Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (99)

1

Дон излезе от банята след обичайното сутрешно повръщане. Гаденето не беше толкова силно този път, вероятно защото в стомаха й нямаше храна. Повръщаше единствено стомашен сок. Може би скоро щеше да престане. Обаче тя отново беше абсолютно изтощена. Можеше да заспи веднага, ако легнеше на леглото, обаче устата й беше пресъхнала. Като мина покрай спалнята, погледна Джери, който все още спеше. Закова се на мястото си и го погледна втренчено.

Господи, носът му! Какво се беше случило с…?

После си спомни. Как е могла да забрави побоя, който му нанесоха? Носът му изглеждаше ужасно. Дори по-зле, отколкото миналата вечер. Или поне тя мислеше така. Предната нощ беше като неясно петно в паметта й, сякаш се беше напила. Обаче нямаше да има такава възможност, докато Джери е наоколо.

Слезе на долния етаж и на път за кухнята включи телевизора. Отпи диетично пепси направо от бутилката и се върна във всекидневната. Отпи втора глътка, докато гледаше новинарското предаване за „подозрително“ самоубийство във Форест Хилс. Телевизията твърдеше, че ще запази самоличността на жертвата в тайна, докато не бъдат уведомени най-близките й роднини. Самоубийството било „подозрително“ заради телефонното обаждане, което насочило полицията към случая.

Дон беше обзета от странно чувство. Не знаеше по каква причина, но помисли за майка си.

Мама? Няма начин. Тя не е от хората, които биха се самоубили.

Да, тя се държеше много странно напоследък, но никога не би… Гаденето отново се надигна на вълни в стомаха й — обаче този път беше различно. Тялото й се вледени.

Мама?

Потърси телефона си, намери го на барплота в кухнята — не помнеше да го е оставила там, но какво значение имаше. Нямаше да говори с майка си, искаше просто да чуе гласа й. Щеше веднага да затвори.

Едно позвъняване… второ…

Хайде, отговори…

След третото позвъняване се чу мъжки глас.

— Домът на Пикъринг. Кой се обажда, моля?

Сърцето на Дон като че ли спря, гласът й просто не искаше да излезе от гърлото. Устните й се движеха, но не се чуваше нито звук.

— Ало?

— Там… там ли е мисис Пикъринг?

— Кой се обажда, моля?

— Аз… Аз съм нейната дъщеря.

— Вие сте Дон Пикъринг?

— Да. — Коленете й омекнаха. — Аз… аз… аз… искам да говоря с майка си.

— Опитваме се да се свържем с вас още от предната вечер. Страхувам се, че новините са лоши.

Дон изпусна телефона и започна да пищи.