узнае кой е написал онова писмо и аз ще съм първият, когото ще посетят.

— И какво ще им кажеш ти?

— Нищо. Нима бих могъл да кажа нещо за теб, без да навредя и на себе си?

Точно това искаше да чуе Джак.

— Добре. Защото, ако дойдат да търсят мен, аз ще ги върна при теб като източника на информацията в онова писмо. Предлагам веднага да отидеш в лабораторията и да унищожиш определени резултати. Ако аз потъна, ще потънеш и ти. Помни това. — Посочи теста, който лежеше на масата между тях. — Както и тази карта.

Леви преглътна.

— Ще запомня.

— Добре. — Като реши, че нещата са вече изяснени, той посочи съсиреците. — Означава ли тестът, че съм един от тях?

— Тях?

— Някой от родословното дърво на Джона Стивънс?

— В непосредствена родствена връзка с него? Съмнявам се. Но вероятно имате някой далечен общ прароднина.

Джак въздъхна.

— Страхотно!

— Този тест е качествен, а не количествен. Отбий се някой ден в кабинета ми и ще направим пълен анализ.

— Добре.

— Говоря напълно сериозно.

— Сигурен съм, че е така.

— Но… Нима не искаш да знаеш дали не си носител и на отключващия ген?

Джак го изгледа мрачно.

— Мислиш ли наистина, че е необходимо?

Леви доби смутен вид и извърна поглед.

— Не. Предполагам, че не.

— Аз също мисля така.