Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (25)

9

— Какво, за бога, е толкова интересно?

Джак вдигна поглед от книгата на Ханк Томпсън. Беше в леглото, подпрял се на две възглавници, и четеше на кръга светлина, хвърлян от лампата, закрепена на стената над леглото. Останалата част от спалнята тънеше в мрак. Погледна Джия, която лежеше до него. Беше обърнала лице към него. Клепачите й бяха полуспуснати. Изглеждаше така, сякаш всяка минута щеше да потъне в блажен сън.

— Светлината ли ти пречи да заспиш?

— Нищо не може да ми попречи, щом съм достатъчно уморена, знаеш го. Но се питам какво те е прихванало. Ти никога не четеш в леглото.

Джак не знаеше как да й обясни. Откакто се беше върнал от Ратбърг, се чувстваше неспокоен. Усещаше, че е въвлечен в нещо, което би трябвало на всяка цена да избегне — че са го примамили на място, на което той не иска да бъде. Кристи Пикъринг, изглежда, беше в центъра на всичко. След като беше разговарял с нея, бяха откраднали безценната му книга от стария професор, който беше получил удар, беше открил труп и беше станал свидетел на — всъщност беше го предотвратил — отвличане.

Дали пък всичко това не беше просто съвпадение?

Да, бяха го информирали, че нищо не е плод на съвпадение, но това със сигурност не можеше да се отнася до всичко в живота му. Съвпадения все пак се случваха в нормалното стечение на обстоятелствата. Не можеше да бъде убеден, че нещо предотвратява всекидневните съвпадения.

Не виждаше как загубата на „Краткото изложение“ може да бъде свързана с проблема на Пикъринг. Но повече от сигурно беше, че вижда връзка между „Изложението“ и книгата, която държеше в ръцете си: странната фигурка, подобна едновременно на паяк и на човек с четири ръце.

Джак имаше доста добра представа как беше осъществена кражбата: работникът, привърженик на Ритниците — все още не го бяха открили — беше видял професора до копирната машина да прави копие точно на въпросната фигурка. Беше я разпознал и решил, че я иска.

Защо?

Можеше обаче да се отговори и с друг въпрос: а защо не? Ако съдеше по днешното си преживяване в книжарницата, „мое“ и „не мое“ бяха понятия, които или бяха нарочно пренебрегвани, или не добре разбирани от хората Ритници — особено когато ставаше въпрос за книги.

Портиерът можеше да се разхожда свободно из музея, беше наясно с цената на експонатите. Един поглед към „Изложението“ и веднага щеше да се досети, че то струва цяло състояние. Затова и беше изчезнал. Вероятно се опитваше да спечели време.

Идеята, че „Изложението“ се намира в неподходящи ръце, тревожеше Джак. Той не знаеше за какви различни цели би могло да се използва то, но имаше чувството, че не всички биха били добри.

Утре щеше да види дали няма да успее да научи името на човека и сам да се опита да го открие. Съмняваше се, че ченгетата ще му кажат нещо — лошо, но факт, той не беше Джейк Фикс с неговите връзки в различни етажи на властта. И трябваше да търси навсякъде. Може би служителите на музея…

В момента обаче искаше да разбере дали Ханк Томпсън има някаква идея и дали може да му подскаже как един древен символ — искаше му се да разбере и какво точно означава той — се е озовал на корицата на книгата му. Показа я на Джия.

— Първоначалното ми намерение беше само да я прехвърля, обаче първата част се оказаха мемоари и личната история на този човек някак си ме увлече.

Ханк Томпсън не беше имал лесно детство. Неговото далеч не можеше да се опише с тази дума. Беше роден в Арканзас и отгледан в мизерия от самотна майка, която намерила смъртта си млада, вечно отсъстващият му баща го посещавал от време на време, но не му помогнал да се измъкне от детския дом, където прекарал тийнейджърските си години. Обаче не изглеждаше Томпсън да таи лоши чувства към него. Напротив, той като че ли го боготвореше, въпреки всичко.

— Докъде си стигнал?

— Авторът тъкмо излиза от тийнейджърските си години и е изненадващо откровен относно извършените от него престъпления.

Джия се прозина.

— Мислиш ли, че наистина ги е извършил, или просто е жаден за малко улична слава?

— Звучи правдоподобно.

Джия го погледна.

— Ти би трябвало да знаеш, предполагам.

— За нещастие, да.

Разказът на Томпсън леко напомняше на Джак времето, когато след пристигането си в града самият той живееше на улицата. Искаше да остане незабелязан, което означаваше да работи без договор за пари в брой, плащани веднага, да се бъхти здраво за всеки долар. И той не се гордееше с някои от нещата, които беше извършил тогава.

Джия отново се прозина, после се повдигна на лакът и го целуна по бузата.

— Забавлявай се. А аз ще се наспя добре.

Тя се обърна на другата страна и издърпа одеялото над главата си, а Джак отново се зачете в книгата. Томпсън току-що беше навършил деветнайсет и беше започнал да краде коли в Колумбия, малък град в щата Джорджия. След това ги откарваше до Алабама, където получаваше по долар повече, отколкото на други места, от собственика на евтин ресторант в Опелика. Може би затова толкова много от последователите му бяха криминално проявени — те се идентифицираха с Томпсън. Продължи да чете…

А после дойде повратната точка в моя живот. Един ясен и горещ летен ден вкарах „Лексус“ LS 400 в гаража на Джес Ед. По онова време „Лексус“-ът все още беше последното дете на автомобилната индустрия и беше дяволски трудно да се намери на Юг. Кражбата беше перфектна, истински удар, и очаквах да получа добри пари. Но вместо това ме засипаха единствено проблеми и беди. Вместо да заваря усмихнатия Джес Ед да ме чака с електрическо фенерче в ръка, видях банда алабамски полицаи, които, както се оказа, завардили мястото час преди моето пристигане.

Е, мога да ви кажа, че подпалих гумите на „Лексус“-а — толкова бързо го изкарах на заден ход и оставих полицаите с пръст в устата. Успях да се измъкна и ги оставих да ми дишат праха. Обаче попаднах на пътна блокада, направена от полицаите на щата Джорджия, които простреляха гумите ми.

Бях така дяволски разгневен от факта, че ме бяха заловили, та бихте могли да кажете, че побеснях, изгубих си ума. Бяха необходими четирима полицаи, за да ме съборят на земята. Но, да, повалиха ме. Ако наоколо имаше някой с камера в ръце, щях да се окажа белият Родни Кинг.

Свестих се на следващия ден, разнебитен и окървавен. Очакваха ме не само обвинения в кражба на автомобил, обикновено повдигани от определен щат, но и държавни обвинения за внасяне на краден автомобил в чужд щат.

Джак се усмихна. Да, разбираше как комбинацията от щатски и държавни обвинения може да се окаже преживяване, което да промени нечий живот. И зачете, с интерес и удивление, за проблемите на Томпсън с некомпетентните — поне според него — адвокати, назначени му за защитници, и корумпирани областни прокурори. Обаче последният параграф на въпросната глава накара кръвта във вените му да замръзне.

Е, нямаше как да оспоря факта, че „Лексус“-ът беше краден, обаче не можеха да докажат, че аз съм го откраднал, така че първите обвинения отпаднаха. Не можах обаче да избегна държавните обвинения. Не и с цялата онази банда полицаи от Алабама, които бяха свидетели, че съм пресякъл границата на щата с краден автомобил. Бях вече зад решетките, когато дойде отменянето на присъдата. О, не получих пълно опрощение. Все още щях да излежавам време в държавен затвор, но в далеч по-добра обстановка. Не ме питайте защо, но по някаква причина правителството, с цялата присъща му мъдрост, реши да ме прехвърли с кораб на Източното крайбрежие, на определено място в Ню Йорк, за което никога не бях чувал. Тогава не знаех това, но институтът „Крейтън“ щеше да промени живота ми завинаги.

Джак гледаше втренчено страницата, буквите се размазваха пред очите му. Беше едва ли не в шок. Това съвпадение вече беше прекалено голямо, за да бъде отдадено на простата случайност. Случваше се отново: нещо, или някой, дърпаше конците. Обаче въпросът оставаше: защо неизвестен за никого крадец на автомобили като Ханк Томпсън е бил транспортиран с кораб до тази държавна институция?

Джак имаше чувството, че независимо дали иска или не, ще му се наложи да потърси отговора.