Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (41)

3

Джак пристигна в „Работа“ около три часа и огледа бутилките бира зад бара: „Корс“, „Корс светло“, „Бъд“ и „Бъд светло“. Отчайващо. Тъмна ламперия, сепарета покрай стените, разпръснати маси в средата и билярдни маси в задната част.

Вчера, докато двамата с Кристи пътуваха по булевард „Куинс“, тя му беше посочила мястото и се беше пошегувала с името, а после го беше осведомила, че Бетълхем прекарва тук повечето следобеди.

Джак, който искаше да изглежда като обикновен и неособено умен човек, поръча халба наливно пиво от най-малката от четирите злини, пое я от силно изрусената барманка и я занесе до близката маса.

Извади от раницата си последен модел PSP и започна да играе току-що излязлата на пазара триизмерна версия на „ДНК войни“. Ако Болтън беше дори наполовина така запален по видеоигрите, както твърдеше Леви, може би щеше да се заинтересува от човека, носещ очила 3D и вглъбен в играта си. Достатъчно, за да се приближи до него и двамата да се заговорят.

Джак искаше Болтън да се приближи до него. Защото, ако Джак отидеше до бара и подхванеше разговор с него, можеше да предизвика подозрения. Но ако Болтън направеше първия ход…

След четирийсет минути и две внимателно изпити халби бира, Джак започна да мисли, че си губи времето. Може би Болтън беше решил да не се отбива в „Работа“ в този ден или, да речем, да удави някого. Поне играта беше интересна и предлагаше предизвикателство — беше различна от версията, предназначена за конзолите — и времето минаваше бързо.

И тогава влезе Джеръми Болтън, облечен в дънкова риза, избелели дънки и светлокафяви каубойски ботуши. Видът на привлекателния нехранимайко. Добавете черна шапка „Стетсън“ и той можеше да мине за Кевин Клайн в „Силверадо“.

Джак го погледна над триизмерните очила. До този момент беше виждал само снимки и неясен образ през предното стъкло на автомобила му, и при това от значително разстояние. Снимката не можеше да предаде излъчването на живия човек. А сега виждаше човек, който се чувства удобно в кожата си. Който излъчва нещо. Джак не можеше да го назове, обаче около този мъж наистина имаше определена аура.

Лицето на барманката грейна, когато го видя, усмивката й стана широка и щастлива. Двамата размениха няколко думи, докато тя му наливаше халба „Бъд светло“. Той взе бирата и се обърна, облегнат с една ръка на бара, и огледа помещението. Джак се фокусира в играта и се освободи от част от разочарованието си, докато пръстите му натискаха бутоните. След няколко минути забеляза чифт обути в ботуши крака да спират до масата му.

— Какво играеш? — запита бавно, с южняшки акцент, Болтън.

Джак подскочи леко — като че ли беше изненадан — а после погледна Болтън през очилата 3D. Те бяха от поляризираните, а не от червено-сините, но все пак караха помещението да изглежда малко странно. Той ги свали и разтърка очи.

— Триизмерна версия на „ДНК войни“. Играл ли си?

— Дори не знаех, че вече е на пазара. Мислех, че държиш MG Acid-Two. Тя също е триизмерна, знаеш ли?

— Да. Обаче само някои сцени. А тази — цялата.

— Без майтап? Какво ще кажеш да ти купя бира и да я изпиеш, докато аз разгледам това тук?

Джак помисли две секунди, после каза:

— Дадено.

Болтън размаха празната халба, така че да я видят от бара, и каза:

— Лори, скъпа, ще дадеш ли на този човек още една за моя сметка?

В този момент до масата им се приближи лошо облечен мъж на около четирийсет години.

— Имате ли нужда от нещо, което да повиши настроението ви?

— Изчезвай! — изръмжа Болтън.

Дани го разбра правилно. Джак го загледа как се отдалечава с приведени рамене.

— Предполагам, че е в бизнеса с хартиени шапки на палячо и големи клоунски носове.

Болтън се усмихна.

— Не точно. Току-що срещна Мръсния Дани. Специализиран в разпространението и употребата на наркотици. Аз не се интересувам от тези неща. А ти?

— Не и напоследък.

Джак се досети, че Болтън не би искал да се замеси с Дани, в случай че той бъде хванат и обвинен. Той седна срещу Джак и сграбчи неговото PSP. Сложи специалните очила и нападна играта. Не вдигна поглед дори когато Лори дойде до масата им с бирата на Джак. Дори не даде знак, че е забелязал. Беше напълно погълнат от заниманието си.

Джак го изучаваше с поглед, докато той играеше, гледаше как татуировката на Човека Ритник на лявата му ръка танцува с всяко натискане на бутоните. Не виждаше очите на Болтън през очилата, но виждаше как лицевите му мускули се свиват под брадата му, виждаше го да се усмихва — понякога горчиво, друг път радостно — и да криви устни. Не приличаше ни най-малко на убиец.

Най-после остави играта, свали очилата и плъзна всичко по масата към Джак.

— Абсолютно страхотна е! Трябва и аз да я имам.

Абсолютно страхотна… Да, той се срещаше с осемнайсетгодишно момиче. Казаха имената си — и двамата излъгаха. Джак не знаеше откъде му дойде наум името Джо Хенри, обаче точно то се изплъзна от устните му. Продължиха да говорят за видеоигри. Нямаше съмнение, Болтън беше запален играч. Разказваха си истории за различни игри, които Джак беше играл, обаче не беше стигал до нивата, достигнати от Болтън. Но пък Джак, който водеше живот на възрастен човек, имаше повече задължения и не можеше по цял ден да се забавлява.

И през цялото време, докато говореха, погледът на Джак непрекъснато се спираше на татуировката на Човека Ритник. Болтън вероятно беше забелязал. Вдигна ръка с дланта навътре и раздели колкото може повече палеца и показалеца си.

— Харесва ли ти?

— Виждам все повече и повече такива татуировки. Предполагам, това означава, че ти си последовател на Ритника.

— Да, аз съм напълно дисимилиран. Знаеш ли какво означава това?

— Не, но се уча. Вече съм преполовил книгата.

— Без майтап? Е, значи всичко при теб е наред. Ти си готин пич — запален по видеоигрите и привърженик на Ритниците…

— Още не.

Болтън се усмихна.

— О, скоро ще бъдеш. Ще бъдеш дисимилиран още преди да си се усетил.

За втори път вече му казваха това. Мисълта не му носеше успокоение.

— Както и да е — бъдещ последовател на Ритниците. Страхотно.

Джак не можа да устои.

— Какво знаеш за автора? Ханк Томпсън беше името му, нали? Чувал ли си преди за него?

Болтън присви очи.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— О, просто се питах. Докато беше никому неизвестен, изведнъж се появи по телевизията и ето че неговият Човек Ритник е навсякъде. Удивително.

Болтън се успокои.

— Да. Абсолютно удивително.

Нещо в тона му… Тъга? Враждебност? Джак не можеше да каже с точност. Отказа се да задава повече въпроси и двамата се върнаха на темата за видеоигрите. Разговориха се за любимите им игри „Атари“ в миналото.

— Мама беше бедна, така че нямах собствена игрална конзола, обаче непрекъснато се сприятелявах с момчета, които имаха. Обожавах една игра, която се наричаше „Управление на ракетен снаряд“. Просто я обожавах!

Болтън говореше оживено, беше очарователен и приятен събеседник. Ако Джак не знаеше онова, което знаеше, може би щеше да го хареса. Лесно беше да види как Дон се беше поддала на магията му. Не го виждаше като изверга, измъчвал и убил Герхард. Вероятно убиецът беше някой друг. И ако приемеше това, щеше да започне да се чуди дали не е бил подставен за убийствата в Атланта, както беше казал Томпсън…

Може би… Обаче отвличането на Леви беше намек за онова, на което беше способен. Джак просто трябваше да знае повече за него. Поради която причина беше и тук…

— А когато не помагах за бързото износване на някой джойстик, харчех всеки цент, който успеех да спестя в компютърните зали.

Това напомни нещо на Джак.

— Хей, знам едно място в града, където има всичките стари игри. Можем да отидем там и…

Болтън поклати глава.

— Може би някой ден, но не в непосредствено бъдеще.

— Хей, ако си зле с парите…

— Не, по дяволите, просто трябва да свърша някои неща. Аз съм човек с мисия. И не се разсейвам, докато не свърша онова, което трябва. Едва тогава се отдавам на забавления.

Джак не можа да се сдържи: наведе се към него. Нали точно за това беше тук. Не можеше да повярва, че Болтън ще го сподели с него.

— И какво трябва да свършиш?

Болтън доби отнесен вид.

— Работя по един проект. Наистина е важен. И трябва да се концентрирам върху него. Но когато свърша своята част от работата, ще мога да дочакам големия ден.

— Какъв голям ден?

Болтън се усмихна — повече на себе си, отколкото на Джак.

— Ами, идването на Ключа за бъдещето, разбира се. Новият свят.

Джак онемя за миг, после успя да каже, едва чуто:

— Хм.

Болтън разтърси глава.

— Само се пошегувах.

Джак отново погледна татуировката му.

— Тя няма нищо общо с Хората Ритници, нали?

Джери отново присви очи.

— Какво те накара да кажеш това?

— Ами, авторът непрекъснато повтаря, че се кани да промени света.

Болтън се усмихна.

— Да, така е. Е, той е прав за едно: светът ще се промени така, както никога досега. Онова, което е горе, ще се озове долу, а онова, което е долу, ще се изкачи горе.

Погледна часовника на стената.

— Упс, трябва да вървя. — Стана и му подаде ръка. — Приятно ми беше да се запозная с теб. Може би скоро ще играем двамата и ще видим кой е по-добър.

— Да. Да го направим.

Загледа след него, обаче не го последва. Не можеше. Имаше среща в Ратбърг — трябваше да прибере парите си. А Болтън вероятно отиваше в заведението, където работеше Дон.

Джак остана на мястото си. Чувстваше се малко неудобно.

Ключ за бъдещето… Какво беше това, по дяволите? Обаче тази идея за промяна на света, обръщането на нещата, издаваше различие.