Метаданни
Данни
- Серия
- Майстор Джак (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bloodline, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Желева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2023 г.)
Издание:
Автор: Ф. Пол Уилсън
Заглавие: Кръвна връзка
Преводач: Силвия Вангелова Желева
Издание: първо
Издател: Издателство „Калпазанов“
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Никола Христов
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0239-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19114
История
- —Добавяне
4
— Разкажи ми за този хубавичък четирирък човек, изобразен на корицата на книгата ти — каза Джак.
Ханк Томпсън се усмихна.
— Аз не бих нарекъл Човека Ритник хубавичък.
След като се върна от „Куинс“, Джак се отби за малко в дома си, за да вземе магнетофон, бележник и химикалки, които да му помогнат да изгради образа на репортера, след което се запъти към Пето авеню.
„Вектор Пъбликейшънс“ заемаха четвъртия етаж на сградата с офиси на „Апър Търтиз“. Той слезе от асансьора и се озова в гол, най-обикновен коридор, боядисан в противно зелено. Вляво от себе си видя стъклени врати, на които пишеше: „Вектор Пъбликейшънс“. В далечния край на коридора имаше кът, оформен като чакалня, едната стена на който беше цялата заета от рафтове с книги. Момчето зад бюрото се обади на Сюзън Абрамс, а тя го заведе при автора.
— Ханк обикновено дава страхотни интервюта — беше му казала предварително. — Той много ще ти хареса.
Очевидно мис Абрамс — черна коса, черна рокля и голи ръце, бледи и слаби като копринени нишки — вече беше едва ли не влюбена в него. Тя го въведе в конферентната зала и го представи като Джон Тилески от „Трентън Таймс“ на дългокракия, висок над метър и осемдесет, мъж, облегнал се на овалната махагонова маса. С очевидна неохота, Сюзън ги остави да се заемат с работата, за която бяха там.
Повечето от отговорите на Томпсън до този момент бяха, дума по дума, същите като онези, които Джак беше прочел в първата статия. Томпсън като че ли ги беше научил наизуст. Като го притиснала опише по-точно и разбираемо промените, които ще настъпят в света, той предложи само неясни и кухи, предварително изковани фрази.
Обаче Джак трябваше да признае, че човекът все пак притежаваше харизматичен чар. Чаровна усмивка, уверени и свободни маниери. На живо приличаше дори още повече на Джим Морисън в средата на трийсетте, отколкото на снимката. С изключение на очите — неговите бяха сини.
Седяха един срещу друг от двете страни на заседателната маса, а магнетофонът беше точно по средата на разстоянието между тях. Джак беше започнал с няколко типични въпроса, които беше прочел в дузини интервюта на други автори: откъде черпи идеите си, как успехът на книгата е променил живота му, бла-бла-бла. И после дойде моментът разговорът да се стесни около Човека Ритник. Без съмнение, на Томпсън и преди бяха задавали въпроси за него, обаче Джак никъде не беше видял отговора му.
— Не, Ханк — Томпсън бързо беше преминал на употребата на първи имена, — предполагам, че не е. Не и с четири ръце. И защо четири?
— Не знам. Тази фигура непрекъснато се появяваше в сънищата ми. Реших, че това е знамение, което ми подсказва нейната важност, затова започнах да я изобразявам върху всичките си неща. И винаги, когато я погледнех, изпитвах онова странно чувство.
Джак преглътна. Дали беше като онова, което беше изпитал той, когато я беше зърнал за първи път?
Томпсън добави:
— А после открих, че не съм сам. Много хора споделиха с мен, че чувстват странни неща, само като я погледнат. — Погледът му прикова този на Джак. — А ти? Не те ли побиха ледени тръпки, когато я видя за първи път?
Джак поклати глава.
— Страхувам се, че не. — Надяваше се да звучи убедително.
— Е, аз пък все още продължавам да се чувствам странно. Усещането е толкова силно, че я поставих на корицата на книгата си.
Време беше за нов опит.
— Чух, че това било някакъв древен символ.
Веждите на Томпсън се стрелнаха нагоре.
— Така ли? На какво? Бих искал да знам. — Изглеждаше напълно искрен.
— Не знам, но прочетох някъде, че бил изобразен и в една древна книга.
Джак забеляза, че маниерите на Ханк вече не са толкова непринудени.
— Каква древна книга?
Джак смръщи вежди и си придаде озадачен вид.
— Бих искал да можех да си спомня заглавието. Спомням си обаче, че се споменаваше нещо за метална корица. Виждал ли си някога такава книга, Ханк?
Усети как Томпсън се скова на стола си.
— Не, не мисля, че съм. А ти?
Джак придаде на гласа си невинно звучене.
— Като че ли чух, че някога е принадлежала на Лутър Брейди.
— От църквата на дорменталистите?
— Да. Ти срещал ли си се някога с него?
— Не. И какво, ако онова, в което го обвиняват, е вярно? Аз не искам и да знам. — Томпсън присви очи. — Ти не си един от тях, нали?
— Един от кои?
— От дорменталистите.
Само ако знаеше…
— Не. Но какво, ако бях?
— Погледни в уебсайта им. Виж какви лъжи разпространяват за мен.
— И защо биха го правили?
— Защото много от техните членове напускат, за да се превърнат в Хора Ритници. Те губят в полза на моите клубове и това ги подлудява.
— Интересно. Но да се върнем на книгата: вярвам, че веднъж я видях в един музей, обаче не мога да си спомня кой точно. Ще ти кажа, ако се сетя.
— Направи го.
Определено се долавяше по-студена нотка.
— Да сменим темата. Разкажи ми за престоя си в института „Крейтън“.
Томпсън го гледаше втренчено с ясните си сини очи.
— Защо искаш да знаеш за това?
— Е, Ханк, както ти казах, прочетох книгата ти, за да се подготвя за това, обаче съм чел и много от другите ти интервюта.
Той се усмихна, обаче усмивката му беше изгубила доста от първоначалната си топлота.
— Справил си се с домашната си задача, както се казва. Това ми харесва.
— Е, исках моето интервю да е по-различно. Напоследък се отделят много колони във вестниците и аз искам да си спечеля своя територия по този въпрос, ако е възможно. И така… за „Крейтън“…
— Щом искаш да печелиш територия, аз нямам нищо против. Но защо институтът „Крейтън“?
— Е, стори ми се странно, че след осъждането ти — и трябва да ти кажа, че бях силно впечатлен от прямотата на разказа ти — федералното правителство си е направило труда да те превози от Джорджия до Ню Йорк. Не знам много за държавната наказателна система, но се съмнявам това да се случва много често. — Джак се усмихна. — Искам да кажа, че внасянето на краден автомобил от един щат в друг едва ли те прави обществен враг номер едно. Ти самият вероятно също си си задавал този въпрос.
— Разбира се.
— И откри ли отговора? Защо?
— Не.
— Дори от хората в „Крейтън“?
— Те дори не намекнаха за това. Можем ли да продължим нататък?
Джак обаче далеч не беше свършил.
— Известно ли ти е, че институтът „Крейтън“ официално е болнично заведение за криминално проявени психично болни?
Тих смях, потиснат и приглушен, после:
— Аз съм малко луд, обаче не съм психично болен. Сериозно, налага се да разделят престъпниците, което и правят: склонните към насилие в крилото, което се заключва, а другите — в крило, където мерките за сигурност не са толкова строги.
Склонните към насилие… Заключено крило… Дали Джери Бетълхем не беше един от пациентите на доктор Леви в „Крейтън“? Дали двамата бяха свързани по някакъв начин?
— Ти сприятели ли се с някого там?
— Предполагам.
— А продължаваш ли да поддържаш връзка с някого?
— Едно от условията да бъдеш освободен предсрочно и с изпитателен срок е да избягваш какъвто и да е контакт с други престъпници, а всички, които познавах вътре, бяха такива.
— А персоналът?
— Виж — каза той и раздразнението му вече беше очевидно, — когато излязох, ме транспортираха обратно до Джорджия.
— Но ето че сега си се върнал в Ню Йорк. Харесва ли ти тук?
Той се отпусна малко.
— Да. Много. Мисля да установя тук главната щабквартира на Човека Ритник. В този град и без друго има най-голям брой клубове, никой в страната не може да се мери с него. Изборът ми изглежда напълно логичен.
— Наистина е така. А това означава ли, че можем да очакваме много повече графити на тази тема из града?
Томпсън смръщи вежди.
— Това нито одобрявам, нито окуражавам, обаче подобни неща са индикатор за нивото на ентусиазъм за еволюция.
— Продължаваш да описваш явлението като „еволюция“. Защо?
— Защото много прилича на превръщането на грозната и противна гъсеница в красива пеперуда — захвърляне на по-нисшата форма и приемане на по-висшата.
Джак се запита дали е настъпил подходящият момент да му каже, че въобще не описва еволюцията. Не.
— И докато говорим за персонала на института „Крейтън“…
— Въобще не говорим за тях.
— … проведоха ли някакви тестове с теб?
— Разбира се. Кръвни тестове, рентгенови лъчи, психологически тестове. Накъде биеш?
— А проведоха ли някакъв експеримент върху теб?
— Ти какво — да не би да мислиш, че животът ми там е бил като филм на ужасите? — Погледна часовника си. — Съжалявам. Трябва да вървя. Имам още интервюта по график.
Да, точно така. Джак се изправи и прибра магнетофона си.
— Същото е и при мен. Трябва да се върна в офиса си и да напечатам интервюто. Между другото, можеш ли да кажеш две-три думи за следващия си проект?
Какво ли например?
— Не съм решил за какво да пиша в следващата си книга, но съм сигурен, че ще получа просветление.
Стиснаха си ръцете, увериха се един друг, че удоволствието е било взаимно, после Джак излезе отново на улицата. Пътуването и усилията не се бяха оказали напразни. Беше научил някои неща за Ханк Томпсън. Преди всичко, той беше малко плашещ. Зад фасадата на Морисън прозираше намек за Менсън. Второ, беше видял „Изложението“. Джак не знаеше дали сам е стигнал до така познатата му фигурка на Човека Ритник, или я беше заимствал от книгата на Срем, обаче изражението в очите му, когато Джак спомена металната корица… Беше я виждал… И може би в момента тя дори беше у него. Трето, не искаше дори да говори за института „Крейтън“. Може би го тревожеше онази част, в която се говореше за „психично болни“, обаче Джак имаше чувството, че вероятността да е нещо друго е по-голяма. Нещо, което той не искаше да стане обществено достояние.
Джак виждаше още едно пътуване до Ратбърг. В близко бъдеще. Много близко.