Франсис Пол Уилсън
Кръвна връзка (124)

8

Като видя другия мъж, седнал в колата, Дон беше завладяна от ужас и тревога.

— Какво…?

— Няма защо да се тревожиш — каза първият мъж, седна отпред и затръшна вратата след себе си. — Това е шофьорът ми, Хенри.

Хенри кимна, без да погледне към нея.

Дон чу как вратите се заключиха. Опита дръжката — безрезултатно.

— Заключена ли съм?

— Какво? — Мъжът се засмя. Звучеше някак смутено. — О, съжалявам. Децата се заключват.

— Вие имате деца?

— Още не, но напоследък возих малки дечица. Не мисли за това като принудително държане вътре, а като защита от онези, които биха те нападнали отвън.

— Това е толкова абсолютно странно. Аз дори не знам името ви.

Той протегна ръка назад, към нея. Държеше визитна картичка. Тя я взе и я наклони към оскъдната светлина, която се мъчеше да проникне през прозорците.

МИСТЪР ОСАЛА

Само толкова. Нямаше нито телефонен номер, нито адрес. Само името му.

— Тук не пише, че сте детектив.

Хенри запали двигателя и потеглиха.

— Защото се занимавам с повече от едно нещо. Понякога съм детектив, а понякога — охранител. Като например сега.

— Искате да кажете нещо като бодигард?

— Точно така.

— У дома ли ще ме отведете?

— Не веднага. Това би било глупаво. Джеръми знае ли къде живееш?

— Да, но…

— Майка ти искаше да се грижа за теб, а в момента най-безопасното място е моят дом.

В главата й звъннаха предупредителни камбанки.

— Вашият дом?

Отново смях.

— Не се тревожи, нямам никакви апетити към теб. Ще отседнеш в красив двоен мансарден апартамент на Пето авеню, където моите служители ще се грижат отлично за теб.

Двоен апартамент? Пето авеню? Служители?

— Изглежда, сте богат.

— Така е.

— Тогава защо…?

— … ти помагам? Защото такава е мисията на живота ми — съществувам само за да помагам на хората в беда. Помагах на майка ти, а сега — и на теб.

Тя се поколеба, преди да зададе въпроса, обаче той вече знаеше всичко, така че — защо не?

— Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш да направя аборт?

Пауза, после:

— Не мисля, че идеята е добра. Поне за момента.

— Да не би абсолютно да се шегуваш? Мислех, че историята ти е известна.

— Така е. Знам — как да се изразя…? Знам, че детето, което носиш, е също така твой брат или сестра.

Дон се замисли. Да, той беше прав. Колко абсолютно противно.

— Точно така. Тогава разбираш защо искам да го махна.

— Да, обаче детето е твоята защита. Джеръми отчаяно иска това бебе и няма да ти навреди, докато го износваш. Мисли за него като за застрахователна полица. Ако направиш аборт…

— Но аз не го искам! Не желая то да седи в тялото ми! Той ми каза, че си е направил вазектомия, което очевидно е било поредната лъжа.

А аз поглъщах всяка една, помисли си тя с горчивина. Повдигна й се. Лъжите не бяха единственото, което беше поглъщала.

— Ще има достатъчно време да прекъснеш бременността, когато го заловят. Веднага щом научим за залавянето му, аз лично ще те заведа в някоя добра частна клиника, където ще изпълнят желанието ти.

— И кога, мислиш, ще стане това? Искам да приключа с въпроса.

— Скоро. А и кой знае? Междувременно можеш да промениш решението си и да пощадиш детето.

— Да го пощадя? Шегуваш ли се?

— Е, бебето с нищо не е виновно. Защо да си го изкарваш на него или на нея?

Хм… А тя мислеше за детето като за нещо неодушевено.

— Човек никога не знае — продължаваше да говори мистър Осала. — Бебето ти може да се превърне в известен човек. Айнщайн или мадам Кюри… Някой, който ще промени света.

Да промени света? Къде беше чувала тези думи…?

Нашето бебе е Ключът. То ще промени света!

— Джери говореше по този начин. Защо никой не иска да ме отърве от това проклето бебе?

Мистър Осала се беше обърнал и ръката му се стрелна към нея. За миг тя помисли, че той ще я удари, обаче пръстът му само леко я погали по челото.

— Тихо сега. Изтощена си. Почини си, поспи, ако можеш.

Обгърна я летаргия, спокойствие. Тя се бореше да държи очите си отворени, обаче клепачите й изведнъж натежаха. Мистър Осала, колата и шофьорът, грижите и проблемите й… всичко потъна в забрава.