Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (23)

7

Веднага след като потегли, Аарон набра мобилния телефон на Джулия.

— Аз съм — каза, когато тя отговори. — Ти у дома ли си?

— Тъкмо тръгвам от офиса. Защо? Нещо не е наред ли?

— Да. Терапията не даде резултати. Той буйства повече отпреди, развилнял се е.

Тя не каза нищо известно време, после:

— Ще се срещнем у дома.

Той сложи край на връзката и увеличи скоростта. Мислите се гонеха в главата му, по-бързи дори от автомобила. А сърцето му препускаше дори още по-лудо. Най-накрая спря да трепери, но се беше изпотил така обилно, че ризата му беше подгизнала и залепнала за горещата му кожа.

Беше така близо до смъртта тази нощ. Шокът да открие Болтън в гаража си го беше парализирал. Беше видял смъртта в неговите студени сини очи, острието на ножа, доближено до гърлото му… Едва не беше припаднал. Задушаваше се в багажника, а после… беше дошло неочакваното спасение.

Нещата, които му беше казал този непознат, Робъртсън… за измъчването и убийството на Герхард… вероятно бяха истина. Нямаше смисъл Робъртсън да го спаси, да го върне при колата му и да го остави да си отиде, ако го беше излъгал.

Герхард — мъртъв! Вероятно е бил Болтън. Научил е, че детективът го разследва и го е убил. И то как! Аарон потрепери. Възможно беше и той да намери смъртта си по подобен начин?

„Но защо аз?“

Той не представляваше заплаха за Болтън. Разбира се, не беше необходимо да го застрашава, достатъчно беше Болтън да реши, че го грози опасност от негова страна. Но защо…?

Джулия. Дали Джулия не го беше подставила? Да, той се беше съгласил доста неохотно да вземе участие в този експеримент, но й беше достоен партньор във всичките й рисковани планове.

Не намираше смисъл в нищо от това!

След това се обади на Мари и й каза, че още няколко часа ще има работа в института. Тя беше добра съпруга и отговори, че ще пази вечерята му топла.

Отиде направо в дома на Джулия.

Негов шеф в института „Крейтън“, Джулия Века, доктор по медицина, магистър по приложните науки и доктор по философия, беше неомъжена, аскет, политически ангажирана и безмилостно отдадена на работата си. Аарон беше в института две години повече от нея, но не беше амбициозен — имаше свой живот и извън института все пак — а и нямаше нейните връзки сред политическия елит. И така, тя получи поста директор. А Аарон нямаше възражения. Той също би могъл да се възползва от допълнителното трудово възнаграждение — нещо, което очевидно не интересуваше Джулия — обаче не желаеше в живота си всички тези административни главоболия. Също като Джулия, той беше предан на проекта, обаче не работеше със същата жар и готовност.

Спря на паркинга на комплекса до колата на Джулия — покрита с прах и мръсотия „Джета“. Винаги беше лесно да я откриеш — трябваше просто да потърсиш с поглед най-мръсната кола и, неизменно, тя се оказваше тази на Джулия. Тя не вярваше в миенето на автомобили. Защото те пак стават мръсни после.

Остана да седи в колата, защото се страхуваше да напусне сигурното пространство на заключените врати. Болтън не се виждаше никъде, но това нищо не означаваше. Възможно беше да се крие някъде. Аарон гледаше втренчено тесния тротоар и моравата, която стигаше до входната врата на Джулия. Толкова близо и все пак…

Обади й се отново. Тя отговори и той каза:

— Отвън съм.

— Така ли? Не съм чула почукването ти.

— Не съм почукал. Отвори вратата и ме чакай отвън.

— Аз не…

— Просто го направи. — Добави: — Моля те.

Все пак, тя беше негов шеф. Видя как се появи правоъгълник светлина и в него се очерта силуетът на женска фигура. С тежко тупкащо сърце, той изскочи от колата и се втурна към него. Джулия отстъпи назад. Изражението на лицето й изразяваше тревога. Той влезе и затръшна вратата след себе си.

— Аарон, какво, по дяволите, става?

Джулия никога не използваше подобни думи. Той забеляза, че косата й е пусната свободно — нещо, което прави повечето жени по-привлекателни. Джулия обаче беше изключение. Косата й, с дължина до раменете, беше сиво-кафява като козината на мишките, остра, и имаше нужда от миене с добър шампоан. Лицето й, лишено от грим, беше бледо, а тъмните й очи го гледаха, разширени зад дебелите стъкла на очилата. Беше се преоблякла — на работа обикновено носеше блуза и черни панталони — в раздърпан сив анцуг, който омекотяваше острите ъгли на мършавата й фигура.

Аарон заключи вратата, после се обърна към нея.

— Болтън ме отвлече.

Очите й се ококориха още повече и станаха огромни.

— Ти луд ли си?

— Не. Той е луд, не помниш ли?

Той надникна през ключалката на вратата, дебнеше евентуално движение отпред. Господи, вътрешно все още трепереше.

— Но защо той би…?

Аарон се обърна рязко към нея.

— Точно това искам да знам и аз. Ако някакъв детектив не беше на мястото и не ме беше освободил…

Тя замръзна.

— Детектив? Полицията ли…?

— Не, този беше на частна практика. Така и не го запитах кой го е наел, но предполагам, че е същата жена, която беше наела Герхард.

— Но защо да наема двама детективи?

Аарон доби поне някакъв контрол над разклатените си нерви. Наблюдаваше я, дебнеше реакцията й.

— Защото първият е мъртъв. Бил е убит.

Тя покри устата си с длан.

— Какво?

Аарон знаеше, че Джулия не умее да се преструва — при нея винаги получаваш онова, което виждаш. Шокът й изглеждаше напълно искрен. Той кимна.

— Новият детектив е открил трупа на Герхард. Измъчвали са го във вода, преди да го удавят.

Джулия се отпусна на дивана, бръкна в носа си и втренчи поглед в стената — абсолютно празна като всички други стени в градската й къща. Веднъж Аарон я беше запитал защо не закачи една-две картини, а тя беше искрено изненадана от идеята. „Защо? Щом веднъж видя някоя картина, значи съм я видяла. Защо да искам да я погледна втори път?“

Тя изкарваше добри пари, обаче Аарон нямаше представа какво прави с тях. Със сигурност не харчеше много и за мебели. Повечето от нейните бяха в различни стилове и цветове, никак не си подхождаха и бяха купени от магазини за втора употреба. Тя със сигурност не беше материалистка. За Джулия Века значение имаше само работата й.

А ето че тази нейна работа беше станала причина да бъде убит човек.

Тя извади пръст от носа си и загледа върха му, след това го избърса в долнището на анцуга си.

Аарон наблюдаваше внимателно лицето й. Каза:

— А откъде Болтън е знаел за Герхард?

Тя не премигна, не отмести поглед от стената. Отговори:

— Аз му казах.

Аарон вече подозираше това, но не очакваше от нея да го признае така спокойно. Беше негов ред да се отпусне тежко на стола.

Частният детектив Майкъл Герхард се беше появил в кабинета на Джулия един ден и им беше задал въпрос, който нито един от двамата не очакваше да чуе: защо по улиците се разхожда психопатът убиец Джеръми Болтън? Детективът беше нает от майката на младото момиче, с което Болтън се срещаше. Той беше откраднал чаша с отпечатъците на Болтън от някакъв ресторант, беше потърсил съвпадението им в различни бази данни и беше стигнал до резултат: беше ги открил в базата данни на ФБР, под наименованието „Програма за борба с тежката престъпност“. Джулия беше обяснила, че всичко е законно, че изследванията им са финансирани от правителството, че програмата е пилотна. Беше положила усилия да обясни, че секретността е от жизненоважно значение за успеха й. Новата самоличност, която създали за Болтън, не трябваше да бъде компрометирана.

Герхард беше отговорил, че клиентката му има право да знае какъв човек се среща с дъщеря й. Бил нает да открие нещо нередно около този човек и вече го бил сторил. На всяка цена щял да информира клиентката си.

Джулия му беше предложила два пъти повече пари от онези, които клиентката му беше готова да плати, и редовна заплата, изплащана от института, ако запази мълчание. Герхард беше приел парите и си беше държал устата затворена. Обаче не беше престанал да души.

— Защо… Защо, за бога, си казала на Болтън?

— Реших, че трябва да знае. Рисковано е да се срещаш с тийнейджърка, а рисковото поведение не се препоръчва, така му казах. Не можех да му забраня, но реших, че ако знае за намерението на майката да разследва миналото му, може да се откаже.

Аарон предположи, че това е поне част от истината.

— Изпробвала си го, нали?

Тя най-накрая го погледна.

— Да… да, предполагам. Провокацията щеше да подложи на тест терапията.

— И си го насъскала по следите на Герхард.

— Не съм направила нищо подобно!

— Но той е луд! Ти си посочила Герхард и си казала: „Този мъж е заплаха за теб“. Какво си очаквала, че ще направи?

— Очаквах да промени поведението си, за да избегне заплахата, не да го убие!

— Е, но той е извършил убийство и сега ние трябва да го предадем.

Тя поклати глава.

— Абсолютно не. Просто трябва да увеличим дозата му.

— Време е да се изправиш лице в лице с неприятната истина, че 287 не дава резултати. Не може да потисне генетичното наследство.

— И си доволен от този факт, нали? Ти беше против от самото начало…

— Затова ли го изпрати и срещу мен?

Тя скочи на крака.

— Не говори като глупак! Никога не бих направила нещо подобно. Трябва да е бил Герхард. Той подуши твоето отрицателно отношение още при първата ни среща. Затова и все те насилваше за още и още информация. Знаеше, че сме му дали само част от историята, усещаше, че ти си слабото звено. Вероятно е казал на Джеръми, докато… — Гласът й заглъхна.

— Докато е бил измъчван. Гордееш ли се със себе си, Джулия?

Тя като че ли не го чу. Закрачи из стаята. Аарон стана и отиде до прозореца. Погледна навън и трепна, защото окото му долови движение в сянката на храстите. Сдържа дъха си и продължи да гледа. Не. Нищо. Само вятърът, който разклащаше клоните.

— Вината не е негова — говореше Джулия. — А наша. Просто не сме потиснали достатъчно генетичното наследство. Ще трябва да увеличим дозата му. — Спря и го погледна. — Какво мислиш — дали да не е направо с петдесет процента?

— Не. Мисля да го затворим в килия и да хвърлим някъде ключа, това мисля.

Тя го гледаше втренчено.

— Говориш сериозно, нали?

— Дяволски си права.

— Как можеш да го кажеш след всичките тези години работа?

— Ако ти беше заключена в багажника на колата си, а някакъв луд беше допрял острието на ножа си до гърлото ти, може би щеше да си по-склонна да обсъдим предложението ми.

Тя вдигна ръка в жест, предлагащ мир.

— Ясно. Ще говоря с него. Когато му обясня колко погрешно е разбрал всичко, той ще съжалява, сигурна съм. И ще се извини. И всичко това ще остане зад нас.

— Лесно ти е да го кажеш. Но каквото и извинение да поднесе той, то нищо няма да означава. Болтън е експерт в това винаги да казва онова, което другите искат да чуят. Освен това аз не искам извинение, искам той да бъде затворен.

Изражението й стана ожесточено.

— Това няма да се случи и ти го знаеш! Агенцията е инвестирала прекалено много в този проект. Нямам предвид само парите. Те имат планове. И това ти е известно. И знаеш още, че няма да ги променят само защото ти си се уплашил.

— Да, изпаднал съм в ужас! Няма да мога да спя, да се храня и дори да мисля, като знам, че той е някъде там, навън, и ме дебне.

Тя го гледа втренчено секунда, после се обърна и излезе от стаята. Върна се с мобилния си телефон.

— Ще му се обадя веднага и ще уредя въпроса.

— Не, недей.

Аарон не знаеше защо каза това. В думите му нямаше смисъл, но изпадаше в паника при мисълта за какъвто и да било контакт с този луд.

— Ще преодолеем проблема — каза тя и започна да набира номера. — Ще оставим това след себе си, ще продължим напред. Няма да позволим на тази дребна спънка да провали целия проект.

— Дребна спънка? Един човек е мъртъв!

Тя не му обърна внимание, заслушана в сигнала на телефона. След няколко кратки секунди, изпълнени с бързо биене на сърцето, заговори:

— Здравей, Джеръми. Знаеш кой се обажда. Колегата ми е до мен, разказва ми някакви отвратителни неща… Да, добре, бил си осведомен погрешно. Станала е ужасна грешка. Къде си? Така ли? Е, в такъв случай, да уредим въпроса веднага.

Тя отпусна ръката с телефона покрай тялото си и пристъпи към вратата.

Аарон стоеше, парализиран от шока, неспособен да помръдне.

— Какво… какво правиш?

— Той е отвън, пред вратата.