Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (38)

13

Джеръми хвана бравата на входната врата на дома си със съзнанието, че трябва много внимателно да разиграе сцената — точното съотношение на наранена гордост и възмущение. Ако направеше дори само един погрешен ход и Дон щеше да започне да си задава въпроси. Не можеше да позволи да има и капчица съмнение в главата й. Тя трябваше да вярва в него така, както майка му беше вярвала в Исус на смъртния си одър. Преди да научи за болестта си, тя не вярваше в нищо, освен може би в поредната бутилка бира и поредната среща в леглото с поредния шофьор на път за Шрийвпорт. Обаче като научи, че е болна от рак, лягаше и ставаше с Библията.

Да, по-добре беше Дон да му повярва, защото да откаже онези пачки пари се беше оказало едно от най-трудните неща в живота му. Всичките тези нули… по дяволите! Пръстите му се бяха съпротивлявали на командата на мозъка да ги оставят така, сякаш бяха живи същества със собствена воля.

Поклати глава. Можеше да вземе парите и да си прекара страхотно, а може би дори да започне нов живот. Но не. Трябваше да се придържа към избрания курс, за да получи желаната награда. Щеше да има достатъчно време — цялото време на света — за игри и забавления след това.

Потупа се по джоба. Беше оставил парите, но снимката щеше да му свърши много добра работа.

Влезе и завари Дон да седи на дивана по тениска и прашки. Слабините му се раздвижиха, като видя гладката й и твърда млада плът. Тя нямаше красиво лице и фантастично тяло, обаче нямаше целулит, увиснала кожа и бръчки — свежестта на кожата й компенсираше напълно всичките й други несъвършенства.

Господи, копнееше за секс още когато излезе от „Крейтън“, и то толкова много, че търпението му едва стигна да придума Дон да съблече дрехите си. Той не знаеше дали тя има някакъв опит в секса — не много, като я гледаше — но знаеше, че той самият няма. Почти целият му живот на възрастен мъжкар беше минал без жена. Искаше да се покаже с много повече опит от нея, но за да стане това, трябваше наистина да трупа опит. Затова започна да плаща на проститутки да го научат на начини да докарва Дон до незабравими оргазми — така, че тя да забрави за всеки друг мъж на света.

И се беше получило.

Забеляза слушалките на ушите й и разбра, че дори не го е чула да влиза. Това го подлудяваше. Всяко дете на нейната възраст, или по-малко, като че ли не можеше да съществува без музика. По-рано днес беше наблюдавал група от пет тийнейджърки, които се мотаеха из централния мол в „Куинс“ и всичките със слушалки на ушите. Защо да излизаш с други хора, ако няма какво да им кажеш?

Мисленето ми издава възрастта ми.

Не можеше да си позволи този лукс. Дон трябваше да вижда в него млад и жизнен мъж — такъв, който е в крак с времето.

Да, но от друга страна, тази илюзия, че си свързан с човечеството, трябваше да изчезне. Технологиите — и особено Интернет — дават илюзията, че сближават хората, докато всъщност ги разделят. Те се „срещат“ в стаи за разговори, макар понякога да са само на петдесет метра един от друг, и използват емотикони, за да преодолеят физическата и емоционалната дистанция, които ги разделят.

Това трябва да се промени. И ще се промени. О, да.

Най-после Дон го видя. Свали слушалките от главата си, прекоси тичешком стаята и се хвърли в прегръдките му.

— Какво стана? Какво каза тя?

Той я прегърна, целуна я, после се освободи от нея.

— Обадих се на път за вкъщи, обаче ти не отговори.

Тя посочи слушалките и сви рамене.

— Съжалявам. Не съм чула, предполагам. Но какво каза тя?

Той се обърна, отиде до прозореца и се загледа в нощното небе.

— Не съм сигурен, че знам как да ти поднеса новината.

— О, господи, какво? — Тя беше плътно до гърба му, дишаше във врата му. — Кажи ми — какво?

Без да се обърне към нея, той извади телефона от джоба си, извика снимката на екрана и й го подаде през рамо.

— Погледни.

Усети как тя го издърпа от ръката му и зачака. Всяка секунда… Чу ахването й и после:

— Какво е това?

— Пари.

— Това и сама го виждам, но…

— Двеста и петдесет хиляди долара, ако искаме да бъдем точни.

— О, мили боже! Не разбирам.

Той предположи, че вече е време да се обърне с лице към нея. Направи го бавно, хвана я за раменете и втренчи поглед в сините й очи.

— Майка ти ми предложи тези пари.

Тя ококори очи.

— Но защо… О, не!

Той кимна.

— Да. Всичките можеха да бъдат мои, ако влезех в колата си и никога повече не се видех с теб.

Тя направи крачка назад, а погледът й се стрелкаше между него и телефона.

— Не мога да повярвам!

— Доказателството е в ръцете ти. А фактът, че съм тук, е доказателство за моя отговор на предложението.

— Все още не мога да повярвам…!

Той доби вид на дълбоко наранен човек.

— Мислиш, че лъжа?

— Не. Не, разбира се, че не, но това… не е никак типично за нея.

— Обади й се тогава. Попитай я. И чуй какво ще ти каже.

Тя го погледна.

— И няма ли да те нараня? Не че ти нямам доверие, но…

Той посочи телефона в ръката й.

— Направи го. Какво чакаш? Да приключим с това веднъж и завинаги.

— Добре.

Тя звучеше уплашено и имаше ужасен вид — докосваше клавишите така, сякаш бяха нажежени. Най-после доближи телефона до ухото си. Джеръми седна и я дръпна до себе си, а после наклони телефона така, че да може и той да чува разговора. Стомахът му се сви. Ходът му беше рискован. Надяваше се резултатът да е добър. Приглушен глас:

— Ало?

— Мамо? Аз съм. Мисля, че знаеш защо се обаждам.

— О, Дон, аз…

— Вярно ли е? Само това искам да знам. Предложи ли на Джери пари, за да се откаже от мен?

— Не е, каквото мислиш.

— Да или не?

— Да, но…

Дон изпищя и захвърли телефона. Той падна на пода, плъзна се, удари се в отсрещната стена, а тя зарови лице в дланите си.

— Вярно е! Не мога да повярвам.

— Тъжно, нали? — каза Джеръми.

Дон свали ръце в скута си и го погледна с лице, по което бяха размазани сълзи.

— Какво?

— Тя мисли, че ти струваш толкова.

— Мисля, че парите са много. Но ти… си отказал всичките тези пари заради мен?

Знаеше, че тя ще му зададе този въпрос, и беше измислил перфектния отговор — ако само успееше да не преиграе.

— Това са много пари, да, скъпа, но ти си единствена.

Тя се хвърли в прегръдките му и зарида на гърдите му.

— О, господи, благодаря ти! Знаех си, че любовта ни е истинска! Независимо какво говореше тя, аз винаги съм знаела, че ти си най-хубавото, което може да ми се случи! — Облегна се назад и вдигна поглед към него. — Не мога да се върна там. Не бих могла повече да живея с нея. — Погледна го с молба в очите. — Може ли да се преместя при теб? Моля те?

Да!

Не можа да сдържи усмивката си.

— Разбира се, че можеш. Което е мое, е и твое. Но сигурна ли си? Това е важно решение, голяма крачка.

Очите й блестяха, когато го прегърна.

— Напълно сигурна. Не мисля, че някога съм била по-сигурна в живота си.

Той я задържа в прегръдките си, целуна я по главата и погали косите й. Виждаше отражението си в отсрещното огледало. Усмихна му се.

Справи се, Джери. Тя е там, където ти винаги си искал да бъде.

Всичко си идваше на мястото. Съдба.