Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (19)

3

Докато чакаше на опашка в Йонкърс на мястото, където трябваше да плати таксата за използване на магистралата, Джак с нескрита завист гледаше автомобилите, които профучаваха, без да спрат. Естествено, те бяха платили таксата предварително, по електронен път. Той не напускаше града достатъчно често, за да си открие сметка за електронно плащане на таксата, не я намираше полезна. Но дори случаят да беше обратен, вероятно пак нямаше да си открие сметка. Може би беше жертва на параноя, но кой знае какво всъщност имаше във всички тези транспондери, прикрепени към всичките тези предни стъкла. С напредването на GPS технологиите, той не можеше да рискува местонахождението на автомобила му да бъде известно по всяко време.

Можете да ме наречете луд, но няколко допълнителни минути на опашка пред входа за магистралата не са чак толкова лоша цена за спокойствието.

След като плати, той продължи на север към изхода за Таритаун, където тръгна по шосе 9, отново на север. Пътят се виеше сред зелени поля и китни долини и го водеше към Ратбърг, Ню Йорк. Обаче той дори не забелязваше красотата на пейзажа.

Други образи — и по-точно корици на книги — отвличаха вниманието му от заобикалящата го реалност. Продължаваше да се пита как странната фигурка от „Краткото изложение на Срем“ се е озовала на корицата на книгата на Ханк Томпсън. Преследваха го и очите от корицата на романа за Джейк Фикс.

Беше попаднал на двама автори, които знаеха неща, които не би трябвало да знаят. Съвпадение? Беше убеден, че нищо в живота му не е съвпадение или случайност. Но каква беше връзката?

Искаше му се да се скрие в апартамента си от външния свят и да изгълта на един дъх романите, обаче нямаше време — не и след като пътуването до Ратбърг се беше оказало неотложно. Беше успял само да хвърли поглед на задните корици, от които беше научил, че героят, Джейк Фикс, е бивш морски тюлен и бивш оперативен агент на ЦРУ. Обикновените персонажи бяха или едното, или другото, но ето че този беше и двете. Той бил предаден от шефовете си — нима не е така с всички герои? — и се беше свързал с подземния свят. И заживял в тайна, като помагал на онези, които не можели да си помогнат сами. Един съвременен Робин Худ, който при всяка възможност се придържа към хуманното у човека.

Господи, клише след клише!

Много пъти на Джак му се беше искало да има обучението на морските тюлени или някакъв негов еквивалент. Да учи за оръжията, мунициите и разрушението по организиран начин и в подходяща среда, вместо да дочува това-онова по улиците. Ако имаше възможност да се учи, щеше да изпита огромна радост. А да има връзки в ЦРУ и ФБР, щеше да е нещо още повече, върховно удоволствие. Искаше да научи нещо за Джери Бетълхем? Трябваше само да разполага с отпечатъците му и да накара връзката си в тези служби да провери в базата данни. И вероятно да получи цяла папка информация.

Обаче не, Джак нямаше такъв късмет. Трябваше да прави всичко по старомодния начин, без да използва чудесата на съвременната техника — по дяволите, налагаше му се да се справя почти без помощта на каквато и да е техника.

И така, персонажът Джейк Фикс нямаше славата на „Ракшаса“ и „Берзерк“. И особено на първата фантастична история, в която вземаше участие и космически кораб, пълен с демони, хранещи се с плът — ракшаса според индийската митология — контролирани от един луд от народа Хинду, който имаше намерение да ги освободи над Манхатън, ако не му бъде върната перлата, която притежава вълшебна сила. Историята беше много по-сензационна, ужасна и мелодраматична от реалността, на която Джак беше подложен — и беше оцелял — преди две години, но предизвикваше у него чувство на смут, защото беше близо до начина, по който той мислеше за живота си. В „Берзерк“ кръвта на един от оцелелите демони беше станала източник на лекарство, което предизвикваше у хората желание да убиват, което пък беше малко прекалено близо до истината.

Джак потрепери. Сякаш писателят, този П. Франк Уинслоу, беше надничал иззад рамото му през последните две години.

Прогони натрапчивите мисли, защото вече навлизаше в Ратбърг. Трябваше да се концентрира върху усилието да убеди доктор Аарон Леви да му отдели няколко минути.

Ратбърг се оказа стар, провинциален и усамотен град, заспал за живота през вековете като този от историята за Спящата долина и подобен на толкова много други, построени по този отрязък от източния бряг на Хъдсън. Уошингтън Ървинг би могъл да е отсядал тук. И вероятно беше. Сградите бяха в тюдоров стил, боята по външните стени беше напукана и дори олющена на места, а стрехите им стесняваха още повече и без това тесните улички. Джак шофираше вече по „Ривървю Роуд“ и се оглеждаше за номер 2681. Трябваше да е огромната сграда в стил южняшко имение, която доминираше над другите, разположена на хълма с изглед към реката.

Слънчевата светлина се отразяваше от жицата, с която завършваше стената, ограждаща сградата. Пред него беше порталът — вероятно единственият вход. Тежка врата от ковано желязо и униформен пазач пред каменната къщичка за портиера. На табелата, поставена на една от колоните, пишеше „Крейтън“ и нищо повече. Не се споменаваше нито думата „институт“, нито „психично болни“, нищо — дори указание, че тук е приютена някаква институция. Просто името.

Джак подкара колата по алеята с намерението да намери начин да влезе, но скоро видя охранителната камера, поставена на покрива на портиерската къщичка. Не искаше тя да запише лицето му, не и ако можеше да го избегне.

Докато преминаваше покрай нея, огледа внимателно сградата, която се намираше на поне петстотин метра навътре от улицата. Тя изглеждаше напълно подходяща както за престъпници, така и за психично болни, защото изглеждаше така, сякаш планът й е направен от шизофреник. Централната част приличаше на френски замък, изграден от камък. Ако трябваше въобще да прави някакви догадки, Джак би казал, че вероятно това е оригиналната сграда, защото изглеждаше много стара. Но който и да беше добавил крилата — ако се съдеше по вида им, това беше възпитаник на същата школа, построила Берлинската стена — не се беше постарал да запази нито стила, нито атмосферата. А вляво беше добавено дори трето крило, напълно различно от останалите две.

Не можеше да се каже, че охраната е на ниво. Жицата беше сериозно нещо само ако по нея преминаваше ток, но все пак, ако много силно искаше, човек можеше да се прехвърли над нея.

Върна се в града и намери място, където да паркира колата. Доста по-рано беше потърсил и открил телефонния номер на института „Крейтън“. Щеше да се опита да стигне до Леви първо по официалните канали. Беше най-добре да заложи на телефона в кабинета му — ако телефонните обаждания го караха да изпада в параноя, щеше да се чувства по-малко уязвим там, отколкото в дома си.

Тъй като не знаеше номера на вътрешния телефон на Леви, щеше да звънне в централата, където, естествено, щеше да му се наложи да се справи с така нареченото „телефонно дърво“, при което те препращат от един телефон на друг. Мразеше тази проклета измишльотина на цивилизацията, затова задържа нулата, докато не чу женски глас. Каза на жената кого търси и тя го свърза със секретарката на доктор Леви, която го уведоми, че се е свързал с кабинета му.

— Там ли е докторът?

— Кой се обажда, моля?

— Казвам се Джон Робъртсън. Частен детектив съм.

Беше срещнал истинския Робъртсън преди няколко години, малко преди смъртта му. Умен старец, истинско конте, което много обичаше да носи „Стетсън“. Джак беше запазил картата му и си беше направил дубликати. От време на време използваше и тази самоличност, макар че не следваше неговия стил на обличане. Беше променил адреса и вместо този на Робъртсън, на картата сега беше изписан този на една от неговите пощенски кутии. Естествено, когато се наложеше, той подновяваше лиценза на Робъртсън. Всеки, който си направеше труда да провери в архивите на град Ню Йорк, щеше да научи, че Джон Робъртсън е човекът, когото трябва да наеме. През годините тази самоличност беше доказала, че е полезна.

— И по какъв въпрос искате да разговаряте с доктора?

— Това трябва да остане между него и мен.

Джак усети как секретарката охладня, тонът й стана студен.

— Ще проверя дали е тук.

След като чака цяла минута — а тя вероятно беше получила отговор на запитването му само за десет секунди — секретарката се върна на телефона.

— Съжалявам, но доктор Леви има назначени срещи до края на деня.

— Добре. Какво ще кажете за утре?

— Утре също е зает през целия ден.

— А на следващия ден?

— Съжалявам, но доктор Леви е изключително зает човек. Може би бихте могли да му изпратите писмо?

— Вероятно бих могъл.

Джак прекъсна връзката. Добре. След краткия му разговор с Леви предишната нощ, не очакваше нещо различно. Щеше да се наложи да го проследи след работа и да потърси възможност за разговор от засада. Погледна часовника си. Имаше часове до края на работния ден. Време беше да се впусне в разследване.