Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (42)

4

Джак спря на паркинга на „А & Р“ половин час по-рано и се приготви да наблюдава. Приблизително четвърт час след като видя „Инфинити“-то на Леви да влиза, то беше последвано от разнебитена и мръсна стара „Джета“. Паркираха на две съседни места, после Леви слезе и заговори с шофьора на „Джета“-та, жена на средна възраст. След кратък разговор, Леви се върна в колата си, а „Джета“-та се премести две алеи по-нататък, откъдето шофьорът можеше безпрепятствено да наблюдава „Инфинити“-то.

Малко проучване беше показало, че Леви е втори по длъжност в „Крейтън“, веднага след медицинския директор Джулия Века. Възможно ли беше шофьорът да е Века? Струваше му се малко вероятно. Трудно му беше да повярва, че директорът на правителствена институция би се държал като престъпник.

Но която и да беше, какво правеше тя тук?

Джак се сети за два начина да открие, обаче се спря на най-директния. Сложи на ръцете си кожени шофьорски ръкавици, слезе от колата си, прекоси паркинга и застана до „Джета“-та. Протегна ръка към дръжката. Жената подскочи и извика — кратък и остър вик — а той отвори вратата.

— Няма да чуеш нищо оттук. Ела при нас. Не искам да пропуснеш нито дума.

Тя го гледаше втренчено през дебелите лещи на очилата си. Кафявата й коса беше прорязана от сиви нишки, които й придаваха отвратителен миши цвят. Костюмът й беше омачкан, а яката на бялата й блуза беше мръсна. Тя бързо протегна ръка към мобилния си телефон.

— Ще се обадя в полицията!

Той я хвана за ръката и нежно я издърпа вън от колата.

— Няма нужда, лейди. Ще отидем само до колата на приятеля ти Леви, ще седнем в нея и ще се поопознаем малко.

Страхът в очите й се превърна в раздразнение, но тя се остави да я преведат през паркинга. Очите на Леви едва не изхвръкнаха от орбитите, като ги видя. Той изскочи от колата и тръгна към тях.

— Джулия, аз…

Джулия, а? Благодаря ти, че ми подсказа коя е тя. Джак му махна с ръка да влезе обратно вътре.

— Нищо не се е променило, докторе. Сега имаме маса за трима, това е всичко.

Джак отвори предната врата и помогна на Века да седне в колата, след което се настани на задната седалка.

— Удобно — каза, когато се отпусна на меките възглавнички. Подаде на Леви облечената си в ръкавица ръка. — А сега, както казват при раздаването на наградите Оскар: пликът, моля.

Без да каже дума, Леви го постави в дланта му. Джак го отвори и се престори, че брои, след което го прибра в джоба си.

— Окей. Сега, след като приключихме с това, мога да запитам доктор Века на какво дължим присъствието й тук.

Като чу името си, тя подскочи, после се обърна и го изгледа подозрително.

— Знаеш коя съм? Откъде? Да не би да съм под наблюдение?

Той й намигна.

— Няма да отговоря на този въпрос. Обаче може да се замислиш дали от време на време да не переш бельото си. — Това предложение беше подхвърлено просто така, предизвикано от външния й вид.

Тя втренчи гневен поглед в него.

— Дойдох тук, за да видя мъжа, който ни изнудва. И трябва да кажа, че не съм впечатлена.

— Защо, в такъв случай, просто не дойде тук заедно с доктора? — Тя не отговори и той добави: — О, разбрах. Не си искала да зная, че си замесена. Трябва да отричаш, за да можеш да оставиш Леви в калта, ако се стигне дотам, нали?

Века почервеня, докато напълно естественото изражение на Леви му подсказа, че той вече беше мислил по този въпрос.

— Колкото до изнудването — продължи Джак, — аз не съм молил за парите. Бяха ми предложени.

— Оправданието ти е несъстоятелно. Просто се погрижи да свършиш работата, за която ти плащаме. И която всъщност е едно голямо нищо.

— Или какво? Ще насъскаш Болтън срещу мен, както го насъска против Герхард?

Той просто направи ново предположение и зачака реакцията й.

— Слушах вече достатъчно. — Тя отвори вратата на колата. — Помни какво ти казах.

Затръшна силно вратата и се върна в колата си.

— Мисля, че я ядосах.

Леви прочисти гърлото си.

— Единственият начин да ядосаш истински доктор Века е да застрашиш експеримента. Тя е инвестирала много в него.

— Достатъчно, за да иска смъртта на Герхард?

— Тя не е насъскала Болтън срещу Герхард. Казах ти — той беше с нас в нощта, в която твърдиш, че е бил убит детективът. — Прочисти гърлото си. — Спомена дДНК снощи. Кажи ми честно: къде чу за това?

— Явлението, което не съществува?

— Ти очевидно знаеш, че не е така, така че не виждам смисъл да отричам. Но откъде…?

— Да направим размяна. Ти ми кажи какво е, а аз ще ти кажа как така съм чул за него.

— Научил си от Герхард, нали?

— Когато го видях за първи път, той беше мъртъв. — Джак нямаше намерение нищо да издаде. — Първо ти.

Леви огледа наполовина пълния паркинг. Века се беше затворила в автомобила си.

— Да преместим колата.

— Къде?

— Ще ти покажа.

Джак се наведе напред и видя RF детектора на Леви върху конзолата между седалките.

— Страхуваш се, че някой ни подслушва?

— Не, разбира се, че не. Просто искам да сменим мястото.

RF детекторът отчиташе само шумовия фон, обаче Леви може би се тревожеше, че могат да ги подслушват с лазер — да насочат лъча през прозореца и да чуят всичко, което се говори вътре. Но, от друга страна, възможно беше и да е уредил нещо…

Джак извади „Глок“-а си. Задържа го близо до пода и щракна предпазителя. Нямаше причина да прави това, обаче резкият шум предизвика желания ефект.

Леви каза:

— Взел си със себе си оръжие!

— Разбира се. А ти не си ли?

— Не! Аз дори не притежавам такова.

— А вероятно трябва. Добре, заведи ме там, където искаш.