Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (103)

5

— Сигурна ли си, че телефонът ти е включен? — запита Джери.

— Да. — Дон успя да скрие раздразнението си. — Питаш ме поне за десети път.

Какво ли му ставаше? Той знаеше, че тя никога не изключва телефона си. Никога. Изнервяше я неспокойствието му — той непрекъснато ставаше, разхождаше се из стаята, после отново сядаше, пак ставаше… Тя чувстваше, че не й е останало много търпение.

Мама… мъртва… Дори след идентифицирането на тялото — абсолютно най-лошият момент в живота й — тя все още не можеше да си представи как така майка й няма да вдигне телефона, когато Дон има нужда от нея, или няма да й отвори входната врата. Господи, как й се искаше отношенията им да не се бяха влошили толкова много. Защото ако тя си беше у дома… Вината я обгърна като студен и влажен облак. Не можеше да се отърси от нея. В гърлото й се надигна ридание.

— Вината е моя… Изцяло моя… Ако не се бях изнесла…

Джери престана да крачи из стаята и се извиси над нея.

— Хайде, скъпа, вече преминахме през това. Майка ти беше в нервна криза, през главата й минаваха, меко казано, странни мисли. Тя вършеше странни неща. А ние просто не разпознахме знаците. Ако вината въобще е на някого, моя е. Не трябваше да се влюбвам в теб. Не трябваше да те отнемам от нея.

Дон хвана ръката му и я притисна към бузата си. В този момент имаше нужда от Джери повече от всякога. Изпитваше силна мъка — чувство, което не можеше да се изрази с думи. Но беше и — макар за нищо на света да не искаше да го признае — ядосана малко на мама, че я беше изоставила. Беше я оставила съвсем сама, без баща, без сестри и братя, без баба и дядо. Дон си нямаше никого. Не можеше дори да се върне в дома си, защото къщата беше място на престъпление и полицията още работеше по случая. Може би тя беше главният заподозрян и те не искаха тя да се върне там, за да прикрие следите си.

Господи, това е просто немислимо. Чак ми се гади!

— Трябваше да знам какво става с нея.

— Виж, скъпа, аз съм бил покрай луди хора и познавам признаците, но майка ти с нищо не даде да се разбере какво се върти в главата й.

Дон го изгледа втренчено. Той никога не говореше за миналото си. За първи път издаваше нещо за него. Въпреки депресията, в която беше потънала, тя не можеше да подмине думите му.

— Бил си в компанията на луди? Кога?

Той изглеждаше объркан секунда или две.

— Мама преживя страшна нервна криза, когато бях на, хм, двайсет. Сърцето ми се късаше, но трябваше да я настаним в лудница, защото просто не можехме да се справим с нея. Посещавах я всеки ден и, повярвай ми, нагледах се на достатъчно лудост.

— Какво й имаше на нея?

— Предпочитам да не говоря за това. Сигурна ли си, че телефонът ти е включен?

Искаше й се да запищи, да раздере гърлото си от викове.

— Да! Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

— Просто съм любопитен дали са открили някакви вещества в кръвта на майка ти. Онзи загадъчен мъж, дето все се обажда в полицията… Дали е прав? Защото, ако е така, откъде му е известно това? Освен ако майка ти не се е самоубила… — Обхвана главата си с ръце. — Случилото се ми напомня прекалено силно и болезнено за майка ми. Ще откача. Трябва да изляза.

— Къде?

— Просто да изляза. Навън. Имам нужда от свеж въздух.

— Ще дойда с…

— Не. Имам нужда от малко време. Ще съм по-добре, когато се върна. Имам нужда да бъда сам.

— А аз имам нужда да не съм сама!

Той закуцука към вратата, а тя измисли начин да го спре.

— Не можеш да шофираш с този крак!

— Ще се справя. Ще взема твоята кола.

И в следващия миг вече го нямаше. Дон грабна най-близкия предмет — случи се това да бъде дистанционното управление за телевизора — и го захвърли с всичка сила към вратата. То се удари в дървото, капакът, задържащ батериите на мястото им, хвръкна, те паднаха на пода. Как можеше той да й причинява това? Какво беше толкова важно, че трябваше да я изостави в този момент? Той беше абсолютно безсърдечен.

През главата й мина ужасна мисъл. А какво, ако той не я обичаше така, както твърдеше? Ако излизаше, за да се вижда с друга жена? Поглеждаше часовника си с нетърпение — като че ли очакваше някаква среща.

Няма начин. Дон, не бъди глупава. Ти…

Чу звънеца на входната врата. Усмихна се. Значи все пак не е могъл да шофира. Нали му беше казала? Но защо звънеше?

Забърза надолу по стъпалата и отвори входната врата, но на прага стоеше не Джери, а непознат. Тя изпищя от изненада и понечи да затвори, но се спря. Мъжът държеше папка и голям кафяв плик и не изглеждаше заплашителен. По-дълга от нормалното руса коса, малки мустачки, връхна дреха.

— Специална доставка. Вие ли сте… — погледна папката — Дон Пикъринг?

— Да. А това…

Трябваше ли да издава самоличността си пред непознати? Мъжът изглеждаше достатъчно безобиден. И дори смътно познат. Може би й беше носил пратки и преди.

— Да, аз съм.

Той й подаде плика.

— Тогава това е за вас. Подпишете тук, моля.

— Какво съдържа пликът?

Той се усмихна.

— Никога не ми казват, а аз не отварям пратките.

— От кого е?

— Адресът вероятно е изписан на плика.

Тя се подписа. Мъжът й отдаде шеговито чест и се отдалечи.

— Чакайте. Трябва ли да ви дам бакшиш?

— Не се тревожете. Погрижили са се за всичко.

Тя затвори вратата и хвърли поглед на обратния адрес. Там беше залепен стикер, на който се виждаше логото на института „Крейтън“. Под него беше напечатано името на доктор Дж. Века. Не беше чувала нито за института, нито за доктора. Отвори плика и извади два листа. Първият беше писмо с дата от днешния ден.

Скъпа мис Пикъринг,

Никак не искам аз да съм вестителят на лошите новини, но се страхувам, че ако не ви кажа, никой друг няма да го направи. А Вие трябва да знаете.

Стомахът на Дон се сви. Дали не ставаше въпрос за мама?

Отнася се за мъжа, когото вие познавате като Джери Бетълхем. Това не е истинското му име. Не ми е позволено да издам самоличността му, но мога да ви кажа, че наскоро той беше пациент на нашия институт. А когато проучите с какво се занимаваме тук, както вероятно ще направите, ще узнаете, че нашата институция е част от държавната наказателна система.

О, боже! Това не можеше да е истина! Вероятно беше някаква ужасна шега.

Мъжът, когото познавате като Джери Бетълхем, беше освободен като част от специална експериментална програма. Той е под наблюдение. Знаем, че майка Ви е наела детектив, който да го разследва. Опитахме се да я разубедим, защото действията й застрашаваха нашия експеримент. Но когато тя откри, че мъжът, когото познавате като Бетълхем, е неин брат по бащина линия, нашето любопитство също беше предизвикано.

Виждате ли, започнахме да се питаме защо, веднага след освобождаването си, той се установи във Вашия град и потърси точно Вас. Причината не е била кръвната му връзка с майка Ви, а с Вас.

Какво… защото е мой вуйчо?

И сега стигаме до най-трудната част. Мъжът, когото Вие познавате като Джери Бетълхем, е изнасилвач. Не бяхме сигурни преди, но проведените от нас тестове потвърдиха, че е изнасилил майка Ви преди деветнайсет години. Тя не е видяла лицето му, така че не би могла да го идентифицира. Вие сте била зачената през онези седмици, в които той редовно, по няколко пъти на ден, изнасилвал майка ви. Тази е причината, поради която тя никога не Ви е говорила за баща ви. Просто не е знаела кой е.

Листът се изплъзна от ръцете на Дон. Нямаше начин… проклет, шибан начин.

Знам какво мислите. „Няма начин.“ Ние се почувствахме точно по същия начин. Обаче гените не лъжат. Сдобихме се с проба от вашата коса и направихме някои собствени проучвания. Мъжът, когото Вие наричате Джери Бетълхем, е Ваш баща.

О, Господи, това е гадно. Проява на някаква болест. Прилошава ми…

Но още по-странен и озадачаващ е фактът, че той иска точно Вие да родите детето му. Моля Ви, разгледайте внимателно придружаващия писмото ДНК анализ за бащинство. Той не оставя никакво съмнение.

Дон направи точно това. Видя името си, както и това на Джери…

Вероятност за бащинство — 99%.

Фалшификация! Това трябваше да е! Върна се отново на писмото.

Знам, мислите, че доклад като този може да бъде фалшифициран. Уверявам ви, че този не е. Също така Ви уверявам, че съм истински загрижена за Вас. Особено след подозренията ми за онова, което е извършил снощи с майка Ви.

Мама? Какво?

Все още не мога да го докажа, но съм почти сигурна, че той е убил майка Ви. Тя нареди да направим сравнителен ДНК анализ на вас двамата (за да докажем, по възможност, че е генетически опасно да родите детето на вуйчо си). Резултатите от изследванията щяха да й разкрият ужасната истина — че той дори не е Ваш вуйчо, а Ваш баща. И тя щеше най-после да научи кой е бил човекът, който я е изнасилил. Ние вярваме, че той е упоил майка Ви с „Рохипнол“ и е инсценирал самоубийството й.

Лъжи! Само лъжи! Не можеше да е истина!

После си спомни, че не за първи път Джери беше обвинен в убийство. Мама твърдеше, че той е убил първия нает от нея детектив. Тогава Дон се беше засмяла, защото това й се беше видяло абсурдно — Исусе, нима беше само преди седмица? — обаче сега не можеше да се смее.

Лесно е да се проверят моите твърдения. Просто занесете проба от косата му (дузина косми от четката му за коса или останали по решетката на канала след вземане на душ ще свършат работа), занесете ги в коя да е лаборатория и помолете да направят ДНК анализ за бащинство. Резултатите ще потвърдят казаното от мен.

Уверявам ви, че това не е измама. Аз съм напълно реална личност и можете да ми се обадите на горепосочения номер, за да обсъдим казаното от мен. Ще се радвам, ако изберете и лично да се срещнете с мен. Трябва да Ви предупредя обаче да не споменавате пред баща си за писмото ми. Той е извършил вече няколко престъпления, за някои от които е получил доживотни присъди. Възможно е да сте видели доказателства за неговата агресия, но е възможно и да не сте. Без значение, уверявам Ви, че такива съществуват и той лесно може да избухне, ако нещата не се нареждат според неговите желания.

Аз започнах процедури по прекратяване на експерименталния период и връщането му в затвора, обаче това ще отнеме време. А когато той научи за писмото ми, личността му може да стане нестабилна, а поведението му — непредсказуемо. Предлагам да се изнесете от дома му. Ние можем да ви предложим убежище, докато той отново бъде лишен от свобода.

Помнете, можете да ми се обадите по всяко време, ако имате въпроси.

Джулия Века, доктор по медицина

Директор на институт „Крейтън“

— О, така ли, Джулия Века, доктор по медицина? — каза Дон на глас. — А може би ще направя точно това.

Изтича да вземе телефона си. Това вероятно беше някакъв план, съставен от мама преди смъртта й и наетия от нея детектив. Още едно доказателство за започващата лудост на майка й. Обаче писмото означаваше, че тя вече е планирала самоубийството си… А също така е планирала да го използва против Джери.

Умът на Дон блокира пред тази възможност.

Обади се.

Хвърли поглед на телефонния номер, изписан в началото на бланката. Хм. Тя все пак не беше родена вчера. Писмото най-вероятно беше абсолютна фалшификация и номерът вероятно беше на човек, инструктиран да повтори пред нея всичките тези измислици.

Обади се на „Телефонни услуги“ и помоли за номера на института „Крейтън“ в Ратбърг, щата Ню Йорк. За неин ужас, операторът й даде същия номер, който беше изписан на бланката.

Ръцете й трепереха, докато го набираше. Свърза се с телефонен секретар, който я информира, че медицинските кабинети са затворени, но ако случаят е спешен, може да натисне цифрата нула. Тя го направи и откри, че разговаря с жена, която говореше с ясно доловим акцент. Да, доктор Века била директор на института, но с нея не можели да разговарят преди утрешния ден. На телефона бил друг лекар, който се надявал, че може да помогне…

Дон затвори. По кожата й полазиха ледените тръпки на страха, докато тя си повтаряше и повтаряше, че това не може да е истина, абсолютно не може. Не беше възможно Джери да е престъпник… Но, от друга страна, какво знаеше тя за миналото му? Той винаги избягваше да говори по този въпрос. Преди това го обгръщаше в привлекателна загадъчност. А сега…

Колкото до това, че той е неин баща… Та те въобще не си приличаха! И да убие мама? Да я упои и после хладнокръвно да я убие? Глупости! Беше чувала достатъчно за тези вещества, многократно я бяха предупреждавали да внимава някой да не сложи такива в питието й на парти, защото после лесно би могъл да я изнасили. Откъде Джери…? Боже мой! Мръсния Дани! Тя самата го беше откарала до бар „Работа“, за да купи „Викодин“. Възможно беше да е купил и нещо друго.

Чакай, чакай, чакай. Той беше с мен през цялата нощ.

А дали беше така? Възможно беше да е упоил и нея и да се е измъкнал през нощта. Което обясняваше защо тя се чувстваше така замаяна тази сутрин. Още, тя мислеше, че той не може да шофира, но ето че той шофираше и в момента. Снощи, докато тя е спяла непробудно, той е могъл да се измъкне и…

Не. Престани! Това е безумие.

Но като сравнеше информацията от писмото с онова, което ставаше… Всичко съвпадаше прекалено добре. А и силната му загриженост от тестовете за упойващи вещества… Дали защото…

Съвпадение. Това трябва да е.

Но ако Джери наистина беше купил забранени хапчета, къде щеше да ги скрие?

Господи, мразеше се за тези свои действия, но щеше да претърси цялата къща. Ако не откриеше съмнителни хапчета, това още нищо нямаше да докаже, разбира се — той можеше да е използвал всичките или да ги е взел със себе си — но поне щеше да освободи ума си от тази мисъл.