Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (39)

1

Джак стоеше зад Джия в кабинета на първия етаж и гледаше над рамото й право в компютърния екран. Беше опитал всички трикове, които знаеше, при търсенето, обаче не беше попаднал на нито един резултат за дДНК^[1]. „Гугъл“ приемаше това като одна, обаче не това търсеше той. Затова помоли Джия да опита. Тя не се справи по-добре, обаче той беше силно впечатлен от бързината, с която пръстите й летяха по клавишите. Сеансите по физиотерапия очевидно даваха добри резултати. Забеляза тъмни петънца по кожата й. Докосна едно.

— Рисувала си?

Тя сви рамене.

— Ако може да се нарече така.

— Това е страхотно. Мога ли да видя?

Тя поклати глава.

— Тези мои работи не са за показване.

— Дори на мен?

— Бих предпочела да не ги показвам.

— Защо не?

— Защото… Защото не са мои.

— Не разбирам.

— Аз също. Те са прекалено… опърничави, ако това ти говори нещо. Не свършват така, както съм планирала при започването им.

— Но поне рисуваш.

Тя въздъхна.

— Ако може да се нарече така. — Кимна с глава към екрана. — Нямах повече късмет от теб.

— Не, няма информация за дДНК в Интернет, което вероятно означава, че е безопасно да приемем, че такова нещо не съществува.

— Не съм съгласна. Само защото липсва в Интернет, не означава, че няма такова нещо.

Тя завъртя стола така, че да е с лице към него.

— Мрежата е задръстена от фантазии, илюзии и заблуди, мечти и откровени лъжи — все неща, които не съществуват. От това не следва ли, че трябва да има поне едно нещо, което наистина да съществува?

Той погледна смачкания лист хартия, откъснат от бележника на Герхард: дДНК. Следваше въпросителен знак — какво ли беше неговото значение? Че Герхард също не е бил сигурен?

Реакцията на Леви обаче ясно показваше, че е попаднал по следите на нещо. И защо информацията за него просто не се появи отнякъде? И защо Леви не пожела да признае неговото съществуване?

Джак имаше чувството, че тази загадъчна дДНК е ключовото обяснение защо Джеръми Болтън е така безценен за института „Крейтън“ и за хората, които го финансираха. Може би дори беше ключът към начина, по който да го изхвърли на улицата, вън от живота на Дон Пикъринг, без да се налага той самият да понесе негативи от тези си действия.

Но кой друг, освен Леви и другите от „Крейтън“, би могъл да знае нещо по въпроса?

Трябваше да продължи да подлага Леви на натиск.

— А какво, ако тази могъща агенция преднамерено е изтрила информацията от Интернет?

Джия поклати глава.

— Не виждам как е възможно това.

Джак също. Освен ако…

— Ами, може да са се захванали с това отрано — още от първото споменаване на темата в мрежата.

Тя вдигна поглед към него.

— Ти наистина ли мислиш, че някоя тайна правителствена агенция се занимава с това?

Леви беше споменал нещо такова, а той му вярваше. Обаче пред Джия беше нахвърлял разкритията си само в най-общи щрихи.

Тя протегна ръка и стисна неговата.

— Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш в това? Всичко започна с желанието ни да помогнем на тази жена да открие наетия от нея детектив, после прерасна в помощ да изтръгнем дъщеря й от обятията на доста по-възрастния от нея мъж, а сега… В какво се е превърнало всичко сега? Тази работа като че ли ескалира с всеки изминал ден.

Не можеше да спори с нея. Не беше й казал за убийството на Герхард, нито за отвличането — защо да я тревожи?

— Казах, че ще й помогна, и не мога така лесно да се откажа от дадената дума. Дъщеря й наистина се е забъркала с неподходящ и дори лош човек — макар че може би не е толкова лош, ако терапията се окажеше успешна — и аз не смятам за правилно да я оставя да провали бъдещето си. Не се тревожи, изключително внимателен съм.

Това със сигурност беше вярно.

— Обаче… правителствени агенции и някакъв странен вид ДНК… Какво общо има това с дъщеря й?

— Не толкова с нея, колкото с мъжа, с когото тя се среща. Може би майка й би могла да използва тази дДНК, за да ги раздели.

Тя стисна още по-силно ръката му.

— Внимавай много, Джак.

— Познаваш ме. — Той й се усмихна с най-уверената си усмивка. — Внимателен е моето второ име.

Джия изви очи към тавана.

— Ако беше така, нямаше да се занимаваш с това.

— Но аз вземам всички възможни предпазни мерки.

— И нещата пак се объркват, нали?

По този въпрос също не можеше да има спор. Рисковете в работата, която беше поел, се увеличаваха непрекъснато. А той се канеше да ги доведе до още по-високо ниво.

Обаче, преди да е направил това, трябваше да поговори с един друг писател. Ейб му беше оставил съобщение, че се е свързал с Уинслоу директно чрез електронна поща посредством неговия уебсайт, frankwinslow.com. Уинслоу му отговорил по същия начин и му оставил телефонния си номер, а в писмото пишело, че живее в „Лоуър Ийст Сайд“ и могат да му се обадят по всяко време.

Да, наистина звучеше така, сякаш жаждата на този мъж за слава беше неутолима.