Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (15)

6

Кристи шофираше бавно по булевард „Куинс“ и намали още повече скоростта, когато колата й мина покрай бара. И видя проклетия „Харли“ на Джери Бетълхем пред него. Знаеше, че се навърта тук, когато не се храни на някоя от масите, обслужвани от Дон в „Тауър“, или пък не работи до късно у дома си над някоя видеоигра.

Паркира своя „Мерцедес“ на съседната пресечка, откъдето можеше да вижда бара. Беше използвала това място и преди. То беше идеалният наблюдателен пункт, защото входната врата беше право пред нея. Изгаси двигателя и погледна часовника си, готова за поредното бдение. Смяната на Дон щеше да свърши чак след час. И най-вероятно тя отново щеше да е в компанията на Джери след работа. Въпросът беше: с какво ли се занимава Джери до срещите си с Дон?

Барът се казваше „Работа“. Ха, ха! Много смешно. „Скъпа, наистина съм много зает в Работата и ще се върна у дома късно.“

Веднъж, преди известно време, беше надникнала в бара. Той беше нещо средно между евтино заведение за хранене и бар, имаше и билярдна маса. Не беше изискано място, каквото тя очакваше, че ще посещава добре облечен мъж като Джери. Скъпите му дрехи контрастираха с декора — както и с тези на другите посетители всъщност. Вероятно жилищата, в които те се прибираха след това, бяха с цяла една десета по-бедни и неугледни от изисканото кондо на Джери. Кристи не беше влизала вътре, но познаваше комплекса Рего Парк — много моден и елегантен. А Дон беше споделила с нея удивлението си от цялата нова и скъпа електроника, с която била пълна къщата.

Бетълхем обядваше в „Работа“ почти всеки ден и висеше пред бара почти непрекъснато във времето, когато не дебнеше Дон в „Тауър“. Обаче, от време на време, напълно изчезваше от хоризонта. Като например вчера. Къде ли отиваше при тези случаи? Точно това се канеше да научи Кристи.

Точно това, което тя правеше в момента, се наричаше дебнене, нали? Майк Герхард трябваше да е на нейното място. Или този новият, Джак. Може би щеше да успее да го убеди да се заеме и с тази задача, след като издири Герхард.

Интуицията й нашепваше добри неща за Джак — така и не запомни фамилията му. Как така беше позволила от ума й да се изплъзне толкова важен факт? Неохотата, която той проявяваше, нежеланието му да се ангажира прекалено много, предизвикваха странно доверие. Той като че ли не беше от типа хора, които биха могли да бъдат мотивирани изключително от парите. Нищо от онова обичайно отношение към клиента: „Разбира се, дадено, ще го направя“ — или пък да се престори, че ще свърши нещо — „Всичко, каквото искате, само ми платете“. О, той също искаше да получи добри пари, но по-скоро за да бъдат оценени по достойнство усилията му, отколкото да си изкара прехраната.

Работата беше там, че някой трябваше да наблюдава Бетълхем. Някой трябваше да го хване в погрешен ход, в действие. Какво точно действие, тя не знаеше, но беше сигурна, че той крие нещо. Да, трябваше да има нещо. Веднага след като го беше видяла, застанал насред всекидневната й стая, тя беше усетила нещо нередно. Може би това беше странният начин, по който я гледаше. Каквото и да беше, то беше предизвикало у нея отвращение и тръпки на ужас…

… но все пак той беше секси. Мързеливото южняшко провлачване на сричките, дългата коса, високото и стройно тяло, загадката, която се криеше зад брадата, хипнотизиращите сини очи, които сякаш те пронизваха…

А може би беше привлекателен точно заради излъчването на типичното лошо момче. У него определено се долавяше нещо опасно, което, по друго време и в една друга Вселена, вероятно би я привлякло към него. Но да знае, че тази опасност грози дъщеря й, че тези опасни мъжки качества привличат рожбата й… е, това не би могла да понесе.

Може би защото той беше спал с малкото й момиченце, но тя на всяка цена искаше той да си отиде от живота им. Би го изритала с ритници по задника от дома си, но каква полза? Те просто щяха да се срещат на друго място, а в нейния дом й беше по-лесно да го държи под око.

Накрая те все пак отидоха на друго място. В неговия дом. А на нея й беше пределно ясно, че там те няма да се ограничат с работата по видеоигрите. Поне не за дълго.

От тази мисъл й прилошаваше.

И не защото беше предвзето морална или фалшиво скромна. Всичко друго, но не и това. Беше изгубила девствеността си на шестнайсет, беше имала половин дузина гаджета в гимназията, преди… Вече нямаше значение. Не искаше да мисли за това. Ключовата дума в съчетанието boyfriend/момче гадже, беше boy/момче. Защото те бяха момчета — на нейната възраст или може би с година по-възрастни. Те израстваха заедно и заедно се учеха на страст, едновременно научаваха какви окови може да ти сложи сексът. Този Бетълхем, този подлец, имаше много повече жизнен опит от Дон, което му даваше голямо предимство. В какво ли се беше забъркал? На какво ли я учеше? Какво ли я караше да прави?

„Не наранявай малкото ми момиченце.“

А тя знаеше, че той ще й причини зло. Че ще я нарани. Не емоционално, не като я захвърли, след като я е използвал. Кристи можеше да помогне на Дон да преживее нещо подобно. Не, щеше да бъде по-зле. Той искаше нещо от нея. Но какво? И защо Дон?

Дони… как може едно толкова умно момиче, с толкова големи възможности и бляскаво бъдеше, да постъпва толкова глупаво? И да звучи глупаво. Въпреки всичките книги, които бе прочела, и всичките отлични оценки в училище, тя вършеше глупави неща, а речта й беше изпъстрена с паразитни думи като „обожавам“ и „абсолютно“. Наистина, след като съществуват закони за всичко друго, защо да не прокарат закон и за това, колко пъти на ден хората могат да използват думи като „обожавам“ или „страхотно“?

И така, тя се беше заела със задачата да изчисти речта на Дон, да я направи по-богата. Даваше й двайсет и пет цента всеки път, когато заместеше думата „обожавам“ с някоя друга. Беше се получило, беше я накарало да чува и внимава какво говори и постепенно думата беше отпаднала от речта й. Кристи тъкмо беше измислила подобна програма да изтрие и „абсолютно“, когато се беше появил този мъж.

Той интересуваше ли се от Дони — въобще?

Не можеше да повярва, че може да се интересува от нея така, както родната й майка, затова трябваше да направи нещо срещу това копеле, което крадеше децата на хората.

Надяваше се, че тази ще е нощта, в която той ще направи грешка. Тя щеше да го следи неотлъчно…

Ето го, излиза от бара, без да бърза, говори по мобилния си телефон, като че ли няма никакви грижи — и през цялото време целенасочено превръща Дон в развалина.

Но все пак, като го гледаше как се движи с грацията на диво животно, как кърши рамене и тясна талия, не можеше да не изпита първично привличане. Разбираше защо Дон е така оглупяла по него. Той беше секси — нямаше друга дума за това. И можеше да има всяка жена, която пожелае.

Тогава защо, за бога, искаше Дон?

За разлика от толкова много други майки, Кристи никога не се беше заблуждавала за външния вид на дъщеря си. Дон беше съвсем обикновено момиче. Но тези думи никога нямаше да излязат от нейните уста. Тя винаги казваше на Дон, че е красива. И, да, тя беше, но с вътрешна красота. Момичето й обаче не беше глупаво. То имаше огледало. И знанието за това, че не е красива, имаше своя ефект върху нея, подтикваше я да залага на науките, а не на момчетата. Което беше прекрасно. Щеше да има много време за момчета по-късно.

Но ето че всичко това се беше оказало фатално. Тя беше дивата патица, която плуваше кротко във водите на езерото, очакваща да стане плячка на мъж като Джери Бетълхем.

И отново същият въпрос: защо Дон? Фактът, че не знаеше отговора, предизвикваше ледени тръпки на ужас по кожата на Кристи.

Видя го как пъргаво скочи върху своя „Харли“. Той имаше и малък спортен автомобил, „Мазда Миата“, но тази нощ беше с мотоциклета. Загледа го как слага каската на главата си и й се прииска да беше проявил нехайство, да я беше забравил. Тогава щеше да се моли да го блъсне кола, да получи мозъчно увреждане и да умре. А можеше и тя самата да го изблъска от шосето…

Мисълта я шокира. Откъде ли се беше взела?

Някъде дълбоко от подсъзнанието й. Беше готова на всичко, за да защити Дони от него. Майка, готова да предпази детето си от злините на света.

Спомни си бременността си. Беше самотна майка, уплашена, а майка й, вместо да й помогне, главно я укоряваше за това, че е позволила да легнат с нея. Отначало мислеше да се откаже от детето, да го остави за осиновяване, но след като го беше взела в прегръдките си, беше почувствала майчината любов и бе променила решението си. Щеше да намери правилния път, да осигури живот за себе си и бебето. Раждането на Дон беше началото на новия ден, на нов живот за нея, затова момиченцето получи името Дон, Зора.

Банално, да. Но по онова време тя беше на възрастта на Дон и й се струваше правилно да й даде това име, да постъпи така.

А пред нея Бетълхем запали двигателя и потегли с рев. Кристи го последва и изруга, когато го видя да поема към булевард „Куинс“. Проследи го до Рего Парк и, естествено, той отиваше в „Тауър“. Тя намали скоростта, когато той паркира на едно особено тясно местенце до тротоара. Дон изтича навън да го посрещне, прегърна го силно и дълго го целува. Стомахът на Кристи се сви, като гледаше как той мачка дупето й в дланите си.

Трябваше да направи нещо по въпроса с този кучи син.

Господи, как искаше да го проследи някоя нощ до къщата, където той гостуваше на една съпруга и децата й. Нямаше ли да бъде страхотно? Щеше да го заплаши с изобличение, ако не остави Дон на спокойствие. И щеше да й покаже доказателството, ако той не обърнеше внимание на предупреждението.

Да, истината щеше да нарани малкото й момиченце, но истината си е истина и не трябва да се крие.

„Освен в моя случай“, помисли си тя.

В това се криеше опасността да наемеш частен детектив. Той би могъл да разшири разследването, да открие неща, за които е по-добре да останат скрити, да започне да задава въпроси, на които тя не би искала да отговори.