Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (74)

15

— Отново се тъпчеш с вредни мазнини и захари? — каза Джак още със сядането си.

Беше пристигнал в заведението и бе видял, че колата на Леви вече е на паркинга. Обаче нямаше и следа от Леви. Провери вътре и го откри, настанил се на масата за двама, скътана до вътрешната стена. Леви вдигна поглед от чинията, пълна с традиционното еврейско блюдо латкес, полято с ябълков сос.

— Превъзходно е!

Джак скри раздразнението си. Неговото желание беше да се срещнат отвън, да му даде четката за коса и веднага да си тръгне. А ето че сега трябваше да седне, да хапне, да побъбрят. Джак не беше гладен, а още по-малко беше в настроение за приказки. Беше склонен на общуване дори по-малко от обикновено, което щеше да рече, че стрелката клонеше към нулата.

До масата им дойде сервитьорката — по-възрастна и не толкова привлекателна и с по-малки гърди от предишната — и запита Джак какво ще желае.

— Дайте му латкес — каза Леви. — Не се шегувам. Настърганите на ивици картофи са смесени с лук и изпържени просто перфектно. Трябва непременно да ги опиташ.

Джак хвърли поглед на мазните картофи и реши да пропусне. Поръча си кафе. Извади четката от джоба си и я побутна към Леви.

— На Дон е.

Устата на Леви беше прекалено пълна, за да може да говори, затова той просто кимна и я пъхна в страничния джоб на сакото си.

— Кога мога да очаквам резултати? Обещах да бъдат готови до утре.

Леви преглътна.

— Обещал си? На кого? Надявам се да не си…

— Не се тревожи. Не съм споменавал дори името на института. Обаче имах нужда от помощта на Кристи, за да взема пробата. Намекнах, че използвам обикновена, платена лаборатория.

— Възможно е да не станат до утре. Имаме проби, които чакат на опашка за ДНК анализ.

— Е, ще прескочиш нечий и друг ред.

— Вече го направих с последната проба. Ако става прекалено често, мога да привлека вниманието върху себе си. А не искам това да става.

Джак го гледаше.

— Планираш удар?

— Не, но не искам да ми дишат във врата. Не искам една определена камила да наднича в палатката ми. Знаеш как обикновено се развиват подобни истории.

Джак нямаше ни най-малка представа.

— Осветли ме по въпроса.

— Има една древна арабска приказка за пътешественик, който прекосявал пустинята. Една особено студена вечер той си легнал в палатката и се завил с одеялото. Камилата го запитала дали може да си пъхне муцуната вътре, за да се стопли. Човекът отговорил утвърдително. По-късно камилата запитала дали може да си пъхне цялата глава вътре. Мъжът пак отговорил с „да“. Последвали предните крака, после и задните. Скоро арабинът бил изхвърлен навън, на пясъка, а камилата имала цялата палатка за себе си.

Джак се засмя.

— Нима твърдиш, че доктор Века има гърбица?

— Не, обаче въпреки това тя е камила.

— Какво мислиш, че ще откриеш? Генетична манипулация?

Доктор Леви сви рамене.

— Знаем, че бащата на Кристи е бил златна мина за дДНК. Ако бащата на Дон е имал същото количество, това ще означава, че Дон е диамантена мина. А детето, което ще имат двамата с Болтън… Хм…

— Използваш „ако“… Което означава, че не си много сигурен.

Леви изглеждаше раздразнен.

— Ако знаех, нямаше да се наложи да правя изследвания, нали? Виж, ако бащата на Дон е обикновен човек като теб и мен, вероятно не й е предал много дДНК. Освен това, възможно е тя да е наследила много малко от дДНК-то на майка си. Не забравяй: човек наследява само половината гени от единия си родител. В такъв случай, Дон ще бъде освободена от дДНК. И детето й, дори с Болтън за баща, може да има дори по-малко количество от това на баща си.

— И тогава опитите за генетична манипулация, както ти я наричаш, може би са напразни.

— Абсолютно. Да се надяваме, че имаме работа със серия от провали.

— Защо?

Джак знаеше защо самият той не иска планът на Джона Стивънс да успее. Всеки план, който включваше Различието, щеше да означава лоши новини за света, както много добре беше известно на него, Джия и Вики. Но дали Леви дава пет пари за това? Той не знаеше нищо за Различието и Джак мислеше, че е възможно той да е очарован от крайния резултат.

Леви имаше смутен вид.

— Трудно е да се каже. Джона Стивънс… Какво би могъл да знае той за своя геном? Преди трийсет и няколко години никой не знаеше за дДНК. Как той би могъл да знае, че е носител на нещо различно?

Джак сви рамене, опита се да изглежда незаинтересуван.

— А може би не е знаел. Възможно е просто да се е усещал специален и да е искал да продължи рода си.

— В това има определена примитивност, но и преднамереност, от която ме полазват тръпки на ужас. — Мимолетна усмивка. — Не звучи много научно, нали? Обаче тук и не става въпрос за рационална дедукция, а за импулси и интуиция.

Джак гледаше Леви и се опитваше да го прецени. Пред него седеше човек, чиято професия бяха химикалите и протеините, който изследваше тяхната структура и взаимодействия. И дДНК би трябвало за него да е просто още един от тези протеини. Но неговият примитивен заден мозък, призракът от неговото минало на влечуго, усещаше нещо нередно, заплашително, различно.

— Няма нищо лошо в това човек понякога да се вслушва в интуицията си. Аз вина…

Звънна телефонът на Джак. Джия? Погледна екрана. Не… Кристи.

— Да?

— Джак, трябва да говоря с теб!

— Какво има?

— Не по телефона. Можем ли да се срещнем някъде, както днес следобед?

— Предполагам. Утре сутринта?

— Не! Трябва да е още тази вечер!

Да се върне във Форест Хилс? Тази вечер? Нямаше начин.

— Какво е толкова спешно?

— Всичко отиде по дяволите! Този човек е самият дявол! — Тя ридаеше. — Моля те, Джак. Може би загубих Дон завинаги. Въпросът не може да чака до утре сутрин. Моля те?

Той въздъхна. Очакваше с нетърпение да се прибере в къщата на Джия, да вдигне краката си нависоко, да си отвори бутилка бира…

— Добре, но в момента се намирам северно от града. Знаеш ли къде е паркът „Ван Кортландт“?

— Разбира се.

— Добре…