Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (85)

8

Джери беше напрегнат. Чувстваше се на тръни, наелектризиран. Дон го беше виждала завладян от гняв и преди, обаче до днес той винаги успяваше бързо да се успокои. Този път беше различно. Той просто не можеше да стои спокойно. Сядаше, ставаше, включваше телевизора, превключваше каналите, после го изключваше. Изглеждаше готов всеки момент да експлодира.

— Добре ли си?

Той се спря между телевизора и креслото и я изгледа втренчено.

— Да, скъпа. Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам. Струваш ми се напрегнат.

— Имам много неща, за които да мисля.

— Нещо се е объркало на срещата?

— Среща? — Той доби объркан вид.

— Нали знаеш, с хората от компанията за видеоигри.

— О, това ли? — Той поклати глава. — Не, там всичко е наред. Просто се тревожа заради проблемите с майка ти. Иска ми се да намеря начин да й изясним нещата, да я накараме да приеме мен и ситуацията.

— Това няма да стане. Прекалено е късно.

Колко мило беше обаче, от негова страна, че се беше загрижил. Толкова типично за него — да мисли за тази полудяла жена, която го беше обвинила в ужасни неща, а после се беше опитала да го съблазни. Което караше Дон да изпитва угризения заради онова, което се канеше да направи с бебето.

Откри едно място, чието име беше „Изборът на жените“ тук, в Рего Парк. Казаха й, че може да отиде за интервю и да попълни документите днес следобед. След което щяха да й определят дата за изследвания, а после… Мразеше се, че постъпва така, но знаеше, че не е готова да стане майка, а не виждаше друг изход.

— Защо не седнеш да играеш някоя видеоигра? Може би онази новата, триизмерната. — Дон не можеше да се сети за името й — „Нова съдба“ или „Зовът на дълга“? Нямаше значение. Той винаги се успокояваше, ако можеше да стреля по врага, пък било то въображаем.

Той поклати глава.

— Не съм в настроение за игри. По-скоро съм готов да се захвана с реални действия.

Тя премигна.

— Да стреляш по хора?

Той се усмихна.

— Просто се шегувах.

Изразът на очите му… Дон не беше толкова сигурна.

Той каза:

— Може би само ще проверя електронната си поща и ще се поровя малко в Интернет.

Обзе я несигурност. Дали беше затворила сайта на „Изборът на жените“? Не беше сигурна. Господи, ако беше оставила прозорчето отворено…

— Добра идея — каза тя, обърна се и хукна към стълбите. — А аз трябва да свърша някои от задачите си.

Побърза да отиде да хвърли поглед на компютърния екран. Той беше черен, тя бързо мръдна мишката и видя, че няма отворено прозорче.

Знаех си, че съм го затворила.

Изпита огромно облекчение. В коридора се размина с Джери. Той й хвърли странен поглед, обаче тя започна да му говори, преди той да е успял да каже нещо.

— Нямам време. Имаш ли нужда от нещо от „Патмарк“?

След около две секунди, той каза:

— Да. Вземи малко говеждо — от онова, което е щедро поръсено със специални подправки. Хапва ми се нещо.

Тя го целуна бързо по бузата.

— Имаш го.

Грабна един пуловер от спалнята и забърза надолу. Щеше първо да отиде до клиниката, а после, на път за вкъщи, да се отбие в „Патмарк“…

— Дон!

Нещо в тона му я накара да замръзне на мястото си. Не се обърна, макар че го чу да тича надолу по стълбите след нея. Той я хвана за раменете и я завъртя с лице към себе си.

— „Изборът на жените“? — Очите му бяха като на диво животно. — Някакъв шибан женски избор?

Тя не можеше да проговори, дори животът й да зависеше от това. Отвори уста, но остана безмълвна.

Той каза:

— Стори ми се странно, че реши да провериш компютъра, затова отворих историята на браузъра. — Ръцете му се стегнаха около раменете й, той я разтърси. — „Изборът на жените“! Не мога да повярвам! Ти искаш да убиеш бебето ми!

— Не е това! А и бебето е и мое! Не ти ще се наложи да го износиш! А аз! Не съм готова за това!

Той я прегърна и зашепна в ухото й:

— О, скъпа, скъпа, скъпа! Само ако знаеше какво означава това бебе за мен.

Риданията, които напираха в гърдите й, изведнъж се освободиха.

— Знам, знам.

— И не само за мен. За нас. За света. Нашето бебе е Ключът. То ще промени целия свят!

— Непрекъснато повтаряш това, а то… ме плаши. Ключът към какво?

— Към бъдещето. А на целия свят ти ще си известна като майката на Ключа. Милиони хора ще те боготворят и ще те молят да се застъпваш за тях пред сина си.

Плашеше я все повече с всяка минута.

— Ти какво мислиш, че ще бъда — Дева Мария? Ето ти новина: аз не съм девствена и представата ти за нещата просто не струва.

Той я отдалечи леко от себе си. Лицето му изразяваше радост, сините му очи се потопиха в нейните.

— Скъпа, ти ще си много по-добра от Дева Мария. И знаеш ли защо? Защото си истинска. Но единственият начин да се превърнеш в кралицата майка, е да родиш детето ни.

— Джери…

Хватката му стана по-силна, а радостта му се стопи.

— И ще го родиш.

Стисна я още по-здраво и сега лицето му изразяваше само все по-нарастващ гняв, той беше оголил зъби.

— Джери, причиняваш ми болка…

— … защото, ако не го родиш… ако направиш нещо, което ще нарани бебето ми, ще ти се иска да се беше родила мъртва, скъпа. Ще те преследвам, докато не те унищожа. Но преди да умреш, ще се погрижа да преминеш през мъчения, да страдаш, защото си убила принца на нашето родословно дърво. И ще страдаш толкова дълго и толкова много, че ще се молиш да умреш.

Лицето му беше силно почервеняло, по устните му имаше слюнка, а очите му… В тяхната синя дълбина тя видя точно онова, което й описваше с думи. Писъкът, който се надигаше у нея, беше заседнал в гърлото й. Най-после я освободи и направи крачка назад. Облиза устни, усмихна се, кожата му отново доби нормалния си цвят.

— Но, разбира се, това са само приказки, защото нищо няма да се случи на бебето ми, нали?

Дон успя само да кимне. Сега той говореше абсолютно нормално. Тя така силно искаше да запищи и да побегне, обаче не се осмеляваше да помръдне нито мускул — не можеше. Крайниците й сякаш бяха замръзнали в това положение. Той се наведе още по-близо към нея и заговори като пирата Спонджбоб.

— Не те чууууувам. Нали?

Какво се беше случило току-що? От нормален човек той се беше превърнал в луд, после, за по-малко от минута, отново беше станал нормален. Тя никога досега не беше виждала тази негова страна, дори не предполагаше за съществуването й.

„Изборът на жените“… Мисълта за аборт — защо той винаги говореше за детето като за негово? — сякаш беше задействала някаква бомба в главата му. Беше го накарала да загуби разсъдък.

Е, може би имаше право да бъде ядосан, че тя се кани да прекъсне бременността, без да му каже. Бебето беше наполовина негово, все пак. Но само наполовина. А нейната част? А и не той щеше да се подуе и да страда от физически неразположения.

Обаче той беше силно разгневен, слабо казано. Беше изпаднал в лудост, макар и краткотрайна. И не се шегуваше, че ще я убие, ако направи аборт. Разтърсиха я силни тръпки. Очите му, както и тонът му, й бяха дали ясно да разбере, че той ще изпълни заплахата си.

— Е, скъпа — каза той с обичайната си топла, дружелюбна усмивка. — Тъй като вече си взе пуловера, а и ти се искаше да излезеш, защо да не отидем в „Работа“? В настроение съм да изпия две студени бири.

— Не и аз. Там ми е абсолютно скучно. А ти не ми позволяваш да пия бира.

— Точно така, скъпа. Никакъв алкохол за теб повече. Моето бебе няма да бъде принудено да поема алкохол. Можеш да си поръчаш диетична пепси-кола, любимата напитка на майка ти.

— Но…

— Тихо сега. Имам и друга причина да искам да се отбия в „Работа“ тази вечер. Искам да проверя дали един приятел ще бъде там, дали ще ме чака.

Той я побутна към вратата, а Дон се запита в какво ли се беше забъркала. И дали няма начин да се измъкне.