Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (49)

2

Джеръми лежеше на леглото, втренчил поглед в тавана. Не можеше да повярва, че го бяха оставили да излезе от полицейския участък. Когато бяха сложили белезниците на ръцете му в бара, беше изпитал същото онова чувство на загуба, безпомощност и паника, което го беше заляло и в тийнейджърските му години при арестуването му за убийствата в Атланта.

Какво се беше случило? Дали не бяха сгрешили нещо при проверката на пръстовите отпечатъци? Дали компютърът не се беше повредил, и не ги бяха идентифицирали?

Или пък това беше проява на някоя по-висша сила, която направляваше съдбата му?

Каквато и да беше причината, той се радваше, че е на свобода.

Протегна ръка с очакването да докосне Дон. Но вместо това откри, че леглото е празно. После чу пускането на водата в тоалетната, а Дон влезе в стаята. Беше силно пребледняла.

— Нещо не е наред ли, мила?

— Не се чувствам много добре. — Като потриваше ръце, тя прекоси стаята и затвори двата прозореца. — Тук е ужасно студено!

Той потисна гнева си. Дори не го беше попитала.

— Знаеш, че обичам да дишам свеж въздух.

Отворен прозорец… Нямаше такъв лукс в „Крейтън“. Откакто беше излязъл оттам, държеше всички прозорци отворени. Ето и сега, макар че прозорецът беше затворен само от няколко секунди, той се чувстваше като хванат в капан, задушаваше се. Обаче не можеше да го сподели с Дон.

Тя легна в леглото до него и дръпна завивките до брадичката си. Джеръми пък пъхна ръка под тях и я погали по дупето.

— Не се ли чувстваш достатъчно добре за малко секс?

Тя отблъсна ръката му.

— Не. Наистина не ми е добре.

— Хей, искаш да ме ядосаш ли? Онази свада не стана по моя вина. Аз просто бях…

— Ако си беше тук, у дома, а не висеше непрекъснато в онзи бар, докато съм на работа…

Гневът се надигна у Джеръми, обаче той успя да го овладее.

— Хей, какво има сега, скъпа? Казах ти да напуснеш работа.

— И аз те послушах. Подадох предизвестие, обаче не мога да напусна веднага и да ги оставя в затруднение.

— Майната им.

Но истината беше, че не искаше никого, дори нея, непрекъснато край себе си. В „Крейтън“ денонощно, двайсет и четири часа и седем дни в седмицата имаше някого наоколо. Винаги. Макар да копнееше за време насаме, също така имаше нужда да се отбива понякога в места като бар „Работа“ и просто да виси там, както се изразяват безработните. Обаче трябваше да се държи като предан бъдещ съпруг, който да се грижи за жената до себе си и да я закриля. Вчера например мислеше да поиграе на онази игра, за която му беше казал този приятел Джо Хенри, но най-вероятно нямаше да може да го направи, докато Дон беше наоколо. А онзи приятел беше наистина страхотен — запален по видеоигрите и със сигурност бъдещ Човек Ритник.

— Имат две седмици, после ще напусна. Но какво се случи снощи, докато бях тук? Обадиха ми се, че си в затвора и трябва да се плати гаранцията ти, а ти искаш от мен да напусна работа и аз се чувствам като развалина и ми се повдига и в момента имам единствено нужда от сън. Така че, остави ме.

Той я потупа нежно по дупето, макар че много му се искаше да я удари силно.

— Добре. Наспи се хубаво, мила.

И продължи да гледа втренчено в тавана и да се пита защо не е на път обратно към „Крейтън“, а после внезапно се сети за думите й.

… чувствам се като развалина и ми се повдига…

Възможно ли беше? Дали това не беше характерното за бременните сутрешно гадене? Ако беше така, това със сигурност означаваше, че някаква висша сила бди над него. Освободен от „Крейтън“… Освободен от затвора снощи… А сега и това. Потисна щастливия си смях.

О, моля те, Господи, да, моля те! О, татко, където и да си, възможно ли е това?