Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (28)

3

Линия R свършваше при Форест Хилс. Джак изкачи тичешком стъпалата, излезе над земята и се огледа за Кристи Пикъринг. Това име… Все още не можеше да се сети по каква причина то му звучи така познато… Споменът идваше някъде далеч от миналото му. Чу изсвирване на клаксон, обърна се и я видя да му маха от голям черен „Мерцедес“. Седна на предната седалка до нея, а тя остави бутилката диетична пепси-кола в специалната за това стойка и му подаде ръка.

— Е, мистър Джак, ще се повозим ли, или просто ще поседим тук?

Носеше тъмносини панталони, блуза на червено-бели карета и изглеждаше нервна. Дланта й беше влажна при ръкостискането им.

— Да потегляме.

Не искаше да се мотае около входа за метрото. Рано или късно някой щеше да открие двамата тийнейджъри и да се обади за линейка. А след нея щяха да се появят и ченгетата.

— Добре. — Тя запали двигателя. — Накъде?

Джак можеше да я заведе на обиколка из всичките градини, за чието засаждане беше помогнал преди дванайсетина години. Седалището на Джовани беше в Бруклин, но беше се потрудил достатъчно и в патрицианските квартали в тази част на града. Тежка, трудна работа, но винаги беше носила огромно удоволствие на Джак. Занимаваше се с градинарство и като сезонна работа, когато учеше в колежа, така че не беше абсолютен новак, когато Джовани го нае. Основното предимство беше, че му плащаше в брой, без да декларира доходите му. Главният недостатък пък беше, че се налагаше да си търси друга, алтернативна работа през зимата. Беше единственият американец в екипа на Джовани и докато работеше при него, се беше научил да псува без задръжки на испански.

— Какво ще кажеш да минем покрай тенис клуба, а после да ме откараш до спирката на метрото на Трийсет и шеста улица. Трябва да се върна възможно най-бързо, а така ще съм с две спирки по-близо до града.

И две спирки по-далеч от тази тук.

— Играеш ли тенис?

Навремето Джак беше работил за Джовани и в известния тенис клуб „Уест Сайд“, но това не означаваше, че има връзка с тениса.

— Когато бях дете, татко ме слагаше да седна пред телевизора и гледахме откритото първенство на Съединените щати. Когато се играеше тук. — Обзе го меланхолия, носталгия по миналото. — Той обожаваше тениса.

Тя се вля в уличното движение.

— Той мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— И аз. — Всичките онези години, в които се беше крил и избягвал телефонните разговори с него, а ето че сега той вече никога нямаше да се обади.

Кристи въздъхна и прокара бързо ръка през пепеляворусата си коса.

— Аз никога не съм познавала баща си.

Джак погледна към задната седалка и видя листове с ноти.

— Интересуваш се от мюзикъли?

— Буквално. Дори участвам в такива, обаче само на любителски начала.

— И „Обещания! Обещания!“ е последният?

Тя се усмихна и кимна.

— Аз изпълнявам ролята на Джил.

— А мечтала ли си някога за „Бродуей“?

— Когато бях малка. — Очите й блестяха. — Но кой знае? След като Дон влезе в колежа, може и да опитам. Сега обаче се задоволявам с главната роля в малки любителски представления. Обожавам музиката, обаче имам проблеми с това, че музикантите нямат твърдо установено работно време.

— Особено за главната ария, обзалагам се.

Тя го погледна втренчено.

— Познаваш света на мюзикълите?

— Малко.

— Повече от малко, бих казала. Не са много хората, които си спомнят точно тази подробност от „Обещания! Обещания!“.

Джак сви рамене.

— Не знам дали тази подробност е важна, но знам, че никога не съм харесвал гласа на великия покоен Джери Орбах.

Тя се усмихна.

— Имаш ли нещо против да те запитам да не би случайно да си гей? Не че има значение.

Той се засмя.

— Не. Защо?

— Просто се питах. — Хвърли му кос поглед. — Да поговорим сега за един друг Джери. Какво имаш за мен?

— Да изчакаме, докато стигнем другата станция на метрото.

Погледът, който му хвърли, беше странен, но тя нищо не каза. Той имаше причина: не мислеше, че е добра идея кракът й да е на педала на газта, когато чуе онова, което той има да й каже. Минаха покрай огромната сграда в тюдоров стил на тенис клуба, намиращ се в покрайнините на един от най-изисканите квартали в „Куинс“.

— Тук някъде ли живееш? — запита той, докато пътуваха по „Ексетър Стрийт“.

— Би ми се искало. Но имам прекрасно жилище от другата страна на булеварда, близо до Пеъртрий.

След няколко минути спряха на паркинга в близост до станцията на метрото. Тя изгаси двигателя и се обърна с лице към него. Усмивката й изглеждаше пресилена.

— Добре. Давай. Не забравяй — в този случай, лошите новини могат да бъдат сметнати за добри.

— Не разчитай на това.

Усмивката й изчезна.

— Добре. Хайде, порази ме.

— Ще ти кажа онова, което знам със сигурност. Първо, Герхард е мъртъв. Убит.

Тя пребледня.

— Какво? Сигурен ли си?

И той й разказа какво беше открил.

— О, мили боже! Мислиш ли, че го е извършил Джери?

— Не знам. Но дори виновникът да е той, съмнявам се, че ще се намерят доказателства, които да го пратят зад решетките. Няма дори труп.

И продължи да й разказва за обажданията си до 911.

— Но е възможно той да е замесен?

Тя наистина искаше да чуе лоши новини за Бетълхем, но изражението й подсказваше на Джак, че никога не е искала те да са чак толкова лоши.

— Да. Възможно е, защото той е силно склонен към насилие.

Без да спомене името на Леви, той разказа за отвличането, на което беше свидетел.

— И този човек няма да повдигне обвинения?

— Отказа.

— Защо, за бога?

— Не съм сигурен. Предложи някакво неубедително извинение, че работи по деликатен държавен проект, обаче съм сигурен, че в цялата тази работа има много повече. Той познава Бетълхем… но, изглежда, под друго име.

— Джери води двойствен живот? Бедната Дони! — Кристи отпусна глава на седалката и втренчи поглед в тавана. — Имах чувството, че нещо при него не е наред, но дори в най-лошите си кошмари… Трябва на всяка цена да я откъсна от него.

— Трябва да действаш внимателно. Отново, не мога да съм сигурен, но мисля, че няма да можеш да постигнеш кой знае какво с натиск и заплахи. Той е готов да отстрани всеки, който му пречи.

Тя погледна Джак. В очите й се четеше единствено страх.

— Не мислиш, че ще направи нещо и на мен, нали?

— Не, не мисля — поне докато иска да запази близостта си с Дон — но аз на твое място бих пипал изключително внимателно. Вместо да се опитваш да ги разделиш с всякакви средства, предлагам ти да проверя от каква помощ може да ти бъде законната система.

— Какво имаш предвид?

— През първите двайсет и четири часа от разследването на този клоун открих един труп и бях свидетел на отвличане. Не знам дали Бетълхем е извършил убийството, но няма съмнение в онова, което видях, и много се съмнявам, че то е инцидент в един иначе безупречен живот. Джери Бетълхем — или който и да е той всъщност — вероятно има цял гардероб, пълен със скелети. Ще се опитам да подуша поне един от тях. И после, когато му сложат белезниците и го отведат в затвора, на теб ще остане задачата да утешиш Дон.

— Не мисля, че мога да се справя със знанието, че тя е с този човек… това чудовище!

— Помни, не знаем със сигурност дали е чудовище. Освен това, досега той не е направил нищо, с което да й навреди. Така че, не действай прибързано. Ако настояваш тя да се раздели с него, без да има с какво да подкрепиш мнението си, рискуваш да я приближиш още повече до него.

Чуй се само — семейният съветник Джак.

— Но…

— Дай ми възможност да се погрижа за това, без да съсипя връзката ти с Дон.

Тя го гледаше втренчено.

— Мога да понеса Дони да не ми проговори никога вече, ако знам, че също така никога няма да проговори и на Джери Бетълхем.

Джак кимна. Любовта на майката. Кристи не изглеждаше сурова и твърда, но той усещаше лъвицата, която се криеше под кожата й… Лъвица, чието малко е застрашено.

— Два дни… можеш ли да бъдеш същата любвеобилна и загрижена майка още два дни?

— Няма да е лесно, но, да, мога да ти дам два дни.

Джак се надяваше, че тя ще спази думата си.