Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (50)

3

Такситата се носеха по улиците на Лоуър Ийст Сайд, на няколко пресечки от Ален, малко по-нататък от Диленси и Чайнатаун. Стара, много стара част на града. Онзи писател Уинслоу живееше тук. Съвпадение? Да, добре, много хора живееха тук — предимно азиатци.

Таксито на Томпсън спря пред стара сграда, изградена от камък, която изпъкваше сред другите, които до една бяха тухлени. Между два от прозорците на втория етаж беше опънат чаршаф. А някой беше изрисувал със спрей върху него вече така добре познатата му фигурка на Човека Ритник.

Това вероятно беше един от клубовете, за които му беше споменал Томпсън.

Джак помоли шофьора на неговото такси да мине покрай сградата и да го остави на ъгъла.

А сега — какво?

Дали Томпсън просто се беше отбил тук, или пък това беше мястото, където нощуваше по време на пребиваването си в града? Със сигурност можеше да си позволи и хотелска стая, но може би искаше да демонстрира бедност и пролетарски възгледи за живота. Дали не държеше тук „Краткото изложение на Срем“?

Джак се беше втренчил в сградата, а вятърът подхвана импровизираното знаме на Хората Ритници и то заплющя. Той замръзна на мястото си, когато видя фигурката, издълбана в камъка под него: Ешерианският печат на тайната организация „Септимус“.

 

 

Тайната организация… Така я наричаха в неговия роден град… Тайно общество, което, както се предполагаше, беше предшественик на масоните и ги караше да изглеждат като отворена книга. Като дете, Джак се беше промъквал на местните сбирки и имаше неясния спомен, че се беше чувствал странно — обезпокоен и разтревожен без видима причина — от видяното. Това по нищо не приличаше на вълшебните приказки, които оформяха детството, но със сигурност беше странно.

Не знаеше те да имат свой храм тук, в Ню Йорк, но защо не? А човек би могъл да очаква, че той ще е именно в тази стара част на града. Каква обаче беше тяхната връзка с Томпсън? Дали той беше техен член? Или пък някои от водачите на това тайно общество бяха готови да станат Хора Ритници? Джак се съмняваше в последното. Обаче тайната организация също не можеше да отвори вратите си за всички…

Ставаше все по-интересно.

Той се огледа. Търсеше място, откъдето удобно щеше да може да наблюдава входа. Мислеше, че ще е добре да наблюдава Томпсън, предвид връзката му с Болтън. Вероятно беше по-добре да остане от същата страна на улицата, където нямаше да привлича чак толкова вниманието на онези, които биха погледнали през прозореца.

В западна посока, той намери местенце близо до изхода на тясна еднопосочна уличка, по протежението на която имаше поне половин дузина очукани стари контейнери за боклук, празни в момента, и която вероятно подслоняваше една или две колонии едри плъхове. Обаче тя предлагаше добра видимост към входа и дори оскъдна слънчева светлина. Беше облякъл износеното си сако, за да се предпази от утринния хлад, но ето че денят започваше да става по-топъл.

Чакаше, а пикочният му мехур изпращаше до мозъка сигнали, че е пълен. Изпитото кафе искаше да излезе навън, затова рискува да прескочи набързо до индо-пакистанското кафене, което се намираше малко по-нататък на същата улица. Тъй като тоалетната беше на разположение единствено на клиенти на заведението, той поръча питка с къри и пепси-кола.

Настани се до прозореца, откъдето, макар и под доста малък ъгъл, виждаше входа на сградата. Би могъл да остане и тук, в заведението, където беше по-топло, но искаше да бъде на улицата, когато Томпсън отново се появи. Затова се отби набързо в тоалетната, взе поръчаната храна и отново излезе навън с надеждата, че не е пропуснал заминаването на Томпсън.

Тъкмо изпи и последната капка пепси-кола и някой се появи на стъпалата на клуба. Беше разочарован да види, че не е Томпсън, обаче и този мъж му изглеждаше познат. Трябваха му няколко секунди, за да се сети кой е той. По лицето му беше набола брада, небръсната поне няколко дни, той имаше вид на току-що станал от леглото човек, но, да, това беше портиерът от музея.

И вървеше към него.

Джак навлезе по-навътре в уличката и размести два от контейнерите, с което обезпокои три огромни плъха. Те завъртяха и побягнаха към далечния край. След това извади от джоба си тънка пачка пари. Остави два долара близо до входа на уличката и още един по-навътре. Накрая извади сгъваемия си нож, отвори дългото десетина сантиметра острие, клекна зад двата доближени един до друг контейнери и зачака. Ако мъжът беше прекалено потънал в мислите си и не забележеше знаците, нямаше да захапе примамката. Но Джак беше готов да се обзаложи, че портиерът, наскоро останал без работа, непременно ще забележи парите.

Джак чу стъпки в началото на уличката, после те се приближиха. Той скри ножа и остави главата си да клюмне върху коленете. Стъпките спряха пред него. Той усети как го побутнаха и чу един глас да казва:

— Хей, човече, добре ли си? — Второ побутване. — Хей.

Джак остана неподвижен, докато не усети ръката на бившия портиер да бърка в джоба му. Тогава се размърда, сграбчи мъжа за дългата коса и го дръпна силно надолу. Портиерът се приземи на колене, лицето му се озова само на сантиметри от това на Джак, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато острието на ножа беше опряно в гърлото му.

— Хей, аз просто исках да се уверя, че си добре!

— Млъкни! — Джак говореше тихо, но заплашително. — У теб е нещо мое.

— Не! Нищо подобно! Никога преди не съм те виждал!

Джак упражни натиск върху острието.

— Млъкни! Ще говориш, когато ти кажа, в противен случай никога вече няма да можеш да отрониш и дума. Ясно?

Мъжът кимна — е, поне доколкото можеше с ножа, опрян в гърлото му. Беше разбрал правилно заплахата и сега имаше уплашен вид. Джак си представи как този негодник задига книгата от кабинета на професора — като най-вероятно я е издърпал изпод безжизненото му тяло — и си тръгва, без дори да повика помощ за безпомощния старец. Представи си също така как изпълнява заплахата си, как прерязва ларинкса и… Разтърси глава.

— Как се казваш? Говори!

— М-Марти.

— Добре, Марти, чуй ме. Липсва книга от музея, където преди ти работеше. Тя не принадлежеше на музея, а беше моя лична собственост. И аз искам да си я получа обратно. И тъй като ти я открадна, разчитам на теб да ми я върнеш. — Джак през цялото време наблюдаваше зениците му. Те изведнъж се свиха. Да. Той беше виновникът. — Не искам да чуя никакви отричания като например, че не знаеш за какво говоря, защото съм абсолютно сигурен в противното. Ченгетата те търсят, а на теб вероятно няма да ти хареса да те намерят. Обаче ето че се случи нещо далеч по-лошо. Аз те намерих първи. Ченгетата не се интересуват от книгата. Но аз се интересувам. Много.

Беше ли се изразил достатъчно убедително? Да, вероятно.

— Затова, като ти дам разрешение да говориш, ще ми кажеш къде е, а после двамата ще решим как ще ми я върнеш. Ясно?

Друго кимване.

— Добре. А сега — говори.

— Виж, кълна се, че не… Оу!

Джак го бодна леко, достатъчно да разкъса кожата.

— Спомни си какво казах за отричанията.

— Знам, знам. Просто исках да кажа, че не знаех, че тя принадлежи на някого. Мислех, че е на музея.

Джак се въздържа да се впусне в реч относно понятията мое и чуждо, защото обяснението можеше да се окаже прекалено сложно за Марти.

— Видях я и не знам какво ми стана. Преди съм крал само дребни неща. Знаех, че ще си създам проблеми, но…

— Но видя фигурката на Човека Ритник и реши, че просто трябва да я имаш. Така ли?

Очите насреща му се ококориха още повече, този път — не само зениците.

— Ти откъде знаеш?

— Къде си я скрил?

Бившият портиер трепна.

— Аз… Дадох я на някого.

— Знам. На Ханк Томпсън.

Очите се ококориха още повече — ако това въобще беше възможно.

— Това пък откъде го знаеш?

— Ще се изненадаш колко много неща знам.

Лесно беше да се досети, след като Томпсън и Марти бяха във вътрешността на една и съща сграда.

— А сега…

Телефонът му започна да звъни.

— Кой…?

Вероятно отново беше Леви.

— Няма ли да отговориш? — запита Марти.

Джак поклати глава.

— По-късно. А сега, въпросът е дали ще ми върнеш книгата, или не? Помисли внимателно, преди да ми отговориш.

— Много бих искал, мистър, наистина, обаче Ханк не иска да се раздели с нея. Той обожава тази книга.

— Знаеш ли къде я държи?

— Да. В стаята си на най-горния етаж.

Благодаря за сведението.

— Е, открадни я повторно. Открадна я от мен, сега я отмъкни от Томпсън. — Гласът му стана по-твърд. — Няма да ми кажеш, че не можеш да го направиш, нали?

— Не, не, не! Ще го направя! Ще го направя!

— Страхотно.

Джак стана и издърпа и другия мъж на крака. Прибра ножа, оправи дрехите на Марти, после го побутна към тротоара.

— Хайде. Аз ще те чакам.

Марти имаше вид на човек, който не може да повярва на късмета си. Потри опакото на дланта си по гърлото си, погледна страхливо петното кръв на кожата, а после — Джак.

— Ще ме пуснеш?

— Да. Как иначе ще ми донесеш книгата? — Срита го по задника. — Хайде, размърдай се! Ще те чакам.

И Марти се размърда. Джак го видя да изкачва тичешком входните стъпала на сградата. Щом той се скри вътре, Джак излезе от прикритието си и забърза в обратна посока.

Да, щеше да го чака, обаче не му беше казал къде.