Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (53)

6

— Обикновено пия само диетична пепси-кола — каза Кристи, когато Хулио постави пред нея чаша, пълна с червеникава течност. — Днес обаче ще направя изключение.

Седяха на обичайната маса на Джак и всичко беше същото, както и на предишните им срещи. Само дето тя не изглеждаше толкова нервна.

Джак кимна.

— Мога да те разбера.

Тя смръщи вежди.

— Не е типичната чаша за „Космополитън“.

— Нямаме чаши за мартини — каза Хулио и се отдалечи.

— Той не е най-дружелюбният човек на света, нали?

— Добър си е той, всичко му е наред.

Тя отпи и направи гримаса.

— Уф! Ужасно. И чашата е мръсна.

— Просто има малко петна по нея. Тук не идват много хора, които поръчват „Космо“. Вероятно му се е наложило да потърси информация за приготвянето му в Интернет. — Джак отпи от бирата си. — Обаче няма никакви проблеми да напълни чаша с бира.

Кристи отпи втора глътка, потрепери и накрая побутна чашата встрани. Изгледа твърдо Джак.

— И така, трябва ли да разбирам, че не знаеш нищо повече?

Джак знаеше нещичко и подозираше много повече, обаче не можеше да сподели с нея нищо, в което не е абсолютно сигурен. Хвърли поглед на русата й коса. Ако успееше да откъсне няколко косъма, щеше да се приближи с една стъпка към потвърждението на някои догадки.

— Както ти казах, наблюдавам някого.

Той използва това — както и предполагаемата нужда от допълнителни пари — като извинение Кристи да отиде до бара, вместо той да я посети в дома й. Беше й казал, че не иска да се отдалечава прекалено.

— Но аз мислех, че идеята е да наблюдаваме Бетълхем.

— Така би помислил всеки на твое място. Обаче, ако успея да свържа този човек с Бетълхем, може би ще успея да забъркам твоето момче в проблеми и така да го отстраня от картината за известно време.

Кристи се наведе напред.

— Какъв е този човек, когото наблюдаваш? Търговец на наркотици?

— Все още не искам да ти кажа.

— Виж, аз ти плащам. Имам право да… — Тя направи пауза, смръщи вежди. — О, разбирам. Мислиш, че имам голяма уста заради онова, което наприказвах на Дон. Така ли е?

— В известен смисъл, да.

— Предполагам, че съм го заслужила. — Тя придърпа обратно към себе си чашата с питието. — Пет пари не давам колко лош вкус има тази течност.

Отпи щедра глътка и този път трепна само едва видимо.

Джак каза:

— Обаче задачата се оказа скъпоструваща. Наложи се няколко пъти да платя и за информация.

Тя му хвърли нов поглед — дълъг и втренчен.

— Не би ме излъгал, нали, мистър Робъртсън?

Джак й отвърна със същия поглед.

— Трябва да си имаме взаимно доверие, Кристи. И аз не мога да постигна възможно най-добри резултати, ако подлагат на съмнение всяко мое действие.

— Добре, добре. — Тя бръкна в голямата чанта, която беше преметнала през рамо. — Нямам нищо против да плащам, ако виждам резултати.

Извади голям плик и го плъзна през масата.

— В брой, както помоли.

Джак го побутна.

— Страхотно!

Със задоволство забеляза, че го беше залепила — надяваше се да го е облизала. Леви му беше казал, че би могъл да направи ДНК анализ и чрез плюнка. Но какво, ако беше използвала вода, за да намокри лепилото? Джак имаше и резервен план, който включваше Хулио. Изпи и последната капка бира и размаха празната халба. Хулио го видя и кимна. Джак посочи полупразната чаша на Кристи.

— Искаш ли нещо друго?

Тя поклати глава.

— Благодаря, но мисля, че ще пропусна.

Като се връщаше с пълната втора халба за Джак, Хулио се блъсна в стола на Кристи и няколко капки бира полепнаха по косите й.

— Ay, caramba!

Ay, caramba?

— Не мога да повярвам! — възкликна Кристи.

Хулио остави халбата на масата и извади парцал от задния си джоб.

— Наистина съжалявам, лейди. Днес явно е лош ден за мен.

Джак го загледа как започва да почиства влагата от косата й.

— Оу! — Тя отблъсна ръката му. — Всичко е наред. Остави. Предпочитам косата ми да е изцапана с бира, отколкото с нечистотиите, полепнали по парцала.

— Добре, добре. — Хулио погледна парцала, след което намигна на Джак. — Съжалявам.

Кристи грабна чантата си и понечи да се изправи.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — каза на Джак. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.

— Чакай — каза той и я хвана нежно за китката. — Трябва да поговорим още малко.

Тя му хвърли несигурен поглед, след което отново седна.

— За какво?

— За семейството ти например.

— Какво общо има семейството ми с това?

— Може би нищо. — Джак се замисли за приликата между нея, Томпсън и Болтън. — А може би всичко. Обаче аз съм длъжен да проуча въпроса от всички страни. Трябва да проуча и възможността зад всичко това да се крият лични подбуди.

Тя преглътна.

— Лични? Как е възможно…?

— Не знам. Виждала ли си някога, някъде, Бетълхем преди? Премахни мислено брадата, отнеми няколко години… Познавала ли си го някога?

Тя не се поколеба.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Виж, първо, брадата му не е голяма и, второ, виждал ли си някога свой познат, преоблечен като Дядо Коледа? Ако познаваш някого, брадата не може да скрие кой знае какво. А аз съм била близо, много близо до Джери. Лицето ми е било само на сантиметри от неговото. Ако някога съм го познавала, със сигурност не е било добре.

Това със сигурност слагаше край на една доста слабо обоснована теория: че ако не бяха роднини, тя може би беше познавала Болтън като дете или тийнейджър.

— Добре тогава. А съпругът ти?

Тя замръзна, тялото й видимо се скова.

— Никога не съм била омъжена.

— Добре. Бащата на Дон, тогава?

— Той никога не е бил част от живота й и никога няма да бъде.

Нещо в очите й, в тона й… Тя като че ли искаше да се изплъзне, да се скрие…

— Защо не?

— Защото той дори не знае за съществуването й.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Е, човек не може да е сто процента сигурен в каквото и да било, но съм деветдесет и девет процента сигурна.

Джак извади своето копие на „Ритника“. Беше се отбил до апартамента си да вземе книгата, докато я чакаше да пристигне от Форест Хилс. Показа й снимката на Ханк Томпсън.

— Виждала ли си го преди?

Тя поклати глава.

— Не. Защо?

По дяволите. Още една недобре построена теория беше изгоряла в пламъци. Беше се надявал, че Томпсън е свързан с Кристи и сега дърпа конците на Болтън, за да й отмъсти за нещо — като например, че е избягала с дъщеря му. Е, предположи, че това наистина не отговаря ни най-малко на истината.

— Възможно е да е свързан с Бетълхем — още една следа, по която работя. — Наведе се напред. — Една от последните теми: къде е сега твоето семейство?

— Майка ми почина преди около пет години, а баща си никога не съм познавала.

По дяволите. Надяваше се тя да го улесни, като спомене името на Джона Стивънс.

— Как изглеждаше майка ти?

Поредното свиване на раменете.

— Предполагам, че някои биха я нарекли свободен дух, а някои — просто странна. Тя беше хипи. Принадлежеше на обществото на дорменталистите и живееше в комуна, преди…

— Уау! Дорменталистите? И кога беше това?

— Не съм сигурна. Тя ги напусна, когато, както тя се изрази, „всичко при тях стана корпоративно“.

Отново Различието. Църквата на дорменталистите… Свързаност на Различието… Като например дДНК?

— А тя запази ли връзка с някои от дорменталистите?

Кристи поклати глава.

— Не, поне доколкото аз знам.

Ето, това беше всичко по важните въпроси.

— Каза, че никога не си познавала баща си, но не знаеш ли поне името му? Майка ти не го ли е споменавала?

— Накъде отива целият този разговор? Единственият член на моето семейство, от който искам да се интересуваш, е Дон.

— Търся връзки. А сега, да се върнем на въпроса за баща ти.

— Не мога да ти кажа много. Винаги, когато зададях някакъв въпрос на майка си за него, тя казваше, че той е „нейният пират“.

— Имал ли е криминално досие?

— Не. Но носеше превръзка на едното око.

Джак почувства тръпките на страховито предчувствие.

Стивънс имаше едно сляпо око, с което, както беше казал на Джеръми Болтън, можеше да вижда бъдещето.

— Никога ли не ти е казвала нещо друго за него?

Тя сви рамене.

— А когато я питах защо той никога не идва при нас, тя ми отговаряше, че го е погълнал кит. — Усмихна се горчиво. — Казах ти, тя беше странна.

Джак се облегна назад. Не, въобще не беше странна, ако говореше за човек на име Джона. Това изясняваше напълно нещата: Джона Стивънс беше също така баща и на Кристи. Какъв човек беше той? Някакъв вид ходеща банка за сперма?

Тя погледна часовника си и стана.

— Трябва да вървя. Последното, което ми се прави в този момент, е да репетирам за представление, обаче много хора разчитат на мен. Обади ми се утре, за да ме осведомиш как върви наблюдението. Имам нужда от резултати. И то скоро.

— Добре. Ще говорим тогава.

След като тя излезе от заведението, той вдигна поглед към Хулио.

— Ay, caramba?

Дребният човечец сви рамене и седна на освободения от Кристи стол.

— А какво трябваше да кажа? „Майната му“? Предположих, че гледа „Симпсън“.

— Ти приличаш повече на Пончо, отколкото на Барт.

— Пончо кой?

— Не си спомням фамилията му. Човекът на Киско. Но това беше негов израз.

— Детето на Киско? Като песента?

— Да. Но няма значение.

Телевизионното шоу беше популярно по времето още преди те двамата да са поели първия си дъх на тази земя. Джак беше успял да гледа някои негови закъснели повторения по един кабелен канал. Лео Карило непрекъснато повтаряше този израз. Беше го чул и от устата на Рики Рикардо два пъти също.

— Нали това искаше?

Джак не искаше да каже на Хулио, че усилията му са били напразни. Че потвърждават онова, което вече знае.

— Да. Хубава работа. А сега, ако ми дадеш някаква торбичка и чифт латексови ръкавици, ще мога да потегля по пътя си.

Хулио смръщи вежди.

— Латексови ръкавици… Не знам, човече.

— Но ти трябва да имаш. Нима предписанията за човешкото здраве не изискват да носиш такива, когато работиш с храна?

— Ние използваме микровълнова фурна. И ти го знаеш. Обаче мисля, че ни се намират някъде. Държим ги, за да ги показваме на онези от Отдела за здраве и чистота.

Той отиде в задната част на заведението и се върна с торбичка и чифт ръкавици. Докато Джак ги слагаше на ръцете си, Хулио отнесе чашата с коктейла.

— Тя не хареса питието ми?

Джак разряза плика с нож.

— Напротив. Но имаше задължения и трябваше да побърза.

Хулио отпи.

— Хей, не е никак лошо. Може би трябва да го направя редовна част от менюто.

Джак прибра парите в джоба си, а плика постави в торбичката. Космите, изтръгнати от косата на Кристи, го последваха.

— Да.

— Обаче нямам чаши за мартини.

Джак се опита да си представи редовните клиенти на Хулио да отпиват от розовата течност, налята в чаши с високи столчета. О, човешкото общество… Залепи торбичката с тиксо и я прибра в джоба си.

— Наистина си много внимателен.

Джак кимна и свали ръкавиците.

— Федералните ще свалят отпечатъците от плика и ще ги сравнят с онези, които държат в базите си данни. Не мисля, че моите са в техните компютри, и смятам това да остане така.

И извади телефона си, за да се обади на Леви.